Мъгла

Все безкрайни истории се въртяха пред очите ни, куклата Мечо Пух следеше тихо случващото се пред екрана на компютъра, но не коментираше - умее да мълчи. Той никъде не ходи, все си стои в стаята, затова реших да го поразходя, не че иска много да ходи, но да види Копривщица... бяхме там два дни, той пак си стоеше, гледаше как правим лютеница, вечерта го слагахме до масата, за да е с нас, както искахме да е с нас и дъщеря ни, то мечето е нейно... и я чака, когато се връща от Германия, да го гушка...

В края на неделята започнах „зазимяването” на къщата, което е свързано с доста отвиваници и източване на водата, процес отегчително дълъг... Бяхме с две коли дошли в Копривщица, така че едните от нас се спасиха и отпрашиха за София, а аз, майка ми и плюшеното мече останахме да „зазимяваме”, мислех си, че ще успеем да си тръгнем по светло, но, разбира се, не става само с мислене. Оказа се, че шахтата на двора, от която се спира водата е запълнена с... пръст. И цялата тази пръст трябваше да се махне, за да се стигне до крановете за водата. Знам доста благословии, но не ми стигнаха и буквално онемях, след като ги казах, щом отворих шахтата и видях меката пръст. Да, хубаво мека пръст бе изпълнила шахтата, някой бе доста поработил, но се бе справил добре. Взех една мистрийка и продължавах да търся адрес за изпратените благословии към „лелите” на извършителя на засипването, мислех си, понеже шахтата е обща, че някой от другите съсобственици е измислил да зазимява с пръст... след като дълго, дълго изгребвах с мистрийката разбрах кой има пръст в тази работа... стигнах до кръгъл отвор на къртица, ми да, вместо да си избутва ненужната пръст нагоре в градината къртица, навярно, е събирала картофите си под земята, а с ненужната пръст бе напълнила шахтата ни...

Успях да стигна до крановете, но времето напредна и бързо се смрачи, по-точно се спусна гъста мъгла и притъмня, когато всичко приключи мъглата стана непробиваема.

Чувал съм, че чрез мъглата работят светли същества, но нямам представа как става това... запалих колата, чистачките отвориха прозорец през стъклото и видях от мъглата как изплува бате Велко, братовчед наш, помаха с гегата си за поздрав и отмина, след него притичаха дузина негови светли същества, някои тихо поблейваха, беее, много гъста мъгла беее, действително мъглата бе много гъста и те се страхуваха да не изгубят нашия братовчед, който ги водеше към дома им... Ние също потеглихме към дома си. Заключването на портите е също една дълга процедура, нарочно направена, за да обиколиш през няколко улици. С една дума, доста се забавихме, колко доста ли, ми колкото е било необходимо... мислех си, че всичко е приключило, бяхме направили лютеницата,зазимили, поставили катинарите на портите, натоварили сумати багаж в колата, а на задната седалка върху чантите бях поставил Мечо Пух, нямам специално седалка за него и той се поклащаше без да казва нищо...

За казването се случи малко след като натиснах газта и потеглихме в мъглата... почти нищо не се виждаше, но все пак успях да видя, че срещу нас идваше човек, вървеше по тротоара, близо до дуварите, познах във фигурата друг наш братовчед – Тошко... нали имаше мъгла и всичките светли същества се бяха събрали да ни изпратят... някои светли, други още по-светли... преди една година се скарахме с този братовчед, по-точно той грубо се развика на едно мое предложение за корекция на общата ни ограда, направи го доста грубо, бях в неговия двор и това, навярно, му даде възможност да си покрещи на воля, а държеше и брадва с която си дялкаше клечки, развика се и аз, нали съм добър, само вдигнах високо ръка казах, добре, спокойно, говорих и на брадвата, нека да е мир и любов, щом е не, не викай, чух го, спокойно, сега ще си отида, и за да не ги излъжа бавно заотстъпвах назад, не исках да им обръщам гръб, за да не се засегнат...върнах се вкъщи и разказах за гостоприемството на нашия братовчед и категоричното му мнение...

И от тогава не ни говори...той е братовчед по бащина линия, а майка ми му е била учителка, не й казвам, бе, ти на какво си го научила този твой ученик, за да не я тормозя, и без това тя много страда, защото го обича бате ни Тошко... и това лято същото отношение, той дръпнат и само с жената ми, нали тя не е от рода, говори, с нас не... Даже казал, да отиде майка ми, за да му се извини /не знам как е разбрал, че идеята за промяната на границата е на майка ми/, нещо, което не ми стигаше ума как може да стане, учител да се извинява на ученик... въпреки, че грозното и грубостта бяха негови. На този човечец доста сме помагали, хей така, от любов, имам запазено и едно благодарствено писмо към инженерните ми умения заедно с подарък тава, и винаги ми е приятно, когато идваше у нас, пее хубаво и много сме се смели. Но заради тази ограда нещо му стана, " издивя", казват в Копривщица...

Вървеше в мъглата срещу нас бате Тошко, аз рязко свих към него и натиснах спирачките. Майка ми бе на първата седалка, но не го видя, подскочи при рязкото спиране и вика, к`во става, и той също не разбра какво става, в тъмното се бе заблудил и отвори вратата на колата за да ни види, помисли ни за други хора, с които е щял да пътува, и каза възторжено, Веско, ти ли си Веско, и изведнъж ни видя, но беше вече късно... аз излязох от колата, прегърнах го през рамото и без да му казвам нищо го целунах по бузата. Майка ми също го запрегръща и занарежда, Тошко, Тошко... прости ми, ако съм сгрешила, Тошко, щеше да ми тежи, ако бях умряла без да сме си простили... и такива разни... Тодор се шашна, то е като да ти дадат нещо и ти да не знаеш какво е... след малко затворих вратата на колата, но преди това му казах, бате Тошко, и да знаеш, че има Бог, ако нямаше - нямаше да се срещнем в мъглата, той явно не бе на себе си и каза, "да, вярно ...има".

Художник Тамара Стаева - Пенчева

Потеглихме, майка ми плачеше,аз също не можех да кажа нищо... пътувахме, вече извън Копривщица успях да кажа, "този човек през целия си живот не е виждал толкова много обич, колкото получи за един миг тази вечер в мъглата"... майка ми промълви," сигурно е така, дай ми мечето, искам да го гушна", аз се присегнах и й дадох Мечо Пух, който си стоеше отзад и само ни се усмихваше, той така си живее, все усмихнат,е, обича и да го гушкат...

Утрото е по-мъдро от вечерта и това се потвърди сутринта – вървях си по моята пътечка към работата и случайно видях до самата пътечка една прясна купчинка пръст от къртичина, искаше да ми разказва, добре де, казах, не съм толкова тъп, знам, че ти ни помогна в Копривщица в мъглата, благодаря ти, подминах я и си помислих, ако всичко това е вярно трябва пред мен да намеря един орех, направих две – три крачки и орехът се появи, наведох се и го взех, исках да го покажа на тези, които не вярват..., че есента е хубава, има орехи, грозде... е и мъгла...

18 октомври, 2013 година

П.П... Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!..И през зимата.