Съ(д)бина е топъл човек - живее все още, с нея сме набори, съдбата рeшила и ни родила с пролетно време, а ни срещна в лятото, сега през есента сме все заедно и вече доста си приличаме, тя първи етаж вляво с мъжа си, аз малко по-горе дясно с жена ми... все си поспират за миг стъпките, щом се пресрещнат лицата ни, грейнали в усмивки. Не знам защо, но винаги се смеем, щом се видим, така и се сбръчкахме все от този смях. Веднъж доста сериозно й казах, но много тихо, предлагам ти петарка за нощта, плюс поркане, квартира и храна, тя пък взе, че чу и се изсмя, с петарката да идеш при жена си, а честните жени недей закача. Отидох при жена ми, тя също се засмя и каза, че пет лева не било пари и би трябвало да го знам, още повече, че сме били и набори със Събина. После попитах мъжа й дали е вярно, че е честна жена, той каза, да, много е честна, ето, вика, преди да изляза идва едно младо архитектче да работят по проекти, после връщам се вечерта - още работят, много се задържа нещо, почна да ме съмнява, не за друго, но някак си не е много честно, много е често... е, аз го успокоих, че младото сигурно работи, защото му трябват пари, но има време ще събере...
Така си минават дните, стъпвам на пръсти и щом чуя, че отваря вратата на апартамента си, търча надолу да й отворя входната врага на кооперацията ни, с години вече все по-бавно тичам, но виждам, че тя все по-често излиза щом наближа техния етаж... днес успях и отворих широко вратата, за да излезе на улицата, тя пак се усмихна и каза, да не чака мечка отвън, аз също, вече по-смело, излязох след нея, нямаше никаква мечка, слънцето бе ниско полегнало и търкаляше сенки, сякаш с бавни каруци със сухи листа и закъсняло топло време идваше неуверено есен...
Вървяхме си все по тротоара до ъгъла, както винаги и както си му е ред, тя – леко подтичва, аз - плътно след нея и все напред...на ъгъла спряхме, времето пак ни разделяше, и от сегашно ставаше минало, обърнах се назад, за да се порадвам, че сме били заедно и тогава видях две сенки, но странно, главите им се допираха... Виж, Събина, нещо не е наред, сенките ни си допират главите, сигурно, защото сме един за(д) друг, май трябва да сме един до друг, за да ги разделим, тя пак се засмя, недей, че прескочи сърцето ми, наборе, а то май е наред... а сенките не чуваха, продължаваха да се допират плътно, не знам защо, може би бяхме на ред да се качим на есенната сиромашка каруца с топлото циганско време... за да не се разделим никога, ...искам да се държим дълго в тази каруца на времето,а щом тръгне и каруцата с таборът към небето, ще ни се разделят и сенките, но само студени и то от зимата...
Няма коментари:
Публикуване на коментар