Здравей Христо,
Честито Рождество Христово,
Честит Имен Ден, Ице!
Да си жив и здрав заедно с всички хора около теб!
...преди време децата казваха на детската стая - децка, ние все ги поправяхме, че правилно е да се казва детска, сега си мисля, че въобще не е важно как ще казваш, а е важно да има на кого да казваш, все едно е да се чудиш, защо никога не си питал майка си дали те обича, просто, защото си чувал в името си вместо "т" и "с" - "ц" и това ти е достатъчно, за да не питаш, защото уж си голям, а все това име чуваш - Ицко.
Поздрави, Михаил
сряда, 25 декември 2013 г.
сряда, 18 декември 2013 г.
Отче наш
...обичам Витоша и винаги съм мечтал да мога да я гледам през деня, с мечтите, особено изказаните, трябва да се внимава - сбъдват се... вече повече от 10 години мога да гледам всеки ден Витоша, стои си пред мен почти на една ръка разстояние и дълго я обхождам с поглед, по обедно време излизаме за обедните молитви за хляба наш насъщни и дълго й се любувам... веднъж валеше силен дъжд, но ние пак излязохме, като се сгушихме под един огромен чадър, случайно с нас бе външен човек, той също излиза, за да се разхожда в незастроеното все още поле, но обикновено го прави сам, този път бяхме го поканили с нас... защо съм запомнил този ден ли, заради Господната молитва, този човек, казва се Цветан, там под чадъра, под силния дъжд и капещата отвсякъде вода притаи дъх и каза молитвата Отче наш, каза я по такъв начин, който ме смая, с мек приглушен глас, вглъбен в себе си, сякаш ни нямаше и той разговаряше с баща си, топло, както само един син може да разговаря, бяхме притихнали, защото пред нас се извършваше изповед на една страдаща душа, търсеща Бога, сега си мисля, че тогава усетих вибрацията на истинската молитва, тази вибрация, която те свързва със света около теб... и ставаш капката, която се носи в океана Любов...
...тази година на 22 септември на последната за годината Паневритмия над Симеоново се направи обща молитва за здравето на брат Радослав (тогава той бе в тежко състояние след падане от висок балкон, а наскоро разбрах, че е значително по-добре), един брат преди това разказа за силата на молитвата Отче наш, днес тази опитност се появи пред мен случайно. Първо във фейса се появи клипът за свързващата сила на вибрацията, а веднага след това отворих Словото и прочетох следното, беседа "Принуждава ни" (не се казва, че вибрацията ни принуждава, но то си е ясно) от 24 март 1932 г.
"Ще ви кажа един случай: преди петнадесет години един брат от Видин, който обичаше да се занимава със спиритизъм, ме заведе на един свой сеанс. Били много успешни сеансите му, та ме заведе и аз да се радвам. Отидох. В една къща бяха събрани толкова хора, колкото и тук. Наредиха се на голяма верига. Събрани бяха хора с разни възгледи – вярващи и невярващи, смеят се. Един от учителите се смее и казва: „Празна работа.” Една сестра се обсеби от един дух, а те се смеят, тя удря с ръка и изпада в несвяст – беше обсебена от един дух, българин. Искат да го пращат на училище, но той не излиза; вече става 12 ч. полунощ, но той не излиза. Моят приятел идва при мен и ми казва: „Какво да правим, язък за учителката!” Аз казвам: „Сега да направим втори сеанс: наредете се всички, коленичете и четете „Отче наш” – ще четете „Отче наш” така, както никога не сте я чели!” Всички бяха заинтересовани и повдигнати. Братът държи учителката за ръката и когато казахме думите „Защото е Твое царството и силата, и славата во веки веков. Амин!”, тя се събуди и дойде на себе си. Братът се убеди, че това не е внушение, а има външна сила. Така духът го пратиха най-после да се учи. Който не разбира законите, ще каже: „Защо ни трябват такива сеанси, ще подлудее човек”, а всъщност целият свят сега е подлудял. Тези убийства, тези кражби, които стават, се дължат все на такива „напреднали” същества, които обсебват хората и прекарват живота си в празни работи. Хората сега трябва да се научат на Правия път, на Божествения път, трябва да дойдат до истинския Път, който осмисля Живота."
...мисля си, че в този ритъм, сякаш повтарящ вибрацията на Отче - Наш е скрита силата на молитвата, както при Цветан, при брата във Видин, "две думи,които крият в себе си магията на живота", казва Учителя в беседа "Отче наш" 22.9.1938 г. С тази беседа днес завърших том "Лъчи на живота" - Съборно слово 1937-1938.
"Отче наш". Това са две думи, които крият в себе си магията на живота. При думите „Отче наш" всичко е възможно. Без тези думи нещата са непостижими. Дръжте в себе си тия думи като магическа пръчица, с която да разрешавате всичко. Кажете "Отче наш" и вярвайте във възможностите на живота. И аз казвам „Отче наш" и ви желая да постигнете всичко, към което душата ви се стреми."
...в такива моменти, като днес, ме изпълва тихата радост от вибрацията наречена живо Слово.
...тази година на 22 септември на последната за годината Паневритмия над Симеоново се направи обща молитва за здравето на брат Радослав (тогава той бе в тежко състояние след падане от висок балкон, а наскоро разбрах, че е значително по-добре), един брат преди това разказа за силата на молитвата Отче наш, днес тази опитност се появи пред мен случайно. Първо във фейса се появи клипът за свързващата сила на вибрацията, а веднага след това отворих Словото и прочетох следното, беседа "Принуждава ни" (не се казва, че вибрацията ни принуждава, но то си е ясно) от 24 март 1932 г.
"Ще ви кажа един случай: преди петнадесет години един брат от Видин, който обичаше да се занимава със спиритизъм, ме заведе на един свой сеанс. Били много успешни сеансите му, та ме заведе и аз да се радвам. Отидох. В една къща бяха събрани толкова хора, колкото и тук. Наредиха се на голяма верига. Събрани бяха хора с разни възгледи – вярващи и невярващи, смеят се. Един от учителите се смее и казва: „Празна работа.” Една сестра се обсеби от един дух, а те се смеят, тя удря с ръка и изпада в несвяст – беше обсебена от един дух, българин. Искат да го пращат на училище, но той не излиза; вече става 12 ч. полунощ, но той не излиза. Моят приятел идва при мен и ми казва: „Какво да правим, язък за учителката!” Аз казвам: „Сега да направим втори сеанс: наредете се всички, коленичете и четете „Отче наш” – ще четете „Отче наш” така, както никога не сте я чели!” Всички бяха заинтересовани и повдигнати. Братът държи учителката за ръката и когато казахме думите „Защото е Твое царството и силата, и славата во веки веков. Амин!”, тя се събуди и дойде на себе си. Братът се убеди, че това не е внушение, а има външна сила. Така духът го пратиха най-после да се учи. Който не разбира законите, ще каже: „Защо ни трябват такива сеанси, ще подлудее човек”, а всъщност целият свят сега е подлудял. Тези убийства, тези кражби, които стават, се дължат все на такива „напреднали” същества, които обсебват хората и прекарват живота си в празни работи. Хората сега трябва да се научат на Правия път, на Божествения път, трябва да дойдат до истинския Път, който осмисля Живота."
...мисля си, че в този ритъм, сякаш повтарящ вибрацията на Отче - Наш е скрита силата на молитвата, както при Цветан, при брата във Видин, "две думи,които крият в себе си магията на живота", казва Учителя в беседа "Отче наш" 22.9.1938 г. С тази беседа днес завърших том "Лъчи на живота" - Съборно слово 1937-1938.
"Отче наш". Това са две думи, които крият в себе си магията на живота. При думите „Отче наш" всичко е възможно. Без тези думи нещата са непостижими. Дръжте в себе си тия думи като магическа пръчица, с която да разрешавате всичко. Кажете "Отче наш" и вярвайте във възможностите на живота. И аз казвам „Отче наш" и ви желая да постигнете всичко, към което душата ви се стреми."
...в такива моменти, като днес, ме изпълва тихата радост от вибрацията наречена живо Слово.
изпълнение на хор "Св. Роман Сладкопевец"
Господня молитва
(Евангелие от Матея 6: 9-13, Лука 11: 2-4)
И когато Той беше на едно място и се молеше,
след като свърши молитвата, един от неговите ученици Mу рече:
Господи, нaучи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си.
А Той им рече: Когато се молите, казвайте:
Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
Господня молитва
(Евангелие от Матея 6: 9-13, Лука 11: 2-4)
И когато Той беше на едно място и се молеше,
след като свърши молитвата, един от неговите ученици Mу рече:
Господи, нaучи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си.
А Той им рече: Когато се молите, казвайте:
Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
понеделник, 16 декември 2013 г.
Топло
...сутрин рано в тъмното протягам ръка, пижамата ми още спи - изостава по пътя, но става топло, ако леко подръпнат ръкавчето й.
Сън сънувах
Сън сънувах, моя обич,
мой ясен ден.
В сън наведе ти лице до мен,
все ръцете си повдигах,
все не можех да те стигна.
Сън сънувах, моя обич, мое сърце,
вятър как ме вдигна на ръце.
Над Родопа ме понесе
и със песен ме унесе.
Припев:
Ех, любов, любов,
ти кажи, защо
все за теб една земя не стига,
ни един живот.
Черни очи, като угар небранена,
устни, като слънце в ранина,
вежди - свилени гайтани
от зографи начертани.
Песен силна, като вино прекипнало,
чиста като утро сипнало,
чиста песен притаила,
твойта обич, твойта сила.
Припев...
Сън сънувах, моя обич,
мой ясен ден.
В сън наведе ти лице до мен,
все ръцете си повдигах,
все не можех да те стигна.
Сън сънувах, моя обич, мое сърце,
вятър как ме вдигна на ръце.
Над Родопа ме понесе
и със песен ме унесе.
Припев:
Ех, любов, любов,
ти кажи, защо
все за теб една земя не стига,
ни един живот.
Черни очи, като угар небранена,
устни, като слънце в ранина,
вежди - свилени гайтани
от зографи начертани.
Песен силна, като вино прекипнало,
чиста като утро сипнало,
чиста песен притаила,
твойта обич, твойта сила.
Припев...
Трепет
...обичам да ходя по планината, не знам защо, но обичам, наскоро ми изпратиха снимка на планината при Урвич, интересна снимка, сякаш мощното тяло на природно красива жена е полегнало пред обектива, но това е в края на есента, интересно как ли ще изглежда този пейзаж през пролетта... така е и при хората, казал го е поетът, "всяка възраст добра е, стига трепет да има"... към красотата на природата - природно красивата жена при Урвич.
неделя, 15 декември 2013 г.
Катя
...Катя е млада, слабичка жена, с остра къса черна коса, говори високо и прямо. Има дълги ръце, с които често ръкомаха и не се вписва в спокойната атмосфера на притихнали хора. Виждал съм я няколко пъти в братски среди, ходи насам-натам, шумно коментира и гледа някак "живота под вежди, и строго". Разказвам за една среща с нея в Мърчаево...
...Чета Словото на Учителя. Излишно е да казвам, че се появяват съвпадения от живота около нас. Предполагам, че доста отдавна се знае. Обичам да наблюдавам играещите Паневритмия. Паневритмията също е Слово. Говори за хората, които я играят. Видях, преди време в Мърчаево, че единствена Катя на Церова поляна обърна внимание на увреденото от болестта на Даун момче - Вени. Всички "нормални" си бяха по двойки, а Вени седеше от страни и беше сам. Катя го хвана и заведе в кръга на Паневритмията. Вени се мъчеше, подкрепен от ръкомаханията на Катя, да хване ритъма на движенията. Е, вярно, не успяваше съвсем, но опитваше. Баща му стоеше отстрани, но не опитваше. Каза ми, че от неговата къща само той и синът му са с Учителя. А искаме Мърчаево да светне...
Тази Катя е интересна. Учителя е казал, щом Господ търпи такива хора и аз ще ги търпя. И още – кой е готов да заеме нейното място? Тя може би е отдушник, за да премине през нея нашето недоволство. Направи ми впечатление, че тя направи, преди Паневритмията на поляната, няколко много уместни бележки в къщата на Учителя...
Чета и томовете „Изгревът...” на Вергилий Кръстев. Не го познавам лично, положил е огромен труд. На последния организиран от него концерт в съботата, преди празника в Мърчаево, си е позволил грубо отношение към Катя. Само това го издава, че не разбира Учителя. Това е толкова дребно, че може и да не се забележи, но то и граховото зърно е малко, но на хората с принципи (принцесите) им убива. Интересно се получава щом потърсим семантичното в думите.
Харесва ми да се търси този вътрешен смисъл. Понякога е доста объркано, като конекрадец и конспиратор - един спира, друг краде коне, но мисля, че често се открива в думите скрит смисъл, който ни изумява. Така е и с името на човека. Истинското име (това на душата) е тайна. То е IP адресът и ако е известен, човек може да бъде управляван навярно много лесно. Кирил Христов казва, че името му прочетено обратно говори какъв човек е – лирик. На Явор Гърдев, дето ни изцапа с филма си „Дзифт”, името му прочетено обратно е РОВЯ. Той затова се зарови в миналото и изрови истории, които ме е срам да гледам. Ако се върне и стигне до Учителя и 30-те години на миналия век ще се изчерви от срам с какво занимава света и каква България разнася по фестивалите...
Та името на Катя, прочетено обратно, е ятак. На кого ли е ятак? В неделя на празника в Мърчаево носеше една огромна чанта. Бяхме седнали в заслона на голямата маса и тя ме помоли да й подам чантата, която си беше оставила в ъгъла на пейките. Подадох й чантата, но не се сетих да я попитам какво толкова носи, не знаех, че е ятак. Сега си мисля за нея и какво ли би ми казала, че носи. Дали не е пълна с принципи, които ние все още нямаме, но истинските принцеси имат. Като този да обръщаш внимание на всеки човек, защото Божият дух е в сърцата на всеки от нас. И това е истина, защото е от Словото.
Катя едва ли ще напише 26 тома като Вергилий за живота на братството, но съм сигурен, че след време, само заради отношението си към Вени може да се открие там, където са душите, правели в живота си добро...
Преди време, на една среща в Бялата къща Катя изрецитира стихотворение на Вапцаров с голям патос. Правеше много интересни вмъквания, където в стихотворението има местоимението "аз" тя казваше "Вапцаров". Може би, за да не си помислим, че се опитва да си препише чужди мисли....
(Каква огромна разлика между Катя и военния министър на Германия, който бе принуден да подаде оставка, защото го обвиниха в плагиатство в докторската му работа.)
Не бойте се, деца
Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми –
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Хлеб!
Хлеб!
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, –
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня със вера. –
Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.
И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна:
"О, колко е хубав светът!"
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим – не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. –
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден.
Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми –
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Хлеб!
Хлеб!
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, –
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня със вера. –
Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.
И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна:
"О, колко е хубав светът!"
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим – не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. –
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден.
четвъртък, 12 декември 2013 г.
Извор на Доброто
...преди време, в края на лятото, във фейса се появи снимка на Извора на Доброто в Мърчаево, обещах да я препратя, сега я изпращам с надеждата, че изворът се е напълнил с... добро... Мърчаево е дълга тема,... на дъното на извора водата се скрила, за да могат сенките на клоните да рисуват... да напишат писмо от невидимия свят.
сряда, 11 декември 2013 г.
Глухарче
...има едно глухарче, което иска да не го забравя, но не знам дали да пиша..., разказвал съм за него и то започна да се появява често в нета и то на неочаквани места... страхувам се, че ако напиша за него може да стане лошо..., защо да е лошо, то не е измислено, а се случи...и аз го видях, но първо Мърчаево чака емисия на радио Любов...
Анка
...продължавам да си пиша за случващото се около нас. Значимостта на отминаващите дни го заслужава. Имах един колега, който казваше, че годините си приличат и се преливат една в друга. Запомняш годината, ако си видял нещо различно и си посетил нови места. Според мен всеки ден е различен и неповторим, но сетивата се уморяват и бързо забравяме случилото се. Препускаме със следващите дни и затова е казано, че писаното слово остава, а ненаписаното със сигурност се забравя. Поне за нас. С предишни писма за Мърчаево имаме шанс да станем безсмъртни. Ще обезсмъртим и хората, с които имах възможност да се запозная. Казват, че архангел Михаил вземал душите на хората на края на живота им. Какво ли може да им даде пишещият Михаил докато са живи?
Разказвал съм за Мърчаево на различни хора... Слушат внимателно, но не разбират, че и Учителя е бил с нас. Той е винаги с нас, но ние не винаги сме с него. Независимо на колко години сме. Като при Анка – цигуларката в Мърчаево. В станалата вече известна неделя преди три години (писах за нея в Концерт), вървях дълго с Анка към Церова поляна. Беше сама и не знаеше пътя. Съмняваше се дали и аз го знам. Цигулката й беше заминала напред, носеха я хора, искащи с нещо да помогнат на възрастната жена. Анка вървеше бавно с мен. Обичам такива хора, докоснали се до Учителя. Говореше за него с някаква благост и засияваше, щом разказваше за Изгрева. Попита ме на колко съм години и сравни нейните 87 с моите 53 години. Усещах, че ще назрее спор. Бях решил да й помогна да стигне до поляната и внимавах да не изразходва много сили в излишни приказки. Това се оказа невъзможно.
В разказа й присъстваха лоши съседи, любими кучета и отново лоши хора. Не можеше да се примири, че защитавам хората, защото според нея имало много лоши българи, а кучетата били по-добри. „Какво знаеш ти на твоите години, българите само философстват, а трябва да прилагат”, отсече Анка и раздразнено ме отпрати да вървя нагоре. В този момент пред нас в пътя зейна дълбока дупка и Анка нямаше как да премине, ако не бях й подал ръка. Сега на свой ред й отговорих: „Виждаш ли, че имаш нужда от мен, а ти ме гониш?” Тя хитро се засмя и каза „Може пък Учителя да те е изпратил.” Учителя е с нас, драга Анке, винаги, но ние не винаги сме с него. И ако бързаш да свириш за Паневритмия и по пътя не спираш да се оплакваш от хората, дори и цигулката да не е чула твоите приказки, щом засвириш от пръстите ти ще изтече твоето недоволство.
За да разсея напрежението, помолих да запеем „Фир фюр фен” - любимата ми песен от Учителя. Тя запя леко и много вярно. Хубаво ми стана с тази песен, Анка също се усмихна и каза „хайде, давай да не закъснем”.
Не бяхме закъснели. Паневритмията започна навреме и Анка взе своята цигулка и засвири. Хората поеха мелодията и плавно пристъпиха в първия ден на пролетта.
Мина доста време, бяхме седнали близо до играещите и тихо пригласяхме на песните. Познавах някои от играещите и когато Дора от Плевен се откъсна от кръга и се чудеше къде да седне й предложих да седне до нас. Тя изглеждаше някак уморена и каза, че не може да играе, защото чувствала някаква дисхармония в музиката. Интересна е тази Дора. В Белоградчик сподели, че много харесва мелодичността на прекрасния български език. Каза го след като чу за легендите за Белоградчишките скали. Сега на Церова поляна може би бе усетила предишния наш спор с Анка като дисхармония в музиката и може би искаше да ми помогне, подсказвайки ми, че езикът е добър, защото и хората са добри в България. Та нали по езика се познаваме в големия свят. Не може да има добър език без добри хора, както не може да има и добра музика без добри хора. И както казва Учителя, обикновена музика минава и заминава, а окултната те прави да се замислиш, какво добро да направиш. Защото тази хармония в музиката, която не те откъсва от Паневритмията, те прави по-добър. Има приложимост. Но за да свириш по този начин, трябва да си с Учителя и да обичаш както той нас обича въпреки несъвършенството ни. Нали затова е и Паневритмията в България - доказателство, че хора, музика и език, могат да са в единство, правещо ни по-добри. И за да усетиш тази хармония никога не е късно, дори и на 87 години...
Разказвал съм за Мърчаево на различни хора... Слушат внимателно, но не разбират, че и Учителя е бил с нас. Той е винаги с нас, но ние не винаги сме с него. Независимо на колко години сме. Като при Анка – цигуларката в Мърчаево. В станалата вече известна неделя преди три години (писах за нея в Концерт), вървях дълго с Анка към Церова поляна. Беше сама и не знаеше пътя. Съмняваше се дали и аз го знам. Цигулката й беше заминала напред, носеха я хора, искащи с нещо да помогнат на възрастната жена. Анка вървеше бавно с мен. Обичам такива хора, докоснали се до Учителя. Говореше за него с някаква благост и засияваше, щом разказваше за Изгрева. Попита ме на колко съм години и сравни нейните 87 с моите 53 години. Усещах, че ще назрее спор. Бях решил да й помогна да стигне до поляната и внимавах да не изразходва много сили в излишни приказки. Това се оказа невъзможно.
В разказа й присъстваха лоши съседи, любими кучета и отново лоши хора. Не можеше да се примири, че защитавам хората, защото според нея имало много лоши българи, а кучетата били по-добри. „Какво знаеш ти на твоите години, българите само философстват, а трябва да прилагат”, отсече Анка и раздразнено ме отпрати да вървя нагоре. В този момент пред нас в пътя зейна дълбока дупка и Анка нямаше как да премине, ако не бях й подал ръка. Сега на свой ред й отговорих: „Виждаш ли, че имаш нужда от мен, а ти ме гониш?” Тя хитро се засмя и каза „Може пък Учителя да те е изпратил.” Учителя е с нас, драга Анке, винаги, но ние не винаги сме с него. И ако бързаш да свириш за Паневритмия и по пътя не спираш да се оплакваш от хората, дори и цигулката да не е чула твоите приказки, щом засвириш от пръстите ти ще изтече твоето недоволство.
За да разсея напрежението, помолих да запеем „Фир фюр фен” - любимата ми песен от Учителя. Тя запя леко и много вярно. Хубаво ми стана с тази песен, Анка също се усмихна и каза „хайде, давай да не закъснем”.
Не бяхме закъснели. Паневритмията започна навреме и Анка взе своята цигулка и засвири. Хората поеха мелодията и плавно пристъпиха в първия ден на пролетта.
Мина доста време, бяхме седнали близо до играещите и тихо пригласяхме на песните. Познавах някои от играещите и когато Дора от Плевен се откъсна от кръга и се чудеше къде да седне й предложих да седне до нас. Тя изглеждаше някак уморена и каза, че не може да играе, защото чувствала някаква дисхармония в музиката. Интересна е тази Дора. В Белоградчик сподели, че много харесва мелодичността на прекрасния български език. Каза го след като чу за легендите за Белоградчишките скали. Сега на Церова поляна може би бе усетила предишния наш спор с Анка като дисхармония в музиката и може би искаше да ми помогне, подсказвайки ми, че езикът е добър, защото и хората са добри в България. Та нали по езика се познаваме в големия свят. Не може да има добър език без добри хора, както не може да има и добра музика без добри хора. И както казва Учителя, обикновена музика минава и заминава, а окултната те прави да се замислиш, какво добро да направиш. Защото тази хармония в музиката, която не те откъсва от Паневритмията, те прави по-добър. Има приложимост. Но за да свириш по този начин, трябва да си с Учителя и да обичаш както той нас обича въпреки несъвършенството ни. Нали затова е и Паневритмията в България - доказателство, че хора, музика и език, могат да са в единство, правещо ни по-добри. И за да усетиш тази хармония никога не е късно, дори и на 87 години...
Концерт - Светлина в Мърчаево
Заповядайте на 12 декември от 18:30 ч.
в Съюза на българските архитекти - София, ул. "Кракра" 11
на благотворителен концерт "Словото Му е Живот".
През 2014 г. се навършват 100 години от първата публична неделна беседа "Ето човекът" и 150 години от рождението на Учителя. Издателство Бяло Братство започва кампания за набиране на средства за превод и отпечатване на Словото на Учителя по случай годишнината.
Преди няколко години чух за първи път гласа на Пламена, рано сутринта в Мърчаево преди нея пееха славеите, след това прозвуча нейното "ла" в четвърта октава и се оказа, че е звученето е едно и също - Божествено красиво... По-късно се опитах да разкажа за преживяното, за светлината на Мърчаево. Ето как:
Светлина в Мърчаево
Ходих на срещата в Мърчаево на 30 май. Сега никой не ме моли да изпратя своите впечатления, но си мисля, че всички, които бяхме там, сме длъжни да кажем простичката дума „благодаря” на хората от Мърчаево, на софиянеца Петър от Мърчаево, на Блогой Митрев от Бояна, на Пепа Гиргинова и групата играещи Паневритмия от Южния парк в София и на всички, които със своята съпричастност към деня успяха да направят тази среща незабравима.
Мисля си, че където и да отида на среща с хората от Бялото братство се срещам със славеи. Така беше и в Белоградчик, така беше и в Мърчаево на тази среща. Чух ги славеите рано в градината на брат Темелко. Бяха пристигнали преди нас и пееха заедно с цигулката на брат Богомил. Той и Богомил се въртеше във всички посоки на терасата на къщата на брат Темелко, поздравяваше пристигащите и се опитваше да приглася на птиците. Дворът пред къщата бързо се напълни с ранобудни хора, а щом започна нарядът заваля. Мърчаево сякаш не искаше да се събуди в неделното утро, притъмня, а уж утрото напредваше. И за да не си помислите, че само ние бяхме будни в този ранен час, някъде близо до нас се обади моторът на резачка на дърва. Славеите се смълчаха, може би шумът ги бе стреснал или секачите бяха попаднали на тяхно дърво. Стана още по-мрачно и дъждът се усили. Но всичко това не трая дълго. След като мина нарядът и с приятния тембър на брат Андрей Грива се понесе Словото на Учителя, видях как облаците започнаха да се отместват и да отстъпват на светлината на деня. Тази светлина, която Учителя казва, че трябва да е в нашите мисли и чистота в нашите сърца.
Видях и чух тази чистота в Мърчаево щом запя нашият славей - студентката от консерваторията Пламена Гиргинова. Тя запя някак тихо и леко, така по-късно ми каза сестра Анка, че е говорил Учителя, но запя с такава любов, която има само в чистите сърца. Всичко сякаш замря. Стояхме и слушахме с притаен дъх. Даже бяхме забравили да стискаме палци, както ни посъветва ръкомахайки непрестанно сестра Катя. И тогава изведнъж чух нежните трели на славея в гласа на пеещото момиче. Същите звуци, същата радост от деня и щастие от красотата на Божия свят. Излишно е да ви казвам, че резачката вече никой не чуваше, защото пееше Любовта. И какво може една обикновена резачка? Най-много да уплаши някой славей, но в Мърчаево и това не можа да стане, защото щом чуха гласа на Пламена, славеите запяха отново. И тогава стана по-светло въпреки облаците, които тромаво и с неохота се отместваха, и въпреки резачката, която продължаваше да им вика да се върнат и да запазят името на селото, което все още сутрин дълго тъмнее.
Сега вече разбирам защо същите тези хора, които разчистиха Церова поляна от трънливите храсти, за да може да се играе там Паневритмията на Учителя, искат да преименуват селото Мърчаево на Светляево. Те вярват, че славеите са по-силни от резачките и искат и хората от Мърчаево вече да повярват в това.
Горе на Церова поляна, след като се махнаха трънливите храсти от тревата, се показаха теменужки. Същите теменужки, за които е говорил Учителя и на които е искал да приличат с живота си неговите ученици. Нежни, някак незабележими в тревата, но така омайно ухаещи, че който веднъж усети техния аромат, остава омаян за цял живот и винаги ги търси. Мисля си, че теменужките от Церова поляна и славеите от градината на къщата на брат Темелко ще се съгласят със хората, че е дошло времето на Светляево. Та нали тези хора разчистиха теменужките от трънливите храсти и запяха заедно с птиците ”Благославяй, душе моя, Господа.”
Затова Ви пиша - да се знае, че в Мърчаево ухае на теменужки и славеите пеят рано, като се мъчат да събудят всички нас за изгрева. А изгрев означава светлина – светлина, проява на Божията Любов. Същата светлина, която е и в Словото на Учителя.
1 юни, 2010 година
в Съюза на българските архитекти - София, ул. "Кракра" 11
на благотворителен концерт "Словото Му е Живот".
През 2014 г. се навършват 100 години от първата публична неделна беседа "Ето човекът" и 150 години от рождението на Учителя. Издателство Бяло Братство започва кампания за набиране на средства за превод и отпечатване на Словото на Учителя по случай годишнината.
Преди няколко години чух за първи път гласа на Пламена, рано сутринта в Мърчаево преди нея пееха славеите, след това прозвуча нейното "ла" в четвърта октава и се оказа, че е звученето е едно и също - Божествено красиво... По-късно се опитах да разкажа за преживяното, за светлината на Мърчаево. Ето как:
Светлина в Мърчаево
Ходих на срещата в Мърчаево на 30 май. Сега никой не ме моли да изпратя своите впечатления, но си мисля, че всички, които бяхме там, сме длъжни да кажем простичката дума „благодаря” на хората от Мърчаево, на софиянеца Петър от Мърчаево, на Блогой Митрев от Бояна, на Пепа Гиргинова и групата играещи Паневритмия от Южния парк в София и на всички, които със своята съпричастност към деня успяха да направят тази среща незабравима.
Мисля си, че където и да отида на среща с хората от Бялото братство се срещам със славеи. Така беше и в Белоградчик, така беше и в Мърчаево на тази среща. Чух ги славеите рано в градината на брат Темелко. Бяха пристигнали преди нас и пееха заедно с цигулката на брат Богомил. Той и Богомил се въртеше във всички посоки на терасата на къщата на брат Темелко, поздравяваше пристигащите и се опитваше да приглася на птиците. Дворът пред къщата бързо се напълни с ранобудни хора, а щом започна нарядът заваля. Мърчаево сякаш не искаше да се събуди в неделното утро, притъмня, а уж утрото напредваше. И за да не си помислите, че само ние бяхме будни в този ранен час, някъде близо до нас се обади моторът на резачка на дърва. Славеите се смълчаха, може би шумът ги бе стреснал или секачите бяха попаднали на тяхно дърво. Стана още по-мрачно и дъждът се усили. Но всичко това не трая дълго. След като мина нарядът и с приятния тембър на брат Андрей Грива се понесе Словото на Учителя, видях как облаците започнаха да се отместват и да отстъпват на светлината на деня. Тази светлина, която Учителя казва, че трябва да е в нашите мисли и чистота в нашите сърца.
Видях и чух тази чистота в Мърчаево щом запя нашият славей - студентката от консерваторията Пламена Гиргинова. Тя запя някак тихо и леко, така по-късно ми каза сестра Анка, че е говорил Учителя, но запя с такава любов, която има само в чистите сърца. Всичко сякаш замря. Стояхме и слушахме с притаен дъх. Даже бяхме забравили да стискаме палци, както ни посъветва ръкомахайки непрестанно сестра Катя. И тогава изведнъж чух нежните трели на славея в гласа на пеещото момиче. Същите звуци, същата радост от деня и щастие от красотата на Божия свят. Излишно е да ви казвам, че резачката вече никой не чуваше, защото пееше Любовта. И какво може една обикновена резачка? Най-много да уплаши някой славей, но в Мърчаево и това не можа да стане, защото щом чуха гласа на Пламена, славеите запяха отново. И тогава стана по-светло въпреки облаците, които тромаво и с неохота се отместваха, и въпреки резачката, която продължаваше да им вика да се върнат и да запазят името на селото, което все още сутрин дълго тъмнее.
Сега вече разбирам защо същите тези хора, които разчистиха Церова поляна от трънливите храсти, за да може да се играе там Паневритмията на Учителя, искат да преименуват селото Мърчаево на Светляево. Те вярват, че славеите са по-силни от резачките и искат и хората от Мърчаево вече да повярват в това.
Горе на Церова поляна, след като се махнаха трънливите храсти от тревата, се показаха теменужки. Същите теменужки, за които е говорил Учителя и на които е искал да приличат с живота си неговите ученици. Нежни, някак незабележими в тревата, но така омайно ухаещи, че който веднъж усети техния аромат, остава омаян за цял живот и винаги ги търси. Мисля си, че теменужките от Церова поляна и славеите от градината на къщата на брат Темелко ще се съгласят със хората, че е дошло времето на Светляево. Та нали тези хора разчистиха теменужките от трънливите храсти и запяха заедно с птиците ”Благославяй, душе моя, Господа.”
Затова Ви пиша - да се знае, че в Мърчаево ухае на теменужки и славеите пеят рано, като се мъчат да събудят всички нас за изгрева. А изгрев означава светлина – светлина, проява на Божията Любов. Същата светлина, която е и в Словото на Учителя.
1 юни, 2010 година
Песента Фир-фюр-фен – Благославяй
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Тао Би Аумен, Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Благославяй, душе моя Господа;
Благославяй и не забравяй.
Благославяй, благославяй,
Благославяй и не забравяй.
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Тао Би Аумен, Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Фир-фюр-фен Тао Би Аумен,
Благославяй, душе моя Господа;
Благославяй и не забравяй.
Благославяй, благославяй,
Благославяй и не забравяй.
понеделник, 9 декември 2013 г.
Тъжен блус
...дървото
се появи в клипа, за малко се появи в началото от 0:01 до 0:08...
Потъвам в мъглата под хълма с лудата трева. Изкачвам се и падам, но вървя. Да моля не умея - не се научих на това, с продрано гърло пея, но вървя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов - къде, къде си ти? Къде си ти? Повтаря тишината рефрен, научен наизуст, завърта се земята в тъжен блус. Все някога ще стигна върха и жълтата луна, на танц ще ме покани, навярно тя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов, къде, къде си ти? Къде си ти? Все някога ще стигна върха и жълтата луна и с нея ще танцувам над света. И с нея ще танцувам... над света.
се появи в клипа, за малко се появи в началото от 0:01 до 0:08...
Потъвам в мъглата под хълма с лудата трева. Изкачвам се и падам, но вървя. Да моля не умея - не се научих на това, с продрано гърло пея, но вървя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов - къде, къде си ти? Къде си ти? Повтаря тишината рефрен, научен наизуст, завърта се земята в тъжен блус. Все някога ще стигна върха и жълтата луна, на танц ще ме покани, навярно тя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов, къде, къде си ти? Къде си ти? Все някога ще стигна върха и жълтата луна и с нея ще танцувам над света. И с нея ще танцувам... над света.
събота, 7 декември 2013 г.
ЛистО
...видях жълтото листО в антрето сутринта, стоеше си на топло, вмъкнало се бе от вечерта, мислило си е, че с мен ще може дълго да си пътува, бе се залепило за моята обувка и чакаше... повдигнах листОто, то много се учуди, навярно не бе очаквало моето внимание , а и аз не очаквах, че жълто листО може да има очи, позавъртях листОто в ръка, а то не преставаше да се учудва и да върти очи... дълго мислих какво да го правя, не очаквах тази среща... все едно да имаш гост, който само да върти очи и нищо да не може да каже от учудването на случващото се... а и ти да не знаеш какво да правиш...
...излязох на терасата, навън духаше силен вятър, повдигнах високо жълтото листО и изведнъж видях, че очите му са сини, то сякаш гледаше към и от небето, трептеше от поривите на вятъра и се радваше на мига... реших да го снимам за сбогом...
...вятърът духаше листОто силно и отнесе фокуса, то едва успя да му каже, "идвам с тебе и не си мисли, че съм най-обикновено листО", пуснах листОто и вятърът го грабна, понесоха се на юг, добре е, че ги снимах, никой нямаше да ми повярва, че има жълти листа със сини очи, които си говорят и летят с вятъра - търсят топлина в късната есен, малко преди зимата...
...щом има необикновени листа, защо да не може и ние понякога да летим.
...излязох на терасата, навън духаше силен вятър, повдигнах високо жълтото листО и изведнъж видях, че очите му са сини, то сякаш гледаше към и от небето, трептеше от поривите на вятъра и се радваше на мига... реших да го снимам за сбогом...
...вятърът духаше листОто силно и отнесе фокуса, то едва успя да му каже, "идвам с тебе и не си мисли, че съм най-обикновено листО", пуснах листОто и вятърът го грабна, понесоха се на юг, добре е, че ги снимах, никой нямаше да ми повярва, че има жълти листа със сини очи, които си говорят и летят с вятъра - търсят топлина в късната есен, малко преди зимата...
...щом има необикновени листа, защо да не може и ние понякога да летим.
петък, 6 декември 2013 г.
Небе
Н...
Никулден
Небе...
...и във фейса снимка: небе и ... текст:
Не бе небе, да го опишеш. Небе не бе...
Мисля си, че това не е небе, а черга:
Не, бе, - светлината тъче небесната си черга, промушва лъчите си през голите клони и уж е зима, а всичко е в розово, казват, че и Бог бил в розово... от което ми става топло
...а на мястото на Учителя има дърво, необикновено дърво - пълно е с птици,... Бог е и топла стряха за птици
Никулден
Небе...
...и във фейса снимка: небе и ... текст:
Не бе небе, да го опишеш. Небе не бе...
Мисля си, че това не е небе, а черга:
Не, бе, - светлината тъче небесната си черга, промушва лъчите си през голите клони и уж е зима, а всичко е в розово, казват, че и Бог бил в розово... от което ми става топло
...а на мястото на Учителя има дърво, необикновено дърво - пълно е с птици,... Бог е и топла стряха за птици
Решение
...ето че се появи и решение как да се помогне на катеричката, за да може да стигне до мечтания орех през зимата, секачите отрязаха нейното дърво и за да стигне до ореха тя трябва да слезе на земята, това е твърде опасно, там дебне един котарак, той се разхожда много демонстративно по улицата, все едно е местния шериф и контролира непрекъснато своята територия, в клипа в 0:56 се вижда и решението - опънато въже по което минава една катеричка, ако поставим въже над опасната зона и нашата катеричка ще може да преминава до своя си орех, решението дойде от слушател на радио Любов и то не е случайно, както и не е случайно, че този слушател се казва Любовтасити... Благодарим за идеята.
сряда, 4 декември 2013 г.
Тайна
...а за Коледа украсих дървото си - №7 от теста с 1000 лампички, но не казвам откъде съм ги взел, за да е тайна ... (но на теб ще кажа - не мога да пазя тайни: през годината събирай мигове любов, те ще са твоите лампички за края на годините)
Бонжур
...вчера започна да се пълни луната, а през целия ден стоеше си празно... почти цял ден, от сутринта започна с лошо - ред срещи, които не се осъществиха, сякаш някой някъде е написал точно какво да стане и то се изпълнява, колкото и на нас да не ни се иска да се изпълни... даже си мисля, че тези думи ги видях написани на ламарината на синята будка за закуски на спирката на Ситняково на автобус 120, с големи разкривени черни букви някой бе написал: КУР ЗА ЛЮБОВТА. Не трябваше да ги чета, просто трябваше през деня да не бързам толкова... ето, днес ще отида на спирката и бавно с голям син флумастер ще допиша на ламарината: БОНЖУР ЗА ЛЮБОВТА...
Думите са дим - сбирай моите писма,
но не ги чети - идвам вместо тях.
Огън от любов ще запаля аз сама -
и да изгоря - не ме е страх.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
И без думи нека винаги във нас
клетвеният шепот нежно да звучи,
любовта да бъде съдница и власт,
слънчев миг във нашите очи.
Думите са дим.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
И без думи нека винаги във нас
клетвеният шепот нежно да звучи,
любовта да бъде съдница и власт,
слънчев миг във нашите очи.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
но не ги чети - идвам вместо тях.
Огън от любов ще запаля аз сама -
и да изгоря - не ме е страх.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
И без думи нека винаги във нас
клетвеният шепот нежно да звучи,
любовта да бъде съдница и власт,
слънчев миг във нашите очи.
Думите са дим.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
И без думи нека винаги във нас
клетвеният шепот нежно да звучи,
любовта да бъде съдница и власт,
слънчев миг във нашите очи.
Огън от любов - най-щастливият пожар;
и в единствен миг, щом изпепели,
ще се прероди в нежност и във красота.
Докосни ме ти - думите са дим.
понеделник, 2 декември 2013 г.
...светофар...
НЕКА БЪДА ТВОЯТА ЕСЕН - Ваня Костова
музика: Тончо Русев, текст: Станка Пенчева
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека бъда твоята есен.
Нека бъда твоята есен,
ще тежа във ръцете ти златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост,
и кръвта ти ще стане вино- есенно младо.
Дрехата си, ще ти постилам,
като златна затоплена шума,
и укротена, и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.
Не можах да бъда твоята пролет -
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято
друг се къпа в реките горещи и бели.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има,
с кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и нещо без име.
Не можах да бъда твоята пролет
Не можах да бъда твоето лято
Нека бъда твоята есен.
Не можах да бъда твоето лятo.
Нека бъда твоята есен.
музика: Тончо Русев, текст: Станка Пенчева
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека бъда твоята есен.
Нека бъда твоята есен,
ще тежа във ръцете ти златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост,
и кръвта ти ще стане вино- есенно младо.
Дрехата си, ще ти постилам,
като златна затоплена шума,
и укротена, и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.
Не можах да бъда твоята пролет -
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято
друг се къпа в реките горещи и бели.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има,
с кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и нещо без име.
Не можах да бъда твоята пролет
Не можах да бъда твоето лято
Нека бъда твоята есен.
Не можах да бъда твоето лятo.
Нека бъда твоята есен.
неделя, 1 декември 2013 г.
Тест
Преди време попаднах на този
тест (цък)
Избрах си едно дърво от теста, хареса ми, красиво е и много прилича на живо дърво, то живото дърво по това се познава, че е живо, ако е красиво. Може с годините да е поокастрено и да не е много поизправено, но все обича да се закача с птици, с вятъра, дори и с хората. Сега, през зимата, ги замеря с клечки, няма листа и се чуди как да изпроси малко внимание от забързаните странници, които препускат около него. Знам, че дърветата обичат да ги галиш, то кой ли не обича, та затова си мисля, че и те обичат. Сутринта, нищо че бе толкова смръщена и мразовита, излязох да погаля дърветата, галя ги с поглед и те разбират от очи, които ги търсят. И гледам, въпреки че секачите в събота изпорязаха толкова много клони, дървото отсреща ми маха с една вейчица, останала високо, красива вейчица, стои усмихнато красиво над всичкото студено, което се мъчи да ни вледени... хей, вейчице, познах те, ти си от моето дърво, дървото от теста с №7...
Избрах си едно дърво от теста, хареса ми, красиво е и много прилича на живо дърво, то живото дърво по това се познава, че е живо, ако е красиво. Може с годините да е поокастрено и да не е много поизправено, но все обича да се закача с птици, с вятъра, дори и с хората. Сега, през зимата, ги замеря с клечки, няма листа и се чуди как да изпроси малко внимание от забързаните странници, които препускат около него. Знам, че дърветата обичат да ги галиш, то кой ли не обича, та затова си мисля, че и те обичат. Сутринта, нищо че бе толкова смръщена и мразовита, излязох да погаля дърветата, галя ги с поглед и те разбират от очи, които ги търсят. И гледам, въпреки че секачите в събота изпорязаха толкова много клони, дървото отсреща ми маха с една вейчица, останала високо, красива вейчица, стои усмихнато красиво над всичкото студено, което се мъчи да ни вледени... хей, вейчице, познах те, ти си от моето дърво, дървото от теста с №7...
събота, 30 ноември 2013 г.
Васко Василев
След съботния концерт в Зала 1 на НДК в София си мисля, че от днес ще пиша Ввелик с две букви „в”, за да се подсещам за Васко Василев и неговия невероятен дух, който успява да събуди за живот над 300-та годишна цигулка пред смаяните ни очи.
Биография на Васко Василев
Роден 1970 година в София.
Първи уроци по цигулка на 5 годишна възраст.
1978 г. - Участва в детската асамблея „Знаме на мира” и записва първата си плоча със Софийска Филхармония. Дебютира като актьор на сцената на Народен театър „Иван Вазов” в ролята на Леонардо Да Винчи.
1979 г. – Явява се на кастинг и печели главна роля в детския игрален филм „Слънце над детството”, където Невена Коканова играе майка му.
1980 г. - Изпратен е от българското правителство, за да продължи обучението си в Централното музикално училище към Московската консерватория.
1988 г. - Печели 3-те най-големи международни конкуси за цигулка - „Жак Тибо” в Париж, „Карл Флеш” в Лондон и „Паганини” в Италия.
1988 г. – Премества се и се установява в Лондон, където продължава обучението си в Кралския музикален колеж.
Между 19 и 21 г. възраст е гост концерт-майстор на Лондонския Симфоничен Оркестър и Лондонската Филхармония.
На 21 г. печели титлата „Супер солист” на Лионската Опера във Франция.
На 23 г. става най-младият и първи концерт-майстор на Кралската опера в Лондон, където работи и до момента.
Последните 3 години е творчески продуцент в Кралската Опера.
Имал е концерти в над 40 страни. Владее руски, английски, испански и малко мандарин.
Създател е на формацията „Лауреат”, в която влизат различни музиканти, носители на престижни международни награди. С тях участва в множество концерти и записи на различни продукции.
През 2000 година се завръща в България с триото „Лауреат” и излиза първият му албум, наречен „Пълно потапяне”.
Дискография:
2000 – „Пълно потапяне”
2001 – „Виртуозо Вивалди”
2002 – „Voodoo Violin”
2003 – “Love Affair for piano & orchestra”
2005 – “Andersen’s Fairytales”
2007 – „Free”
2010 - Magic Music
2012 - Viva Vivaldi
През годините е работил и записвал с музиканти от ранга на Пласидо Доминго, Стинг, Рони Ууд от „Ролинг Стоунс”, Ванеса Мей, Пако Пеня, Ирейжър, както и голям репертоар филмова музика.
През декември 2006 година в Нагано, Япония участва в съвместно музикално изпълнение на леда с двукратните световни шампиони по фигурно пързаляне на България – Албена Денкова и Максим Стависки.
В момента Васко е студент в 1-ви курс в Академията по музикално и танцово изкуство в Пловдив по 2 специалности – цигулка & диригентско майсторство.
На 20-ти Октомври излиза книгата му "Васко @ 40"
Официалния сайт на Васко Василев http://www.vaskovassilev.com
Биография на Васко Василев
Роден 1970 година в София.
Първи уроци по цигулка на 5 годишна възраст.
1978 г. - Участва в детската асамблея „Знаме на мира” и записва първата си плоча със Софийска Филхармония. Дебютира като актьор на сцената на Народен театър „Иван Вазов” в ролята на Леонардо Да Винчи.
1979 г. – Явява се на кастинг и печели главна роля в детския игрален филм „Слънце над детството”, където Невена Коканова играе майка му.
1980 г. - Изпратен е от българското правителство, за да продължи обучението си в Централното музикално училище към Московската консерватория.
1988 г. - Печели 3-те най-големи международни конкуси за цигулка - „Жак Тибо” в Париж, „Карл Флеш” в Лондон и „Паганини” в Италия.
1988 г. – Премества се и се установява в Лондон, където продължава обучението си в Кралския музикален колеж.
Между 19 и 21 г. възраст е гост концерт-майстор на Лондонския Симфоничен Оркестър и Лондонската Филхармония.
На 21 г. печели титлата „Супер солист” на Лионската Опера във Франция.
На 23 г. става най-младият и първи концерт-майстор на Кралската опера в Лондон, където работи и до момента.
Последните 3 години е творчески продуцент в Кралската Опера.
Имал е концерти в над 40 страни. Владее руски, английски, испански и малко мандарин.
Създател е на формацията „Лауреат”, в която влизат различни музиканти, носители на престижни международни награди. С тях участва в множество концерти и записи на различни продукции.
През 2000 година се завръща в България с триото „Лауреат” и излиза първият му албум, наречен „Пълно потапяне”.
Дискография:
2000 – „Пълно потапяне”
2001 – „Виртуозо Вивалди”
2002 – „Voodoo Violin”
2003 – “Love Affair for piano & orchestra”
2005 – “Andersen’s Fairytales”
2007 – „Free”
2010 - Magic Music
2012 - Viva Vivaldi
През годините е работил и записвал с музиканти от ранга на Пласидо Доминго, Стинг, Рони Ууд от „Ролинг Стоунс”, Ванеса Мей, Пако Пеня, Ирейжър, както и голям репертоар филмова музика.
През декември 2006 година в Нагано, Япония участва в съвместно музикално изпълнение на леда с двукратните световни шампиони по фигурно пързаляне на България – Албена Денкова и Максим Стависки.
В момента Васко е студент в 1-ви курс в Академията по музикално и танцово изкуство в Пловдив по 2 специалности – цигулка & диригентско майсторство.
На 20-ти Октомври излиза книгата му "Васко @ 40"
Официалния сайт на Васко Василев http://www.vaskovassilev.com
Секачи
...отсякоха дървото на катеричката с гнездото на свраките... и сега катеричката няма как да се върне при нас, остава на север... при големия орех, защото гнездото на свраките й показваше нашата си посока - юг, където винаги е по-топло.
Здравка
Реших да ти напиша за сестра Здравка Баръмова. „Срещнах” се с нея една година след като си е заминала от белия свят. Помогнаха ми за тази среща нейните приятели – братя и сестри, които лично са я познавали. Съжалявам, че не съм успял докато е била жива да се запозная с нея, но преди това благодаря, че все пак стигна до мен нейната светлина. Как стана ли?
В събота, 16 март 2013 година, в Националния музей „Земята и хората” в памет на Здравка Баръмова изнесоха концерт нейни колеги и приятели. Отидох на този концерт за да се „срещна” със Здравка, макар да знаех, че съм закъснял, но пък се надявах да разбера, защо всички, които са я познавали са я обичали...
На входа ме посрещна нейна малка стихосбирка и диск с музикален филм „Сила жива – Учителят”. До тях бе изложбата с фотографиите на Пепа Гиргинова „Ше я помним така”.
Държах малката стихосбирка и не ми се искаше да я отворя, стигаха ми само думите- посвещение на Здравка Баръмова красиво, ръкописно написани на корицата на книжката:
"На всички, които обичат – с любов!
На всички, които вярват- с вяра!
На всички, които виждат красотата въпреки всичко..."
Не случайно и концерта започна с тези нейни думи, за да ни въведе в светоусещането на нежната поетична душа и талантлива цигуларка. Започна с неподражаемите изпълнения на младото сопрано Пламена Гиргинова, които ни понесоха в света на славеите песни, продължи с музиката на Учителя и с най-романтичния композитор Шопен и много други, музикални творби изпълнени от колеги и приятели на Здравка Баръмова със завидно майсторство и съпреживяване.
Между музикалните изпълнения прочетоха мисли от Учителя, подбрани изключително подходящо... Стори ми се, че все едно Учителя е сред нас и се мъчи да ни отвори очите за случващото се... "и при раждане и при смърт, не трябват сълзи, а трябва да се радваме, че започва нов живот." Здравка е започнала нов живот, все едно казваше Учителя, и се радва нейните приятели, които не са я забравили и полагат усилия, и до други да стигне нейната светлина...
Всеки нов живот започва със сълзи, спонтанни сълзи, които не могат да се спрат. И така е при раждането, а също и в края. Сълзите на приятелите на Здравка са от взиране в небето за да я зърнат, като една от звездите....И Здравка го казва в първото си стихотворение "Прозрение": "идвам и отивам към звездите винаги една - Аз съм светлина."
Затворих тази първа страница на стихосбирката и не можех да разбера как така винаги - една.
Та нима тя не се е променяла и винаги е една светлина, любов, пролет, младост, красота, както пише че е... не, не е това "една". Мислех си, че има нещо недописано, но какво може да е това една. Не знаех...
Вечерта бе студено в залата... вееше хлад. Погледнах към все още светещия от последния светъл час на деня стъклен таван на залата - старата печатница. Стори ме се, че сме захлупени с капак на огромен ковчег...
След малко притъмня и светлината от стъкленият покрив се изгуби, и изведнъж покривът се превърна в дъно на една огромна лодка. Дъговидните подпори на тавана допълваха това впечатление доста категорично - огромна обърната лодка и ние, заедно с кристалните друзи, затиснати от нахлуващите неспокойни мисли... Една огромна лодка се е обърнала, братя и сестри, пълна лодка със светлина, любов, пролет, радост, младост... една здрава лодка, лодката на Здравка Баръмова...
Мисля си, че затова Здравка казва, че е Една, вече знам една лодка,която чува "люлчената песен" на звездите и затова пише: "любовта люля ме в скута си небесен".
Тази вечер за да попътуват със Здравка бяха дошли много хора. Мисля си, че съвсем малко ни трябваше заедно да погледнем нагоре, да обърнем огромната лодка и да тръгнем към звездите, там където ни чака Здравка със своята цигулка - при извора на ръцете, които дават... сила жива.
По времето на Учителя на 7-те езерата на Рила е имало една лодка и братята са ходили за вода с нея до "Извора на ръцете, които дават"... вече знам, че има и хора, от ръцете на които извира сила жива и тя се нарича... Любов.
Преди концерта се чудих защо сестра Пепа Гиргинова е нарекла фотографската си изложба посветена на Здравка Баръмова "Ше я помним така". "Как така" си повтарях репликата от едноименния разказ на Йордан Радичков и разглеждах снимките. Сестра Пепа е успяла да запечати много незабравими мигове от живота на Здравка в братството, майсторските снимки са напълно достатъчни за да се разбере какъв човек е била Здравка Баръмова - слънчев човек с усмивка на дете, първата снимка от изложбата. А последната снимка от изложбата Пепа Гиргинова е нарекла "Ще я помним така" и не се нуждае от обяснение, както не се обяснява и за кокичето, че има такова нежно цвете, любимо на всички - млади и стари, то се показва в края на зимата, защото първо "вижда красотата" на настъпващата пролет "въпреки всичко..."
.JPG)
В събота, 16 март 2013 година, в Националния музей „Земята и хората” в памет на Здравка Баръмова изнесоха концерт нейни колеги и приятели. Отидох на този концерт за да се „срещна” със Здравка, макар да знаех, че съм закъснял, но пък се надявах да разбера, защо всички, които са я познавали са я обичали...
На входа ме посрещна нейна малка стихосбирка и диск с музикален филм „Сила жива – Учителят”. До тях бе изложбата с фотографиите на Пепа Гиргинова „Ше я помним така”.
Държах малката стихосбирка и не ми се искаше да я отворя, стигаха ми само думите- посвещение на Здравка Баръмова красиво, ръкописно написани на корицата на книжката:
"На всички, които обичат – с любов!
На всички, които вярват- с вяра!
На всички, които виждат красотата въпреки всичко..."
Не случайно и концерта започна с тези нейни думи, за да ни въведе в светоусещането на нежната поетична душа и талантлива цигуларка. Започна с неподражаемите изпълнения на младото сопрано Пламена Гиргинова, които ни понесоха в света на славеите песни, продължи с музиката на Учителя и с най-романтичния композитор Шопен и много други, музикални творби изпълнени от колеги и приятели на Здравка Баръмова със завидно майсторство и съпреживяване.
Между музикалните изпълнения прочетоха мисли от Учителя, подбрани изключително подходящо... Стори ми се, че все едно Учителя е сред нас и се мъчи да ни отвори очите за случващото се... "и при раждане и при смърт, не трябват сълзи, а трябва да се радваме, че започва нов живот." Здравка е започнала нов живот, все едно казваше Учителя, и се радва нейните приятели, които не са я забравили и полагат усилия, и до други да стигне нейната светлина...
Всеки нов живот започва със сълзи, спонтанни сълзи, които не могат да се спрат. И така е при раждането, а също и в края. Сълзите на приятелите на Здравка са от взиране в небето за да я зърнат, като една от звездите....И Здравка го казва в първото си стихотворение "Прозрение": "идвам и отивам към звездите винаги една - Аз съм светлина."
Затворих тази първа страница на стихосбирката и не можех да разбера как така винаги - една.
Та нима тя не се е променяла и винаги е една светлина, любов, пролет, младост, красота, както пише че е... не, не е това "една". Мислех си, че има нещо недописано, но какво може да е това една. Не знаех...
Вечерта бе студено в залата... вееше хлад. Погледнах към все още светещия от последния светъл час на деня стъклен таван на залата - старата печатница. Стори ме се, че сме захлупени с капак на огромен ковчег...
След малко притъмня и светлината от стъкленият покрив се изгуби, и изведнъж покривът се превърна в дъно на една огромна лодка. Дъговидните подпори на тавана допълваха това впечатление доста категорично - огромна обърната лодка и ние, заедно с кристалните друзи, затиснати от нахлуващите неспокойни мисли... Една огромна лодка се е обърнала, братя и сестри, пълна лодка със светлина, любов, пролет, радост, младост... една здрава лодка, лодката на Здравка Баръмова...
Мисля си, че затова Здравка казва, че е Една, вече знам една лодка,която чува "люлчената песен" на звездите и затова пише: "любовта люля ме в скута си небесен".
Тази вечер за да попътуват със Здравка бяха дошли много хора. Мисля си, че съвсем малко ни трябваше заедно да погледнем нагоре, да обърнем огромната лодка и да тръгнем към звездите, там където ни чака Здравка със своята цигулка - при извора на ръцете, които дават... сила жива.
По времето на Учителя на 7-те езерата на Рила е имало една лодка и братята са ходили за вода с нея до "Извора на ръцете, които дават"... вече знам, че има и хора, от ръцете на които извира сила жива и тя се нарича... Любов.
Преди концерта се чудих защо сестра Пепа Гиргинова е нарекла фотографската си изложба посветена на Здравка Баръмова "Ше я помним така". "Как така" си повтарях репликата от едноименния разказ на Йордан Радичков и разглеждах снимките. Сестра Пепа е успяла да запечати много незабравими мигове от живота на Здравка в братството, майсторските снимки са напълно достатъчни за да се разбере какъв човек е била Здравка Баръмова - слънчев човек с усмивка на дете, първата снимка от изложбата. А последната снимка от изложбата Пепа Гиргинова е нарекла "Ще я помним така" и не се нуждае от обяснение, както не се обяснява и за кокичето, че има такова нежно цвете, любимо на всички - млади и стари, то се показва в края на зимата, защото първо "вижда красотата" на настъпващата пролет "въпреки всичко..."
сряда, 27 ноември 2013 г.
P.S. Дъщеря ти, Ана
...гледах в Армията пиесата на Яна Добрева - "P.S. Дъщеря ти, Ана"...
...имам текста на пиесата, преди време Яна ми го изпрати, преписах финала, и дописах за Щъкащите хора...
...и сега като се понаревах да понапиша задължителната благодарност...
"Нещата не се променят... Променяме само погледа си към тях... очите, с които ги виждаме... И когато външните ни очи ни изневерят и спрат да четат надписите, остават вътрешните ни очи... Като се замисля... сега, малко преди да тръгна към оградата и да премина зад нея... като се замисля... виждам, че е хубаво около теб да има живи същества... Не е лошо да има (Щъкащи) хора наоколо... Близки хора... Дори най-голямата ми болка - че не бях талантлив диригент, колкото исках да бъда, сега не ми изглежда болка... Сега ми е добре. По-добре ми е от всякога... Напълно спокойно ще тръгна към оградата..."
...вървях по Оборище и (видях в тъмното катеричката и я показах на две момичета, те се засмяха, помислиха си, че се шегувам, а аз ...) плачех... за Щъкащите хора... още в салона му ревнах, но все пак имаше доста хора, които ме притесняваха, да не вземат да ме попитат защо плача, не че някой ме попита, но не знаех какво точно да отговоря... много тъжно, казах, взимайки нещата си от гардероба, а си помислих, но и толкова хубаво, като живота ни...
...всеки некролог е един Послепис, убеден съм, че всеки ще си прочете своя, но няма да може да отговори на добрите думи, винаги написани за него с много любов... ако можеше тази любов да е сред хората докато са живи... а и защо да не може да е... след като около теб има живи същества, именно в тях, във всяко едно от тях е стаена обич...
...вървях по тротоара и си мислех, как не съм проумял досега, че красотата на света е в хората, да, в щъкащите хора около нас, независимо как ни изглеждат - добри или лоши, те са самият живот, който е невероятно хубав чрез хората...
...плачех си за Щъкащите хора, но ми беше добре, защото плачех, че ги има...
Отново в новата й пиеса темата е съвременността и съществуването на българина сред нейните проблеми, конфликтни ситуации и драматични сюжети. Героите са изправени пред мъчителния размисъл за стойността на живота им, за нравствеността, която притежават или завинаги са изгубили. Една изключително болезнена равносметка, която в края на краищата ги довежда до катарзис и нравствено просветление в името на една нова, възстановена хармония в душите им.
" Много рядко си задаваме въпроса какво стои зад банално-пикантните историйки в жълтите хроники на вестниците. Много лесно удовлетворяваме любопитството си с шокиращи заглавия и фрапантна фактология, които остават някак встрани от "реалния" живот. Съдбата и избора на Медея са класическа трагедия. Една майка и задушеното от самата нея дете, са потресаваща, но по-скоро потресаващо любопитна история, която твърде лесно намира лицеприятно обяснение в медицинската терминология. Цивилизацията лесно си придава компетентен вид определяйки параметрите на "нормалното", и още по-лесно се справя с всеки парадокс, като го слага го в графата "ненормално".
Яна Добрева се фокусира върху документалното и дори клинично битие на нашата собствена, родна, местна, съвременна цивилизация. Пиесата търси онези малки капки, които рано или късно преливат бента на подреденото битие, онези крила на пеперуда, които предизвикват опустошителните лични тайфуни. Ерозията, усещането за загуба, загубване, излиняване, което навлиза в живота ни твърде рано, усещането за старост, която не носи спокойствие и мъдрост, а горчивина и опустошение. В „Послепис: дъщеря ти Ана" баналната, жълта злободневност придобива дълбочината на древногръцка трагедия, а обикновеното, дребно, дистанцирано и цивилизовано любопитство получава своя шанс да се доближи до онова, което Аристотел беше нарекъл катарзис.
Материал от арсенала на вестник "Шоу"... Материал от арсенала на Еврипид и Софокъл. Материал от ежедневието. Пиесата не поставя диагноза, не предписва лечение. Тя прави разрез. И колкото и да е невероятно – предлага изход. Труден, болезнен, изход отвъд разрухата и отчаянието, отвъд логиката и провидението... Изход."
Георги Михалков
P.S. Дъщеря ти, Ана - театър, който разтърсва сетивата (цък)
...имам текста на пиесата, преди време Яна ми го изпрати, преписах финала, и дописах за Щъкащите хора...
...и сега като се понаревах да понапиша задължителната благодарност...
"Нещата не се променят... Променяме само погледа си към тях... очите, с които ги виждаме... И когато външните ни очи ни изневерят и спрат да четат надписите, остават вътрешните ни очи... Като се замисля... сега, малко преди да тръгна към оградата и да премина зад нея... като се замисля... виждам, че е хубаво около теб да има живи същества... Не е лошо да има (Щъкащи) хора наоколо... Близки хора... Дори най-голямата ми болка - че не бях талантлив диригент, колкото исках да бъда, сега не ми изглежда болка... Сега ми е добре. По-добре ми е от всякога... Напълно спокойно ще тръгна към оградата..."
...вървях по Оборище и (видях в тъмното катеричката и я показах на две момичета, те се засмяха, помислиха си, че се шегувам, а аз ...) плачех... за Щъкащите хора... още в салона му ревнах, но все пак имаше доста хора, които ме притесняваха, да не вземат да ме попитат защо плача, не че някой ме попита, но не знаех какво точно да отговоря... много тъжно, казах, взимайки нещата си от гардероба, а си помислих, но и толкова хубаво, като живота ни...
...всеки некролог е един Послепис, убеден съм, че всеки ще си прочете своя, но няма да може да отговори на добрите думи, винаги написани за него с много любов... ако можеше тази любов да е сред хората докато са живи... а и защо да не може да е... след като около теб има живи същества, именно в тях, във всяко едно от тях е стаена обич...
...вървях по тротоара и си мислех, как не съм проумял досега, че красотата на света е в хората, да, в щъкащите хора около нас, независимо как ни изглеждат - добри или лоши, те са самият живот, който е невероятно хубав чрез хората...
...плачех си за Щъкащите хора, но ми беше добре, защото плачех, че ги има...
P. S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА (цък)P. S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА е нова пиеса на известния драматург Яна Добрева, чиято предишна нейна творба „Драскотини от дъжда" бе поставена в Русенския драматичен театър през 2007г.
от Яна Добрева
постановка: Георги Михалков
сценография и костюми: Виолета Радкова
музика: Иван Драголов
музиката се изпълнява от оркестър в състав:
ВЕНЦИСЛАВ БЛАГОЕВ – тромпет
ТОДОР МОМЧЕВ - саксофон
СТОЯН ЯНКУЛОВ (СТУНДЖИ) - перкусии
ВЕСКО КОЙЧЕВ - китара
КОСТАДИН НЕНОВ - тамбура
Участват:
РАЛИЦА КОНСТАНТИНОВА
МАРИАНА КРУМОВА
ЛЮБОМИР КЪНЕВ
ИЛИЯ ДЕВЕДЖИЕВ – гост
ЙОВКО КЪНЕВ
ЯСЕНА ГОСПОДИНОВА
ДИНА ШОШЕВА
Отново в новата й пиеса темата е съвременността и съществуването на българина сред нейните проблеми, конфликтни ситуации и драматични сюжети. Героите са изправени пред мъчителния размисъл за стойността на живота им, за нравствеността, която притежават или завинаги са изгубили. Една изключително болезнена равносметка, която в края на краищата ги довежда до катарзис и нравствено просветление в името на една нова, възстановена хармония в душите им.
" Много рядко си задаваме въпроса какво стои зад банално-пикантните историйки в жълтите хроники на вестниците. Много лесно удовлетворяваме любопитството си с шокиращи заглавия и фрапантна фактология, които остават някак встрани от "реалния" живот. Съдбата и избора на Медея са класическа трагедия. Една майка и задушеното от самата нея дете, са потресаваща, но по-скоро потресаващо любопитна история, която твърде лесно намира лицеприятно обяснение в медицинската терминология. Цивилизацията лесно си придава компетентен вид определяйки параметрите на "нормалното", и още по-лесно се справя с всеки парадокс, като го слага го в графата "ненормално".
Яна Добрева се фокусира върху документалното и дори клинично битие на нашата собствена, родна, местна, съвременна цивилизация. Пиесата търси онези малки капки, които рано или късно преливат бента на подреденото битие, онези крила на пеперуда, които предизвикват опустошителните лични тайфуни. Ерозията, усещането за загуба, загубване, излиняване, което навлиза в живота ни твърде рано, усещането за старост, която не носи спокойствие и мъдрост, а горчивина и опустошение. В „Послепис: дъщеря ти Ана" баналната, жълта злободневност придобива дълбочината на древногръцка трагедия, а обикновеното, дребно, дистанцирано и цивилизовано любопитство получава своя шанс да се доближи до онова, което Аристотел беше нарекъл катарзис.
Материал от арсенала на вестник "Шоу"... Материал от арсенала на Еврипид и Софокъл. Материал от ежедневието. Пиесата не поставя диагноза, не предписва лечение. Тя прави разрез. И колкото и да е невероятно – предлага изход. Труден, болезнен, изход отвъд разрухата и отчаянието, отвъд логиката и провидението... Изход."
Георги Михалков
P.S. Дъщеря ти, Ана - театър, който разтърсва сетивата (цък)
Първи сняг
Ето от фейса едно писмо от телефона на притихналата планина, която чака зимата (без редакция)
Бяхме в планината, и тук Родопа планина е много красива... Дърветата все още са в пъстроцветна премяна, Слънцето закачливо се подаваше зад бели пухкави облачета, сокол се рееше волно в простора... Горският път, по който вървяхме, се вие живописно над реката, която напява своят нежен бълбукащ рефрен... Приказно!... По пътя тук-там има детелинки... намерих четирилистна детелинка... за теб... В мига, в който си помислих за теб тя се появи, красива четирилистна детелинка... Малко след детелинката се пояиви и човек по пътя... вървеше сам, нарамил лопат крачеше уверено. Изчакахме го, поздравихме и го заговорихме... Бай Марчо от село Дебрен, така се представи...
Има усмихнати топли очи и сияйна блага усмивка, Бай Марчо веднага заговори, не спираше, занарежда различни негови житейски истории. Разказа, че е направил повече от 40 чешми, но болката му е, че няма кой да ги поддържа... Беше тръгнал да наобиколи част от тях... Докато вървяхме по пътя прескачахме локвички, останали от вчерашния дъжд... Имаше участъци, където водата беше много, трудно преминавахме... Бай Марчо умело прокопаваше с лопатата каналче към ската. за да отводни пътя... Да могат да вървят хората, така ни каза..., а благата усмивка не слизаше от лицето му. Разказа ни, че е има 76 години и има 4 деца - три дъщери и един син, две от дъщерите са женени в далечни села, но другите. деца са при него, много работа, каза, гледат 40 овце и 8 крави...
Стигнахме до първата чешма, не беше негова, на една жена е, направи я за сина си, пострада с крака,... Галеше коритото на чешмата, нежно го почисти от нападалата шума... Заведе ни и до неговата чешма, по- надолу по пътя,. Очите му сияеха, беше много специална среща... Разказа ни как водата е била хваната там,в дерето, но. той я. преместил и направил чешмата,..Тук, на пътя, да могат хората да я видят и да пият сладка вода,.. Водата наистина е сладка,..
Оставихме бай Марчо да си разтъжи с чешмата си и продължихме. След около час, на връщане отново срещнахме нашият нов познат, беше поел към другите чешми... Не ви попитах вие от къде сте, каза той, от София, отвръщаме, а лицето на бай Данчо, винаги усмихнато, внезапно помръкна... Много е зле в София, много лошо се живее там - ние тука сме свободни, но вие там... Имам внук в София, той живее от 20 години там, болен е, артрит... Мен ме обраха в София, продължи бай Марчо, взеха ми ей така портмонето от джоба. Бях при малката дъщеря, беше 40 дни в кома след раждане, от 3 януари та чак на 12 февруари отвори очинки да ме погледне... И очите на бай Марчо се напълниха със сълзи...
Мъдреца, той живее в София, днес отговори на писмото от планината така:
..първи сняг, сиво небе рони скреж, лек ветрец носи точици сняг - ето я зимата, идва точно на време, всичко живяно случва се пак... всяка точка е малко добро в сълза, чака топъл дъх, за да стане събрана в шепа вода... после търси... чешма, за да разказва какъв е света, ето и Марчо плаче с тези сълзи, че той животът му вече изтича, но продължава все да наднича по пътя какви са останали хора, чака ги тези срещи - продължава да вярва, че любовта е безсмъртието на доброто...
Учителя "каза" за Марчо... беседа "Трудни задачи”
"Добър човек е този, който чувства нещата. Когото срещне, той влиза в положението му, за всичко му съчувства. Като чувства и своите, и чуждите болки и страдания, човек се облагородява и избягва да причинява страдания както на себе си, така и на своите ближни."...
...Добър човек си и ти, виж и снегът спря да послуша...
Бяхме в планината, и тук Родопа планина е много красива... Дърветата все още са в пъстроцветна премяна, Слънцето закачливо се подаваше зад бели пухкави облачета, сокол се рееше волно в простора... Горският път, по който вървяхме, се вие живописно над реката, която напява своят нежен бълбукащ рефрен... Приказно!... По пътя тук-там има детелинки... намерих четирилистна детелинка... за теб... В мига, в който си помислих за теб тя се появи, красива четирилистна детелинка... Малко след детелинката се пояиви и човек по пътя... вървеше сам, нарамил лопат крачеше уверено. Изчакахме го, поздравихме и го заговорихме... Бай Марчо от село Дебрен, така се представи...
Има усмихнати топли очи и сияйна блага усмивка, Бай Марчо веднага заговори, не спираше, занарежда различни негови житейски истории. Разказа, че е направил повече от 40 чешми, но болката му е, че няма кой да ги поддържа... Беше тръгнал да наобиколи част от тях... Докато вървяхме по пътя прескачахме локвички, останали от вчерашния дъжд... Имаше участъци, където водата беше много, трудно преминавахме... Бай Марчо умело прокопаваше с лопатата каналче към ската. за да отводни пътя... Да могат да вървят хората, така ни каза..., а благата усмивка не слизаше от лицето му. Разказа ни, че е има 76 години и има 4 деца - три дъщери и един син, две от дъщерите са женени в далечни села, но другите. деца са при него, много работа, каза, гледат 40 овце и 8 крави...
Стигнахме до първата чешма, не беше негова, на една жена е, направи я за сина си, пострада с крака,... Галеше коритото на чешмата, нежно го почисти от нападалата шума... Заведе ни и до неговата чешма, по- надолу по пътя,. Очите му сияеха, беше много специална среща... Разказа ни как водата е била хваната там,в дерето, но. той я. преместил и направил чешмата,..Тук, на пътя, да могат хората да я видят и да пият сладка вода,.. Водата наистина е сладка,..
Оставихме бай Марчо да си разтъжи с чешмата си и продължихме. След около час, на връщане отново срещнахме нашият нов познат, беше поел към другите чешми... Не ви попитах вие от къде сте, каза той, от София, отвръщаме, а лицето на бай Данчо, винаги усмихнато, внезапно помръкна... Много е зле в София, много лошо се живее там - ние тука сме свободни, но вие там... Имам внук в София, той живее от 20 години там, болен е, артрит... Мен ме обраха в София, продължи бай Марчо, взеха ми ей така портмонето от джоба. Бях при малката дъщеря, беше 40 дни в кома след раждане, от 3 януари та чак на 12 февруари отвори очинки да ме погледне... И очите на бай Марчо се напълниха със сълзи...
Мъдреца, той живее в София, днес отговори на писмото от планината така:
..първи сняг, сиво небе рони скреж, лек ветрец носи точици сняг - ето я зимата, идва точно на време, всичко живяно случва се пак... всяка точка е малко добро в сълза, чака топъл дъх, за да стане събрана в шепа вода... после търси... чешма, за да разказва какъв е света, ето и Марчо плаче с тези сълзи, че той животът му вече изтича, но продължава все да наднича по пътя какви са останали хора, чака ги тези срещи - продължава да вярва, че любовта е безсмъртието на доброто...
Учителя "каза" за Марчо... беседа "Трудни задачи”
"Добър човек е този, който чувства нещата. Когото срещне, той влиза в положението му, за всичко му съчувства. Като чувства и своите, и чуждите болки и страдания, човек се облагородява и избягва да причинява страдания както на себе си, така и на своите ближни."...
...Добър човек си и ти, виж и снегът спря да послуша...
понеделник, 25 ноември 2013 г.
Мушмули
Преди хижа Коман групата се разпиля, едни вляво, други вдясно... едни за шипки, други за круши, ние ...около една мушмула, за първи път виждах жива мушмула отрупана с 1000 и повече жълтокафяви, застинали в очакване на зимата, плодове... казват, че за мушмулата трябвало да се чака, накрая ставала сладка... то и при човека е така, ако нямаш търпение и избързаш да преценяваш какъв в действителност е той, може да ти се стори, че е малко тра-ла-ла, или да си кажеш, че той е излъгал и още да намериш 1000 и повече причини да му кажеш... я, сбогом... да, мисля си за една жена, вечерта говореше възторжено до нас за своите си проекти, излъчваше красота, погалих я по главата и казах на жена си, виж каква хубава жена, като човек е... преди това през деня малко над мушмулата тя ни разказа как за пореден 1000 и повече пъти е спасила своя си Пламен от неочакван алергичен пристъп и отново е запалила пламъка на живота за него... след като свърши разказа, приближих до Пламен и казах за неговата спасителка, това е твоя ангел, той се усмихна - разбрах, че отдавна го знаеше... същото както и за мушмулата, че трябва да се чака, накрая става най-сладко...
Слана
...цветовете от есента преминават в красотата на снежинките, видях ги в малките капчици слана, които пречупваха есенното слънце, ...сланата уж бе попарила навред, над малък мравуняк имаше най- много кристали, "бяла шапка нахлупена плътно до очите" - унесени мравките дишат съвсем леко и чакат слънцето да се завърне... тогава те ще изскочат, за да го посрещнат и ще хукнат по дърветата нагоре, надолу и дълго, дълго ще гъделичкат листата им, които ще се превиват от смях, а бе за по-ясно казва се, че напролет всички са си малко тра-ла-ла...
понеделник, 18 ноември 2013 г.
Есенна гора
...и пак закъснял вятър търси листа по голите клони, а те отдавна всичките са слезли и сякаш притихнали бавно се стопяват и потъват в земята,пречистени, смирени, бавно гаснещи огнени багри... крехки листа шумят под грубите ни обувки, вълните на познат морски шум се повдига към мъглата, бавно се върти и отмерва протяжно плахите ни стъпки, подхваща няколко капки и ги събира в премрежените ни очи, сякаш някой се моли, събужда се от нашето преминаване през гората и иска да ни спре поне за миг, иска да ни разказва, как все още болезнено още му се живее, знае, че и слънцето си отива, но все още не му се иска да повярва, че има край... гора, есенна гора и тихо преминаващи хора през нея...
сряда, 6 ноември 2013 г.
Катеричка
Здравей Майкъл,
Благодаря, че си намерил време за България и си дошъл да ни видиш и опознаеш. Разбрах от Грета, че забелязваш малките неща и при мене е така. Да забелязваш големите е лесно. Например, за да видиш Витоша от София трябва само да вдигнеш очи, да пристъпиш няколко крачки напред – назад и ще я видиш. В същото време, докато пристъпваш от крак на крак и търсиш високата планина, може да не видиш нещо, което е пред теб, понякога на една ръка разстояние и носещо повече смисъл за теб самия, смисъл да разбереш... себе си... То може да е колкото... една катеричка. Избрах катеричката, защото тя ме намери. Стои си на фасада до Докторския паметник, така се казва паметника пред вашия хотел, разбрах, че си я "търсил", щом толкова дълго си гледал фасадите. Не си я намерил, за да мога да ти напиша това писмо. Ето сега ти я изпращам, виж снимката. Вижда ти се, че е неподвижна, но така е, за да я видят повече очи. Живите катерички са по-бързи и се шмугват в клоните, става толкова бързо, че не успяваме нищо да ги попитаме, а още по-малко да разберем нещо от тази среща, понякога разбираме нещо съвсем малко, но да разкрие пред теб цяла стаена висока планина... Веднъж станахме рано и видях една такава, бърза катеричка. Тръгнали бяхме към летището за да изпратим дъщеря ни, заминаваше за чужбина, там работи отскоро и все си задаваме въпроси как ще се живее занапред... Двете неща заедно - дъщеря ни и ранното ставане ни помогнаха да видим красотата на започващия ден. Слънцето изгря в 7 часа и 57 минути. Изгря като една огромна огнена топка, която искаше да стопли замръзналата земя. Не ми беше до радост от момента, защото бяхме от изпращачите на летището... Мразя да изпращам, не искам да се разделям с хора, с които ми е хубаво да съм заедно... Но кой ли те пита. Снежинки от небето идват, когато те решат. Тръгват си, но остават да белеят косите ни... Сутринта, преди да тръгнем за летището, катеричката бе в дърветата на детската градина пред нашия дом. Бе доста студено, но това сякаш не й пречеше - много устремно скачаше от клон на клон... Сигурно бързаше да посрещне слънцето и се катереше по високото дърво за да зърне от високо огненото кълбо. Може би като го зърне, се сгряваше за цял ден, както ние от мига, на една среща, дълго носим стаената топлина на взаимност, все едно е изгрев - среща със слънцето... Винаги съм искал хората да се обичат... защото е много красиво, както при изгрев... но как да стане това, все въпроси, на които няма еднозначен отговор... След като се върнах от летището и чух шум на излитащите самолети излязох на терасата и погледнах към небето. Нямаше снежинки, а сребристи метални птици, те проблясваха на слънцето и се изгубваха от очите ми. "И какво ли остава след тях?" ме попита малката катеричка, която отново се появи. Не знам къде бе ходила, но отново устремно се носеше в нейната си посока. "И каква ще е тази твоя посока?" опитах се да я попитам с очи. Катеричката стигна до върха на дървото, покатери се на най-високото клонче, повъртя се, но нямаше как да продължи. Слезе надолу по ствола и опита по други клони да стигне до върха и високите клони, но отново не се реши да скочи към близкото огромно дърво. След като видя, че не може да го достигне, тя устремно се спусна на земята, направи няколко много бързи скока в снега, достигна до дебелия ствол на съседното дърво и се покатери нагоре. В тишината се чуваха ударите на сърцето й. Ние нямаме сетива за тези малки, "летящи" сърца сърца и не разбираме "морза" на техните удари. Но аз видях друго. Катеричката стигна края на един клон от огромната дърво, засили се и се хвърли към съседни клони, които бяха доста далеч. С последни усилия успя да се хване за тънките клони с разперените си крачета и рошавата си опашка. Проследих как продължи да се катери, подскачайки от клон на клон и така стигна до големия орех в съседния двор и се изгуби. Скри се между клоните и нейната рошава опашка, която през цялото време ми приличаше на една въпросителна. Сигурно бе от въпроса на катеричката, "Какво ли остава след тях?", след тези които все чакаме да се завърнат. Чувал съм писателят Йордан Радичков да казва, че човек е едно изречение. Мисля, че човек може да се оприличи и на една точка, около която всичко се върти, може и на важна запетая, от която зависи и един живот, но най ми харесва, че човек е една въпросителна. Той и затова все не иска да е сам. Събира се с друг, като него, който също си задава въпрос: "Има ли любов?" Така от въпросите се събират две ??-ни, но обърнати един срещу друг - прегърнати образуват сърце. Остава само да се напълни с любов... тази невидима любов е единение на душите ни... Мисля си, че щом веднъж си усетил този миг единение с човека, когото обичаш, никога не може да се разделите... Веднъж така написа дъщеря ми, че където и да сме, дори разделени, тя винаги ще знае къде съм, защото съм бил в сърцето й... И винаги като видя катеричка, която с тази опашка все си задава въпроси, аз й отговарям, има, как къде, ето в сърцето ми... и сърцето ми казва същото с някакъв учестен ритъм... Понякога се качвам и на планината Витоша, дълго се катеря до Черни връх, до върха често поспирам за да гледам излитащите самолети, а сърцето ми бие, сякаш е готово да полети с тях... сигурно от дългото изкачване към върха е все този негов морзов ритъм... и-ма има и-ма има...
Поздрави, Михаил
Благодаря, че си намерил време за България и си дошъл да ни видиш и опознаеш. Разбрах от Грета, че забелязваш малките неща и при мене е така. Да забелязваш големите е лесно. Например, за да видиш Витоша от София трябва само да вдигнеш очи, да пристъпиш няколко крачки напред – назад и ще я видиш. В същото време, докато пристъпваш от крак на крак и търсиш високата планина, може да не видиш нещо, което е пред теб, понякога на една ръка разстояние и носещо повече смисъл за теб самия, смисъл да разбереш... себе си... То може да е колкото... една катеричка. Избрах катеричката, защото тя ме намери. Стои си на фасада до Докторския паметник, така се казва паметника пред вашия хотел, разбрах, че си я "търсил", щом толкова дълго си гледал фасадите. Не си я намерил, за да мога да ти напиша това писмо. Ето сега ти я изпращам, виж снимката. Вижда ти се, че е неподвижна, но така е, за да я видят повече очи. Живите катерички са по-бързи и се шмугват в клоните, става толкова бързо, че не успяваме нищо да ги попитаме, а още по-малко да разберем нещо от тази среща, понякога разбираме нещо съвсем малко, но да разкрие пред теб цяла стаена висока планина... Веднъж станахме рано и видях една такава, бърза катеричка. Тръгнали бяхме към летището за да изпратим дъщеря ни, заминаваше за чужбина, там работи отскоро и все си задаваме въпроси как ще се живее занапред... Двете неща заедно - дъщеря ни и ранното ставане ни помогнаха да видим красотата на започващия ден. Слънцето изгря в 7 часа и 57 минути. Изгря като една огромна огнена топка, която искаше да стопли замръзналата земя. Не ми беше до радост от момента, защото бяхме от изпращачите на летището... Мразя да изпращам, не искам да се разделям с хора, с които ми е хубаво да съм заедно... Но кой ли те пита. Снежинки от небето идват, когато те решат. Тръгват си, но остават да белеят косите ни... Сутринта, преди да тръгнем за летището, катеричката бе в дърветата на детската градина пред нашия дом. Бе доста студено, но това сякаш не й пречеше - много устремно скачаше от клон на клон... Сигурно бързаше да посрещне слънцето и се катереше по високото дърво за да зърне от високо огненото кълбо. Може би като го зърне, се сгряваше за цял ден, както ние от мига, на една среща, дълго носим стаената топлина на взаимност, все едно е изгрев - среща със слънцето... Винаги съм искал хората да се обичат... защото е много красиво, както при изгрев... но как да стане това, все въпроси, на които няма еднозначен отговор... След като се върнах от летището и чух шум на излитащите самолети излязох на терасата и погледнах към небето. Нямаше снежинки, а сребристи метални птици, те проблясваха на слънцето и се изгубваха от очите ми. "И какво ли остава след тях?" ме попита малката катеричка, която отново се появи. Не знам къде бе ходила, но отново устремно се носеше в нейната си посока. "И каква ще е тази твоя посока?" опитах се да я попитам с очи. Катеричката стигна до върха на дървото, покатери се на най-високото клонче, повъртя се, но нямаше как да продължи. Слезе надолу по ствола и опита по други клони да стигне до върха и високите клони, но отново не се реши да скочи към близкото огромно дърво. След като видя, че не може да го достигне, тя устремно се спусна на земята, направи няколко много бързи скока в снега, достигна до дебелия ствол на съседното дърво и се покатери нагоре. В тишината се чуваха ударите на сърцето й. Ние нямаме сетива за тези малки, "летящи" сърца сърца и не разбираме "морза" на техните удари. Но аз видях друго. Катеричката стигна края на един клон от огромната дърво, засили се и се хвърли към съседни клони, които бяха доста далеч. С последни усилия успя да се хване за тънките клони с разперените си крачета и рошавата си опашка. Проследих как продължи да се катери, подскачайки от клон на клон и така стигна до големия орех в съседния двор и се изгуби. Скри се между клоните и нейната рошава опашка, която през цялото време ми приличаше на една въпросителна. Сигурно бе от въпроса на катеричката, "Какво ли остава след тях?", след тези които все чакаме да се завърнат. Чувал съм писателят Йордан Радичков да казва, че човек е едно изречение. Мисля, че човек може да се оприличи и на една точка, около която всичко се върти, може и на важна запетая, от която зависи и един живот, но най ми харесва, че човек е една въпросителна. Той и затова все не иска да е сам. Събира се с друг, като него, който също си задава въпрос: "Има ли любов?" Така от въпросите се събират две ??-ни, но обърнати един срещу друг - прегърнати образуват сърце. Остава само да се напълни с любов... тази невидима любов е единение на душите ни... Мисля си, че щом веднъж си усетил този миг единение с човека, когото обичаш, никога не може да се разделите... Веднъж така написа дъщеря ми, че където и да сме, дори разделени, тя винаги ще знае къде съм, защото съм бил в сърцето й... И винаги като видя катеричка, която с тази опашка все си задава въпроси, аз й отговарям, има, как къде, ето в сърцето ми... и сърцето ми казва същото с някакъв учестен ритъм... Понякога се качвам и на планината Витоша, дълго се катеря до Черни връх, до върха често поспирам за да гледам излитащите самолети, а сърцето ми бие, сякаш е готово да полети с тях... сигурно от дългото изкачване към върха е все този негов морзов ритъм... и-ма има и-ма има...
Поздрави, Михаил
сряда, 30 октомври 2013 г.
Циганско лято
Съ(д)бина е топъл човек - живее все още, с нея сме набори, съдбата рeшила и ни родила с пролетно време, а ни срещна в лятото, сега през есента сме все заедно и вече доста си приличаме, тя първи етаж вляво с мъжа си, аз малко по-горе дясно с жена ми... все си поспират за миг стъпките, щом се пресрещнат лицата ни, грейнали в усмивки. Не знам защо, но винаги се смеем, щом се видим, така и се сбръчкахме все от този смях. Веднъж доста сериозно й казах, но много тихо, предлагам ти петарка за нощта, плюс поркане, квартира и храна, тя пък взе, че чу и се изсмя, с петарката да идеш при жена си, а честните жени недей закача. Отидох при жена ми, тя също се засмя и каза, че пет лева не било пари и би трябвало да го знам, още повече, че сме били и набори със Събина. После попитах мъжа й дали е вярно, че е честна жена, той каза, да, много е честна, ето, вика, преди да изляза идва едно младо архитектче да работят по проекти, после връщам се вечерта - още работят, много се задържа нещо, почна да ме съмнява, не за друго, но някак си не е много честно, много е често... е, аз го успокоих, че младото сигурно работи, защото му трябват пари, но има време ще събере...
Така си минават дните, стъпвам на пръсти и щом чуя, че отваря вратата на апартамента си, търча надолу да й отворя входната врага на кооперацията ни, с години вече все по-бавно тичам, но виждам, че тя все по-често излиза щом наближа техния етаж... днес успях и отворих широко вратата, за да излезе на улицата, тя пак се усмихна и каза, да не чака мечка отвън, аз също, вече по-смело, излязох след нея, нямаше никаква мечка, слънцето бе ниско полегнало и търкаляше сенки, сякаш с бавни каруци със сухи листа и закъсняло топло време идваше неуверено есен...
Вървяхме си все по тротоара до ъгъла, както винаги и както си му е ред, тя – леко подтичва, аз - плътно след нея и все напред...на ъгъла спряхме, времето пак ни разделяше, и от сегашно ставаше минало, обърнах се назад, за да се порадвам, че сме били заедно и тогава видях две сенки, но странно, главите им се допираха... Виж, Събина, нещо не е наред, сенките ни си допират главите, сигурно, защото сме един за(д) друг, май трябва да сме един до друг, за да ги разделим, тя пак се засмя, недей, че прескочи сърцето ми, наборе, а то май е наред... а сенките не чуваха, продължаваха да се допират плътно, не знам защо, може би бяхме на ред да се качим на есенната сиромашка каруца с топлото циганско време... за да не се разделим никога, ...искам да се държим дълго в тази каруца на времето,а щом тръгне и каруцата с таборът към небето, ще ни се разделят и сенките, но само студени и то от зимата...
Така си минават дните, стъпвам на пръсти и щом чуя, че отваря вратата на апартамента си, търча надолу да й отворя входната врага на кооперацията ни, с години вече все по-бавно тичам, но виждам, че тя все по-често излиза щом наближа техния етаж... днес успях и отворих широко вратата, за да излезе на улицата, тя пак се усмихна и каза, да не чака мечка отвън, аз също, вече по-смело, излязох след нея, нямаше никаква мечка, слънцето бе ниско полегнало и търкаляше сенки, сякаш с бавни каруци със сухи листа и закъсняло топло време идваше неуверено есен...
Вървяхме си все по тротоара до ъгъла, както винаги и както си му е ред, тя – леко подтичва, аз - плътно след нея и все напред...на ъгъла спряхме, времето пак ни разделяше, и от сегашно ставаше минало, обърнах се назад, за да се порадвам, че сме били заедно и тогава видях две сенки, но странно, главите им се допираха... Виж, Събина, нещо не е наред, сенките ни си допират главите, сигурно, защото сме един за(д) друг, май трябва да сме един до друг, за да ги разделим, тя пак се засмя, недей, че прескочи сърцето ми, наборе, а то май е наред... а сенките не чуваха, продължаваха да се допират плътно, не знам защо, може би бяхме на ред да се качим на есенната сиромашка каруца с топлото циганско време... за да не се разделим никога, ...искам да се държим дълго в тази каруца на времето,а щом тръгне и каруцата с таборът към небето, ще ни се разделят и сенките, но само студени и то от зимата...
вторник, 29 октомври 2013 г.
Море
петък, 18 октомври 2013 г.
Мъгла
Все безкрайни истории се въртяха пред очите ни, куклата Мечо Пух следеше тихо случващото се пред екрана на компютъра, но не коментираше - умее да мълчи. Той никъде не ходи, все си стои в стаята, затова реших да го поразходя, не че иска много да ходи, но да види Копривщица... бяхме там два дни, той пак си стоеше, гледаше как правим лютеница, вечерта го слагахме до масата, за да е с нас, както искахме да е с нас и дъщеря ни, то мечето е нейно... и я чака, когато се връща от Германия, да го гушка...
В края на неделята започнах „зазимяването” на къщата, което е свързано с доста отвиваници и източване на водата, процес отегчително дълъг... Бяхме с две коли дошли в Копривщица, така че едните от нас се спасиха и отпрашиха за София, а аз, майка ми и плюшеното мече останахме да „зазимяваме”, мислех си, че ще успеем да си тръгнем по светло, но, разбира се, не става само с мислене. Оказа се, че шахтата на двора, от която се спира водата е запълнена с... пръст. И цялата тази пръст трябваше да се махне, за да се стигне до крановете за водата. Знам доста благословии, но не ми стигнаха и буквално онемях, след като ги казах, щом отворих шахтата и видях меката пръст. Да, хубаво мека пръст бе изпълнила шахтата, някой бе доста поработил, но се бе справил добре. Взех една мистрийка и продължавах да търся адрес за изпратените благословии към „лелите” на извършителя на засипването, мислех си, понеже шахтата е обща, че някой от другите съсобственици е измислил да зазимява с пръст... след като дълго, дълго изгребвах с мистрийката разбрах кой има пръст в тази работа... стигнах до кръгъл отвор на къртица, ми да, вместо да си избутва ненужната пръст нагоре в градината къртица, навярно, е събирала картофите си под земята, а с ненужната пръст бе напълнила шахтата ни...
Успях да стигна до крановете, но времето напредна и бързо се смрачи, по-точно се спусна гъста мъгла и притъмня, когато всичко приключи мъглата стана непробиваема.
Чувал съм, че чрез мъглата работят светли същества, но нямам представа как става това... запалих колата, чистачките отвориха прозорец през стъклото и видях от мъглата как изплува бате Велко, братовчед наш, помаха с гегата си за поздрав и отмина, след него притичаха дузина негови светли същества, някои тихо поблейваха, беее, много гъста мъгла беее, действително мъглата бе много гъста и те се страхуваха да не изгубят нашия братовчед, който ги водеше към дома им... Ние също потеглихме към дома си. Заключването на портите е също една дълга процедура, нарочно направена, за да обиколиш през няколко улици. С една дума, доста се забавихме, колко доста ли, ми колкото е било необходимо... мислех си, че всичко е приключило, бяхме направили лютеницата,зазимили, поставили катинарите на портите, натоварили сумати багаж в колата, а на задната седалка върху чантите бях поставил Мечо Пух, нямам специално седалка за него и той се поклащаше без да казва нищо...
За казването се случи малко след като натиснах газта и потеглихме в мъглата... почти нищо не се виждаше, но все пак успях да видя, че срещу нас идваше човек, вървеше по тротоара, близо до дуварите, познах във фигурата друг наш братовчед – Тошко... нали имаше мъгла и всичките светли същества се бяха събрали да ни изпратят... някои светли, други още по-светли... преди една година се скарахме с този братовчед, по-точно той грубо се развика на едно мое предложение за корекция на общата ни ограда, направи го доста грубо, бях в неговия двор и това, навярно, му даде възможност да си покрещи на воля, а държеше и брадва с която си дялкаше клечки, развика се и аз, нали съм добър, само вдигнах високо ръка казах, добре, спокойно, говорих и на брадвата, нека да е мир и любов, щом е не, не викай, чух го, спокойно, сега ще си отида, и за да не ги излъжа бавно заотстъпвах назад, не исках да им обръщам гръб, за да не се засегнат...върнах се вкъщи и разказах за гостоприемството на нашия братовчед и категоричното му мнение...
И от тогава не ни говори...той е братовчед по бащина линия, а майка ми му е била учителка, не й казвам, бе, ти на какво си го научила този твой ученик, за да не я тормозя, и без това тя много страда, защото го обича бате ни Тошко... и това лято същото отношение, той дръпнат и само с жената ми, нали тя не е от рода, говори, с нас не... Даже казал, да отиде майка ми, за да му се извини /не знам как е разбрал, че идеята за промяната на границата е на майка ми/, нещо, което не ми стигаше ума как може да стане, учител да се извинява на ученик... въпреки, че грозното и грубостта бяха негови. На този човечец доста сме помагали, хей така, от любов, имам запазено и едно благодарствено писмо към инженерните ми умения заедно с подарък тава, и винаги ми е приятно, когато идваше у нас, пее хубаво и много сме се смели. Но заради тази ограда нещо му стана, " издивя", казват в Копривщица...
Вървеше в мъглата срещу нас бате Тошко, аз рязко свих към него и натиснах спирачките. Майка ми бе на първата седалка, но не го видя, подскочи при рязкото спиране и вика, к`во става, и той също не разбра какво става, в тъмното се бе заблудил и отвори вратата на колата за да ни види, помисли ни за други хора, с които е щял да пътува, и каза възторжено, Веско, ти ли си Веско, и изведнъж ни видя, но беше вече късно... аз излязох от колата, прегърнах го през рамото и без да му казвам нищо го целунах по бузата. Майка ми също го запрегръща и занарежда, Тошко, Тошко... прости ми, ако съм сгрешила, Тошко, щеше да ми тежи, ако бях умряла без да сме си простили... и такива разни... Тодор се шашна, то е като да ти дадат нещо и ти да не знаеш какво е... след малко затворих вратата на колата, но преди това му казах, бате Тошко, и да знаеш, че има Бог, ако нямаше - нямаше да се срещнем в мъглата, той явно не бе на себе си и каза, "да, вярно ...има".
Потеглихме, майка ми плачеше,аз също не можех да кажа нищо... пътувахме, вече извън Копривщица успях да кажа, "този човек през целия си живот не е виждал толкова много обич, колкото получи за един миг тази вечер в мъглата"... майка ми промълви," сигурно е така, дай ми мечето, искам да го гушна", аз се присегнах и й дадох Мечо Пух, който си стоеше отзад и само ни се усмихваше, той така си живее, все усмихнат,е, обича и да го гушкат...
Утрото е по-мъдро от вечерта и това се потвърди сутринта – вървях си по моята пътечка към работата и случайно видях до самата пътечка една прясна купчинка пръст от къртичина, искаше да ми разказва, добре де, казах, не съм толкова тъп, знам, че ти ни помогна в Копривщица в мъглата, благодаря ти, подминах я и си помислих, ако всичко това е вярно трябва пред мен да намеря един орех, направих две – три крачки и орехът се появи, наведох се и го взех, исках да го покажа на тези, които не вярват..., че есента е хубава, има орехи, грозде... е и мъгла...
18 октомври, 2013 година
П.П... Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!..И през зимата.
В края на неделята започнах „зазимяването” на къщата, което е свързано с доста отвиваници и източване на водата, процес отегчително дълъг... Бяхме с две коли дошли в Копривщица, така че едните от нас се спасиха и отпрашиха за София, а аз, майка ми и плюшеното мече останахме да „зазимяваме”, мислех си, че ще успеем да си тръгнем по светло, но, разбира се, не става само с мислене. Оказа се, че шахтата на двора, от която се спира водата е запълнена с... пръст. И цялата тази пръст трябваше да се махне, за да се стигне до крановете за водата. Знам доста благословии, но не ми стигнаха и буквално онемях, след като ги казах, щом отворих шахтата и видях меката пръст. Да, хубаво мека пръст бе изпълнила шахтата, някой бе доста поработил, но се бе справил добре. Взех една мистрийка и продължавах да търся адрес за изпратените благословии към „лелите” на извършителя на засипването, мислех си, понеже шахтата е обща, че някой от другите съсобственици е измислил да зазимява с пръст... след като дълго, дълго изгребвах с мистрийката разбрах кой има пръст в тази работа... стигнах до кръгъл отвор на къртица, ми да, вместо да си избутва ненужната пръст нагоре в градината къртица, навярно, е събирала картофите си под земята, а с ненужната пръст бе напълнила шахтата ни...
Успях да стигна до крановете, но времето напредна и бързо се смрачи, по-точно се спусна гъста мъгла и притъмня, когато всичко приключи мъглата стана непробиваема.
Чувал съм, че чрез мъглата работят светли същества, но нямам представа как става това... запалих колата, чистачките отвориха прозорец през стъклото и видях от мъглата как изплува бате Велко, братовчед наш, помаха с гегата си за поздрав и отмина, след него притичаха дузина негови светли същества, някои тихо поблейваха, беее, много гъста мъгла беее, действително мъглата бе много гъста и те се страхуваха да не изгубят нашия братовчед, който ги водеше към дома им... Ние също потеглихме към дома си. Заключването на портите е също една дълга процедура, нарочно направена, за да обиколиш през няколко улици. С една дума, доста се забавихме, колко доста ли, ми колкото е било необходимо... мислех си, че всичко е приключило, бяхме направили лютеницата,зазимили, поставили катинарите на портите, натоварили сумати багаж в колата, а на задната седалка върху чантите бях поставил Мечо Пух, нямам специално седалка за него и той се поклащаше без да казва нищо...
За казването се случи малко след като натиснах газта и потеглихме в мъглата... почти нищо не се виждаше, но все пак успях да видя, че срещу нас идваше човек, вървеше по тротоара, близо до дуварите, познах във фигурата друг наш братовчед – Тошко... нали имаше мъгла и всичките светли същества се бяха събрали да ни изпратят... някои светли, други още по-светли... преди една година се скарахме с този братовчед, по-точно той грубо се развика на едно мое предложение за корекция на общата ни ограда, направи го доста грубо, бях в неговия двор и това, навярно, му даде възможност да си покрещи на воля, а държеше и брадва с която си дялкаше клечки, развика се и аз, нали съм добър, само вдигнах високо ръка казах, добре, спокойно, говорих и на брадвата, нека да е мир и любов, щом е не, не викай, чух го, спокойно, сега ще си отида, и за да не ги излъжа бавно заотстъпвах назад, не исках да им обръщам гръб, за да не се засегнат...върнах се вкъщи и разказах за гостоприемството на нашия братовчед и категоричното му мнение...
И от тогава не ни говори...той е братовчед по бащина линия, а майка ми му е била учителка, не й казвам, бе, ти на какво си го научила този твой ученик, за да не я тормозя, и без това тя много страда, защото го обича бате ни Тошко... и това лято същото отношение, той дръпнат и само с жената ми, нали тя не е от рода, говори, с нас не... Даже казал, да отиде майка ми, за да му се извини /не знам как е разбрал, че идеята за промяната на границата е на майка ми/, нещо, което не ми стигаше ума как може да стане, учител да се извинява на ученик... въпреки, че грозното и грубостта бяха негови. На този човечец доста сме помагали, хей така, от любов, имам запазено и едно благодарствено писмо към инженерните ми умения заедно с подарък тава, и винаги ми е приятно, когато идваше у нас, пее хубаво и много сме се смели. Но заради тази ограда нещо му стана, " издивя", казват в Копривщица...
Вървеше в мъглата срещу нас бате Тошко, аз рязко свих към него и натиснах спирачките. Майка ми бе на първата седалка, но не го видя, подскочи при рязкото спиране и вика, к`во става, и той също не разбра какво става, в тъмното се бе заблудил и отвори вратата на колата за да ни види, помисли ни за други хора, с които е щял да пътува, и каза възторжено, Веско, ти ли си Веско, и изведнъж ни видя, но беше вече късно... аз излязох от колата, прегърнах го през рамото и без да му казвам нищо го целунах по бузата. Майка ми също го запрегръща и занарежда, Тошко, Тошко... прости ми, ако съм сгрешила, Тошко, щеше да ми тежи, ако бях умряла без да сме си простили... и такива разни... Тодор се шашна, то е като да ти дадат нещо и ти да не знаеш какво е... след малко затворих вратата на колата, но преди това му казах, бате Тошко, и да знаеш, че има Бог, ако нямаше - нямаше да се срещнем в мъглата, той явно не бе на себе си и каза, "да, вярно ...има".
Художник Тамара Стаева - Пенчева
Потеглихме, майка ми плачеше,аз също не можех да кажа нищо... пътувахме, вече извън Копривщица успях да кажа, "този човек през целия си живот не е виждал толкова много обич, колкото получи за един миг тази вечер в мъглата"... майка ми промълви," сигурно е така, дай ми мечето, искам да го гушна", аз се присегнах и й дадох Мечо Пух, който си стоеше отзад и само ни се усмихваше, той така си живее, все усмихнат,е, обича и да го гушкат...
Утрото е по-мъдро от вечерта и това се потвърди сутринта – вървях си по моята пътечка към работата и случайно видях до самата пътечка една прясна купчинка пръст от къртичина, искаше да ми разказва, добре де, казах, не съм толкова тъп, знам, че ти ни помогна в Копривщица в мъглата, благодаря ти, подминах я и си помислих, ако всичко това е вярно трябва пред мен да намеря един орех, направих две – три крачки и орехът се появи, наведох се и го взех, исках да го покажа на тези, които не вярват..., че есента е хубава, има орехи, грозде... е и мъгла...
18 октомври, 2013 година
П.П... Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!..И през зимата.
неделя, 26 май 2013 г.
Благо
Брат Благой Митрев – Благо е от Бояна, от групата за Паневритмия от „Южния парк” в София, която заедно с Мърчаевската братска група организираха в неделя, 26 май т.г. станалия вече традиционен празник „Изворът на Доброто” в с. Мърчаево.
Бях на този празник и се чудя кое да ви разкажа. Дали за хронологията на празника или за усилията на главния организатор Благо, а то в същността си е едно...
През 1944 год. в края на месец май, в последната неделя, в двора на къщата на брат Темелко в Мърчаево Учителя посочва мястото на извор, наречен „Изворът на Доброто”. Този извор и днес събира търсещите топлината на доброто... Благо е един от тях.
Всеки, който се е занимавал с организирането на подобни прояви, знае през какви трудности се минава. Като се започне от неизбежните въпроси дали времето ще бъде подходящо, дали празникът не съвпада с други прояви на братството или тъкмо сега изпречили се лични ангажименти и т.н., та се стигне и до сякаш неизбежните спорове за уж изглеждащи дребни детайли по провеждането на празника. Сякаш това е закономерност, с която се проверява доколко прилагаме учението...
За да ни помогне Учителя много ясно ни казва как да постъпваме в беседа „Царският път на душата 1935г. - Стари и нови разбирания”:
"Един ден тухларите и градинарите подали едновременно заявление до Господа да им изпрати – за тухларите горещ слънчев ден, да изсушат тухлите си, а за градинарите – дъжд, да полеят зеленчуците си. Господ се видял в чудо, как да задоволи едновременно две различни искания. Ако денят е горещ, тухларите ще бъдат доволни, а градинарите ще се оплакват, че зеленчуците им изсъхнали. Ако денят е дъждовен, градинарите ще бъдат доволни, а тухларите ще се оплакват, че тухлите им се мокрят. Господ отговорил на заявлението по следния начин: Споразумейте се помежду си и вижте, кои дни искате да бъдат сухи и кои – дъждовни. В природата трябва да става непрекъснато смяна, да се ползват от благата й всички живи същества. Не желайте нещата да стават така, както вие ги разбирате. Колкото да желаете това, няма да ви задоволят, затова не губете времето си в излишни очаквания. Няма човек в света, желанията на когото да са се сбъднали. Не се обезсърчавайте, когато желанията ви не се сбъдват. Така ще ви се даде нещо повече и по-разумно от това, което вие желаете за себе си. Човек желае много неща, но не знае кое от тези желания е за негово добро. Всяко желание ще се реализира, но на своето време. Сега, едно се изисква от човека: да дава. Давайте, в най-широк смисъл на думата. Искате едно ваше желание да се реализира. Щом видите, че не може да се реализира, откажете се временно от него. Това значи даване. Считайте даването като начало на всяка ваша работа. Намислили сте днес да се занимавате с един научен въпрос. В това време дохожда един ваш познат да ви поговори по своите работи. Човекът иска да чуе вашия съвет. Започва да ви разправя, че жена му била малко болна, че дъщеря му следвала гимназия, че работите му били объркани, не знае какво да прави. Вие се смущавате, виждате, че времето минава, а той изнася работите си една след друга. Ако го изслушате спокойно, без тревога, той по-скоро ще свърши разговора си. Колкото повече се смущавате, толкова по-голямо е неговото желание да ви задържа. При това вие искате да вършите волята Божия, а не знаете, как да постъпите: да го изслушате, или да го напуснете. Ако сте англичанин, лесно ще се справите. Когато англичанинът има някаква работа или е определил среща с някое лице, а го задържат гости в дома му, като дойде определеният час, той взима шапката си, казва, че има работа и излиза. Ако гостите искат да останат в дома му, той ги оставя и заминава. Българинът ще постъпи точно обратно: ще остане при гостите, докато си отидат, и след това с голямо закъснение отива на определената среща.
Изводът, който може да се направи от тези примери, е следният: Изпълнете навреме всички обещания, които сте дали в душата си към Първата Причина. Каквато друга работа да ви се яви, отложете я. Първо изпълнете задължението и обещанието си към Бога. Имаш среща с Бога – иди на време. По никой начин не отлагай срещата си. Жена ти, дъщеря ти, син ти щели да се сърдят, искали да бъдеш при тях – да не те смущава това. Извини се внимателно, вземи шапката си и излез. Като свършиш работата си с Бога, ще бъдеш свободен да изпълниш всички останали задължения. Така трябва да постъпва всеки човек, бил той баща, майка, син, дъщеря, слуга. Един като постъпва така, другият трябва да го разбира. Бог не иска от човека да носи земята на гърба си, но да изпълни най-малкото обещание, което е дал в душата си. Тези обещания са свещени. Бъдете точни към своите свещени обещания и никога не ги отлагайте. Какво ще кажат хората, това да не ви интересува. Каквото те кажат, това е тяхно право. Каквото вие направите, това е ваше право. Ваше право е да изпълните обещанията си към Великото начало на живота. Изпълни обещанието си към Него и не мисли какво ще кажат хората или какво ще кажат домашните ти.”
В седмицата преди празника тези думи на Учителя „дойдоха” при мене от Словото... Обърнах им внимание, защото преди това бях чул думите на Благо.
„Разберете ме правилно”, каза той, „ако ще и камъни да падат от небето, щом съм дал обещание за организирането на този празник на доброто, докато имам сили, ще го правим...”
Сега като пиша си мисля, че действително силата на учението на Учителя е в неговото приложение. И какъв е смисълът да изчетем всичките беседи, когато не прилагаме, когато не изпълняваме и най-малкото обещание, което сме дали в душата си. Та Благо със своята категоричност сякаш преповтаря думите на Учителя и ги изпълнява, затова казват, че времето е със смелите, с тези, които изпълняват своите обещания, защото тогава и Бог е с тях...
Е, камъни не падаха от небето за празника, но имаше доста перипетии по организирането му. Тези трудности идват, щом допуснем и най-малкото колебание. Сякаш чакат като натрупаните камъни на кариерата над заслона ” Каменоделец” като стаени предишни въздишки да отпушат недоволството ни към света, а и на самия заслон някой бе излял своето недоволство и бе счупил с камък масивния стъклопакет. Все пак прозорецът се крепеше, но от средата към рамката заплашително стърчаха острите ръбове на множество пукнатини. Там, в заслона, в събота преди събора оставихме Благо да пренощува и рано сутринта да започне подготовката за братския обяд. Малко преди това преживяхме „бурята и силния вятър” от неочаквана разправия, породена от нашето неумение все още да се отнасяме братски помежду си, от нашето желание за изява и свръхчувствителност, която често изключва добрия тон, обсебва ни сякаш черна сила, която се радва на нашите разправии за уж дребни недоразумения. Мисля си, че това е някаква сянка, която пада пред очите ни и не виждаме реалността, заживяваме в някакъв нереален свят...
Оставихме Благо на заслона при счупения прозорец и накъсания въздух от възбудените от спора гласове. Мислех си, дано в неделя успеем да „прескочим” тези препъни камъни и на сутринта всичко да мине – така, както е било при Учителя. Не ми се искаше Учителя да слуша тези наши препирни, но за съжаление те се случиха. На тръгване, след като „бурята” бе попреминала, брат Иван предложи да отправим молитва, молитва всичко в неделя да премине в изпълнение волята на Бога. Мисля си, че и така премина празникът в неделя – с Божията помощ.
Рано сутринта в неделя в къщата на брат Темелко в с.Мърчаево се събраха много хора, братя и сестри, които търсеха топлина в хладното утро. Мисля си, че я намериха - в наряда, проведен от сестра Пепа Гиргинова, в тихите молитви и братски песни, в текста на беседата на Учителя „Сянка и реалност”, а по-късно и в обдуханата от силния вятър Паневритмия на „Церова поляна”. Тази топлина бе сякаш закътана от телата на играещите братя и сестри, пазещи музикантите и музиката на Учителя от поривите на вятъра, идваше от приведената фигура на цигуларката сестра Йоана, твърдо решена да не се предава пред силата на стихията.
Тази топлина може и да се „види” на празника на „Изворът на Доброто”, но зависи от нас, от нашето желание да живеем в братската общност и безрезервно да я предаваме към другия до нас... и не казвам, че е лесно, защото „пукнатини” има много. Има ги и в самия „Извор на Доброто”, тази година водата от него не прелива, губи се в в скалите навярно или стои замислена и чака да види какви лица ще се отразят в огледалото на каменното му корито.
След празника вече знам какво лице е чакал изворът да се отрази на този ден в него – лице на щастието. Но как ли изглежда това лице?
Дали не е детско лице? На празника имаше младо братско семейство с двумесечно бебе, което непрекъснато ни се усмихваше. Към края на празника видях младото семейството до „Извора на Доброто”, детето продължаваше да се усмихва, но преди това бях видял и друго...
След Паневритмията на „Церова поляна” на заслона „Каменоделец” се проведе и братският обед, всичко бе организирано навреме и приготвено с голяма любов. Усилията на брат Благо за подготовката на празника от най-малките подробности за отстраняване на острите трънки от поляната до „запушването на неизбежните пукнатини” в организацията не бяха напразни. Освен от братството, при димящите казани дойдоха и много други хора - преминаващи туристи с малки деца, а имаше и една група от незрящи хора, които бяха дошли да чуят музиката на Паневритмията. Всички бяха добре дошли и ангелската супа, която брат Благо щедро разсипваше, сякаш извираше, а брат Благо сияеше. До мен стоеше дъщеря ми, гледаше като замаяна това непознато за нея лице и каза:” Какъв щастлив човек!” Как ми се искаше да й обясня, че това е лицето, което „Изворът на Доброто” чакаше на този ден да се отрази в него - лице на човек, изпълнил „задължението и обещанието си към Бога”.
Абонамент за:
Публикации (Atom)