Анка

...продължавам да си пиша за случващото се около нас. Значимостта на отминаващите дни го заслужава. Имах един колега, който казваше, че годините си приличат и се преливат една в друга. Запомняш годината, ако си видял нещо различно и си посетил нови места. Според мен всеки ден е различен и неповторим, но сетивата се уморяват и бързо забравяме случилото се. Препускаме със следващите дни и затова е казано, че писаното слово остава, а ненаписаното със сигурност се забравя. Поне за нас. С предишни писма за Мърчаево имаме шанс да станем безсмъртни. Ще обезсмъртим и хората, с които имах възможност да се запозная. Казват, че архангел Михаил вземал душите на хората на края на живота им. Какво ли може да им даде пишещият Михаил докато са живи?

Разказвал съм за Мърчаево на различни хора... Слушат внимателно, но не разбират, че и Учителя е бил с нас. Той е винаги с нас, но ние не винаги сме с него. Независимо на колко години сме. Като при Анка – цигуларката в Мърчаево. В станалата вече известна неделя преди три години (писах за нея в Концерт), вървях дълго с Анка към Церова поляна. Беше сама и не знаеше пътя. Съмняваше се дали и аз го знам. Цигулката й беше заминала напред, носеха я хора, искащи с нещо да помогнат на възрастната жена. Анка вървеше бавно с мен. Обичам такива хора, докоснали се до Учителя. Говореше за него с някаква благост и засияваше, щом разказваше за Изгрева. Попита ме на колко съм години и сравни нейните 87 с моите 53 години. Усещах, че ще назрее спор. Бях решил да й помогна да стигне до поляната и внимавах да не изразходва много сили в излишни приказки. Това се оказа невъзможно.

В разказа й присъстваха лоши съседи, любими кучета и отново лоши хора. Не можеше да се примири, че защитавам хората, защото според нея имало много лоши българи, а кучетата били по-добри. „Какво знаеш ти на твоите години, българите само философстват, а трябва да прилагат”, отсече Анка и раздразнено ме отпрати да вървя нагоре. В този момент пред нас в пътя зейна дълбока дупка и Анка нямаше как да премине, ако не бях й подал ръка. Сега на свой ред й отговорих: „Виждаш ли, че имаш нужда от мен, а ти ме гониш?” Тя хитро се засмя и каза „Може пък Учителя да те е изпратил.” Учителя е с нас, драга Анке, винаги, но ние не винаги сме с него. И ако бързаш да свириш за Паневритмия и по пътя не спираш да се оплакваш от хората, дори и цигулката да не е чула твоите приказки, щом засвириш от пръстите ти ще изтече твоето недоволство.

За да разсея напрежението, помолих да запеем „Фир фюр фен” - любимата ми песен от Учителя. Тя запя леко и много вярно. Хубаво ми стана с тази песен, Анка също се усмихна и каза „хайде, давай да не закъснем”.

Не бяхме закъснели. Паневритмията започна навреме и Анка взе своята цигулка и засвири. Хората поеха мелодията и плавно пристъпиха в първия ден на пролетта.

Мина доста време, бяхме седнали близо до играещите и тихо пригласяхме на песните. Познавах някои от играещите и когато Дора от Плевен се откъсна от кръга и се чудеше къде да седне й предложих да седне до нас. Тя изглеждаше някак уморена и каза, че не може да играе, защото чувствала някаква дисхармония в музиката. Интересна е тази Дора. В Белоградчик сподели, че много харесва мелодичността на прекрасния български език. Каза го след като чу за легендите за Белоградчишките скали. Сега на Церова поляна може би бе усетила предишния наш спор с Анка като дисхармония в музиката и може би искаше да ми помогне, подсказвайки ми, че езикът е добър, защото и хората са добри в България. Та нали по езика се познаваме в големия свят. Не може да има добър език без добри хора, както не може да има и добра музика без добри хора. И както казва Учителя, обикновена музика минава и заминава, а окултната те прави да се замислиш, какво добро да направиш. Защото тази хармония в музиката, която не те откъсва от Паневритмията, те прави по-добър. Има приложимост. Но за да свириш по този начин, трябва да си с Учителя и да обичаш както той нас обича въпреки несъвършенството ни. Нали затова е и Паневритмията в България - доказателство, че хора, музика и език, могат да са в единство, правещо ни по-добри. И за да усетиш тази хармония никога не е късно, дори и на 87 години...