Благодаря, че си намерил време за България и си дошъл да ни видиш и опознаеш. Разбрах от Грета, че забелязваш малките неща и при мене е така. Да забелязваш големите е лесно. Например, за да видиш Витоша от София трябва само да вдигнеш очи, да пристъпиш няколко крачки напред – назад и ще я видиш. В същото време, докато пристъпваш от крак на крак и търсиш високата планина, може да не видиш нещо, което е пред теб, понякога на една ръка разстояние и носещо повече смисъл за теб самия, смисъл да разбереш... себе си... То може да е колкото... една катеричка. Избрах катеричката, защото тя ме намери. Стои си на фасада до Докторския паметник, така се казва паметника пред вашия хотел, разбрах, че си я "търсил", щом толкова дълго си гледал фасадите. Не си я намерил, за да мога да ти напиша това писмо. Ето сега ти я изпращам, виж снимката. Вижда ти се, че е неподвижна, но така е, за да я видят повече очи. Живите катерички са по-бързи и се шмугват в клоните, става толкова бързо, че не успяваме нищо да ги попитаме, а още по-малко да разберем нещо от тази среща, понякога разбираме нещо съвсем малко, но да разкрие пред теб цяла стаена висока планина... Веднъж станахме рано и видях една такава, бърза катеричка. Тръгнали бяхме към летището за да изпратим дъщеря ни, заминаваше за чужбина, там работи отскоро и все си задаваме въпроси как ще се живее занапред... Двете неща заедно - дъщеря ни и ранното ставане ни помогнаха да видим красотата на започващия ден. Слънцето изгря в 7 часа и 57 минути. Изгря като една огромна огнена топка, която искаше да стопли замръзналата земя. Не ми беше до радост от момента, защото бяхме от изпращачите на летището... Мразя да изпращам, не искам да се разделям с хора, с които ми е хубаво да съм заедно... Но кой ли те пита. Снежинки от небето идват, когато те решат. Тръгват си, но остават да белеят косите ни... Сутринта, преди да тръгнем за летището, катеричката бе в дърветата на детската градина пред нашия дом. Бе доста студено, но това сякаш не й пречеше - много устремно скачаше от клон на клон... Сигурно бързаше да посрещне слънцето и се катереше по високото дърво за да зърне от високо огненото кълбо. Може би като го зърне, се сгряваше за цял ден, както ние от мига, на една среща, дълго носим стаената топлина на взаимност, все едно е изгрев - среща със слънцето... Винаги съм искал хората да се обичат... защото е много красиво, както при изгрев... но как да стане това, все въпроси, на които няма еднозначен отговор... След като се върнах от летището и чух шум на излитащите самолети излязох на терасата и погледнах към небето. Нямаше снежинки, а сребристи метални птици, те проблясваха на слънцето и се изгубваха от очите ми. "И какво ли остава след тях?" ме попита малката катеричка, която отново се появи. Не знам къде бе ходила, но отново устремно се носеше в нейната си посока. "И каква ще е тази твоя посока?" опитах се да я попитам с очи. Катеричката стигна до върха на дървото, покатери се на най-високото клонче, повъртя се, но нямаше как да продължи. Слезе надолу по ствола и опита по други клони да стигне до върха и високите клони, но отново не се реши да скочи към близкото огромно дърво. След като видя, че не може да го достигне, тя устремно се спусна на земята, направи няколко много бързи скока в снега, достигна до дебелия ствол на съседното дърво и се покатери нагоре. В тишината се чуваха ударите на сърцето й. Ние нямаме сетива за тези малки, "летящи" сърца сърца и не разбираме "морза" на техните удари. Но аз видях друго. Катеричката стигна края на един клон от огромната дърво, засили се и се хвърли към съседни клони, които бяха доста далеч. С последни усилия успя да се хване за тънките клони с разперените си крачета и рошавата си опашка. Проследих как продължи да се катери, подскачайки от клон на клон и така стигна до големия орех в съседния двор и се изгуби. Скри се между клоните и нейната рошава опашка, която през цялото време ми приличаше на една въпросителна. Сигурно бе от въпроса на катеричката, "Какво ли остава след тях?", след тези които все чакаме да се завърнат. Чувал съм писателят Йордан Радичков да казва, че човек е едно изречение. Мисля, че човек може да се оприличи и на една точка, около която всичко се върти, може и на важна запетая, от която зависи и един живот, но най ми харесва, че човек е една въпросителна. Той и затова все не иска да е сам. Събира се с друг, като него, който също си задава въпрос: "Има ли любов?" Така от въпросите се събират две ??-ни, но обърнати един срещу друг - прегърнати образуват сърце. Остава само да се напълни с любов... тази невидима любов е единение на душите ни... Мисля си, че щом веднъж си усетил този миг единение с човека, когото обичаш, никога не може да се разделите... Веднъж така написа дъщеря ми, че където и да сме, дори разделени, тя винаги ще знае къде съм, защото съм бил в сърцето й... И винаги като видя катеричка, която с тази опашка все си задава въпроси, аз й отговарям, има, как къде, ето в сърцето ми... и сърцето ми казва същото с някакъв учестен ритъм... Понякога се качвам и на планината Витоша, дълго се катеря до Черни връх, до върха често поспирам за да гледам излитащите самолети, а сърцето ми бие, сякаш е готово да полети с тях... сигурно от дългото изкачване към върха е все този негов морзов ритъм... и-ма има и-ма има...
Поздрави, Михаил
Няма коментари:
Публикуване на коментар