...тази вечер, като всяка вечер през ноември, обхваща със студените си ръце телата ни, повдига яката на якето ми и напъхва ръцете ми в джобовете му, докато бързам да се прибера по все по-безлюдните улици, пълнолунието днес няма "прожекция", плътните завеси на облаците са закрили небето и не може да следим пътя , ...накратко, за да не изреждам повече причини, идва краят на един от последните дни на ноември и бързам да се прибера на топло вкъщи.
...наближавам входа на кооперацията и отдалеч виждам, че стълбището нагоре свети, студено ми е и не правя опит да вадя ключ, за да отключа, изчаках съвсем малко, вратата се отвори и пред мен застана приведената фигура на Събина, лицето й - мрачно, тялото - свито в широко тъмно палто, повдигна глава и ме погледна. Отстъпих няколко стъпала назад и очите ни се срещнаха..
...от няколко дни има залепен некролог на таблото във входа за починал възрастен човек с име Иван. Не знаехме за кого е , само предполагах, че е починал бащата на Събина, той не живее при тях, наскоро само го виждах, знаех, че не е добре и че тя полага грижи за него. Затова я попитах Събина, Иван, който си е отишъл, баща ти ли е. Тя кимна, да, баща ми е. Протегнах ръка, за да изкажа съболезнования, тя подаде своята. Разменихме няколко думи съвсем тихо.
...завиждам ти, каза Събина, че имаш дъщеря, няма такива чувства като между баща и дъщеря, просто няма.
.. тежко ли ти е.
..да, отвърна, много.
... успях само да кажа, Събинаа, и повече-нищо.
... тя тръгна надолу по улицата, аз влязох във входа, светлината бе угаснала, и в тъмното нагоре по стълбите не се виждаше нищо, но се усещаше, че преди малко от тук е минала тъга с дъщерята на Иван.
... по пътя към светлината стои едно изсъхнало дърво, по- точно дървен стълб, и не помръдва - има "мисия", на него е забито малко пиронче, да се чудиш и маеш на кого му е притрябвало то, нали няма време, хукнали по пътя "да гоним вятъра", кой ще ти спре да обръща внимание на едно пиронче.
...гледаш нищо работа - едно малко пиронче, но трябва да мине доста време, за да разбереш, че ако го има по пътя ти е голям късмет.
...ето какво се "закачи" на него, един къс разказ написан за радио Любов:
"... иска ми се да ти разкажа една история за живота на един момък и една девойка..., като приказка е, истинска приказка... Разказа ми я моя приятелка. Нейният вуйчо Георги бил бранник и след 9 септември комунистическата власт го подгонила..., човекът избягал от България.., отишъл надалече , чак в Нова Зеландия... Много трудно му било, не познавал техния език, обичаите и нравите - още по- малко... Сам самичък, оцелявал някак, бил млад и силен, работел на земите си / те ги раздавали на всеки заселил се там/. Но сам не се живее... в съседно селище /отдалечено на 160 км/ се запознал със сърбин, споделял с него и радости и болки..., Сърбинът имал невяста, гъркиня, и когато той им гостувал, приказката все се завъртала как Георги да си намери момиче... Гъркинята имала приятелка в Атина, от бедно семейство, седем деца. Много трудно било в Гърция по онова време да се изхранва голяма семейство. И писал Георги писмо до Евгения , изпратил й снимка.... В селището на Георги получавали пощата в плик, закачен на пиронче на едно дърво до пътя. Чакал Георги отговор, чакал дълго ... и получил.. И решили двамата да опитат. Георги изпратил самолетен билет /струвал колкото да се построи къща/ и Евгения пристигнала в Нова Зеландия, при Георги ... Тя не знаела български, той не знаел гръцки език, и двамата не знаели английски... Но езикът на душите им бил един..., създали дом, родили им се три деца... Сега живеят в Австралия, децата са пораснали, имат и внуци... Евгения казва на моята приятелка: Валя, аз имах голям късмет в живота, срещнах най- добрия човек на света."
...огромен слон беше, много силен и точно толкова добър, но хората му "видяха сметката", спомних си наскоро индийския филм "Слонът - моят приятел". И рев имаше от хората в киносалона за слона.
....накрая на филма в песента се пита:
"Животно щом човек убие, светът веднага го нарича "звяр". Човек животно днес уби, защото светът не казва нищо?"
...ако чакаме светът "да каже" ще изгледаме още много филми с подобен край. Всъщност светът никога нищо не казва, ние ако мълчим и светът не проговаря. За да проговорим ни трябва сила, огромна, която да преодолее неувереността, че нещо зависи от нас.
... а има и друго, светът е запълнил очите ни с предметността си - от малки песъчинки до огромни канари, които ни пречат да разберем този пейзаж; и това около нас подредено ли е или от нас се очаква да го подредим.
... отиваш на Витоша и пейзажът те "чака" да подреждаш...народният поет Иван Вазов, описвайки планината, я оприличава на слон, на огромен слон, навярно е гледал високата част на Резньовете. И този "слон" ти става близък с любовта, която изпитваш към планината. Чувстваш, че макар и възможно най-неподредената бъркотия е красива, носи в себе си нещо скрито и те привлича. Душата ти пее и се рее "докъдето погледът ти стига". Каква е тази тайна, каква е тази сила, с която се зареждаш и променя дните ти. Влюбен ще да си, влюбен, като в индийски филм,.... в един "слон". Как понякога може да изглежда всичко това ли, ето така, снимката се казва Слонът - моят приятел:
...въртяха се в мислите ми индийският филм, планината и щастливият млад човек полегнал на огромната канара. Мислих си, че има нещо много общо между тях. И днес "общото" се появи, дойде случайно, като текст от Словото на Учителя, то е топлина с невероятна сила, която събира душите и изключва студа от пейзажа на дните ни.
Утринно слово 1934 г., беседа "Посвещение в живота": "Любовта изключва страха, противоречията, съмненията. Силата на нагорещеното желязо не е в самото желязо, но в топлината, която съдържа в себе си. Следователно силата на човека, с която може да преодолява всичко, се крие в неговата любов. Изгуби ли топлината си, заедно с това желязото губи и силата си; изгуби ли любовта си , с нея заедно човек губи и силата си. Като знаете това, помнете следното: каквото и да се случи в живота ви, през каквито изпитания и страдания да минавате, пазете връзката си с Любовта, никога не прекъсвайте връзката си с Любовта. Искате ли да запазите силата си, не губете любовта си: Любовта прави човека силен."
...често влизам в малкото магазинче на Лили, то е пълно с безброй възможности да купиш подходящо за случая ти цвете, купувам понякога, но по-често "продавам" - разказвам й своите есета, които затрупват със своята безкрайност. Тя търпеливо слуша, разказвам и често поглеждам очите й -черни, бездънни, и някъде към края на поредната история, виждам как нещо вътре в тях искри. Да разказваш какво виждаш от светлината е като да се мъчиш да запалиш огън, освен фойерверк от искри трябва ти и среда - отсрещна душа, която да те разбира.Тогава се чувствам сякаш окрилен, че това, което виждам, не е моя халюцинация, че То съществува и е разбираемо и от друг човек, съпричастен на преживяването и невидимото, което става видимо пред моите и неговите очи.
...То съществува, по-скоро ми се иска да го има, мъча да го "създавам" чрез море от есета, за да мога себе си да убедя, освен всички хора, които срещам, че го има: има Любов, незрима, но изразима в безкрай прояви, както и безброй морета има, но ги има, защото преди това някой е създал водата, помислил е за нас и жаждата, която носим винаги със себе си.
...понякога поспирам и давам възможност на Лили, докато си поема въздух, да ми разкаже за своята "жажда" да пътува по света, безкрайни дестинации от единия до другия край на света. .
...наскоро Лили ми показа снимки на безкрайни бели пясъци на остров във Филипините и там видях как водата пише по брега на океана, малко по-късно в автобуса отворих Словото и прочетох как точно пишем и ние, и доколко остава написаното от нас:
снимка: Лили
Беседа "Примирение" - Утринно слово 1933 г.
"Често хората се намират в големи противоречия. Защо? Защото са близо до бреговете на световното море. Ето защо, и на вас, каквото ви се каже, забравяте всичко.
Морските вълни го заличават.
Много хора пишат нещо по брега на морето, но нищо не остава от написаното – морските вълни го заличават.
Пишеш нещо за любовта, но и то се заличава. Защо? Не е приложено.
Говориш за любовта, без да я прилагаш. Пишеш за нея, пак не я прилагаш.
В любовта има нещо общо за всички хора и частно за всеки едного. Малцина различават общото от частното. Например обичаш парите, събираш ги и ги туряш в касата си, да им се радваш. От време-на време ги поглеждаш, да не би някой да ги е взел. Казваш: "Искам да ми се намират тези пари, да ги употребя за нещо добро, всички да се ползват от тях". Право мислиш, но не постъпваш право. Ти мислиш само за себе си, искаш да се осигуриш с тези пари. Наистина, полезни са парите, но докато има хляб. Ако няма хляб, нищо не струват. Парите са условие за хляба. Когато има изобилие и без пари може, но ако няма хляб, парите са безпредметни. Хлябът символизира Божията Любов. Следователно, без Божията Любов не може, а без човешката – може. С други думи казано: без пари може, но не и без хляб; хляб без пари може, но пари без хляб нищо не са.
Турете човешката любов на мястото на парите,
а Божията – на мястото на хляба.
Така поставени, те ще ви дадат истинско разбиране за живота.
Само при това разбиране човек може да бъде
свободен."
... човекът воден от своята жажда е свободен, да разказва, да пише, да пътува в безкрайната дестинация - към Бога.
...не знам защо се казва рязан цвят, а и не знам дали въобще се казва, докато купуваш, може ли, например, 30-тина рязани цветове, знам, че след това бързо увяхвали, независимо как ще се подредят, колко бързо ли, ми докато успееш да обърнеш датата с календара и увяхвали.
...иска ни се да можем да запазим тази красота повече време с нас, но не, отрязана е тази възможност, казват, че точно си е определено кое колко да се радва на този свят, но не променяме ли тази определеност за цветята, когато режем цветовете им.
...малко дете през лятото късаше цветята в двора ни, удряше с една пръчка, с един замах отрязваше главиците и на жълтите глухарчета, преподреждаше света по неразбираем за нас начин, не знам дали щеше да спре или още по-настървено щеше да "реже" жълтите глухарчета, ако бях му показал как се прави венче от жълтите цветя...а можех ли да му обясня за какво ще му е то. Мисля си, че ако не усещахме болка нямаше да може да разберем какво е ласката. И красотата, колкото и да иска да ни разказва за себе си, ние няма да можеше да я различим.
Всъщност по какво точно се различава един рязан цвят, по своята безнадежност, навярно.Уханието от един отрязан цвят носи болка, но кой от нас има сетива, за да я усети. Разбираме за нея, след като цветето бързо увяхва. И тази неизказана болка остава, като всичко недоизказано, чувството за вина, че не си успял да разбереш случващото се.
... никой не прави венчета от "рязан цвят" на прецъфтели жълтурчета - глухарчета, а и да иска да прави - не може да иска, те усещат, сякаш знаят какво ще им се случи, не знам дали са били някога венчета или удряни с пръчка, но още от дъхът ни, преди първият ни допир до нежните сфери, белите им парашутчета литват, за да разказват как ние пак се опитваме да преподреждаме, без да усещаме болката... на един красив и подреден във времето свят.
...случва се понякога да попиташ човек, как си, и да получиш отговор, ми нищо интересно, все едно и също, дори и за кръгъл юбилей ми казаха днес, наистина- нищо, ден - отмина.
...знаем ли какво точно е нищо, да поклатим глава и да кажем, ааа, тука има нещо, щом е нищо.
...нищо, само два дни, като други - събота и неделя, вчера отминаха.
...в събота спираме пред портата си в малкия градец, тъкмо пристигаме и ги видяхме, наши комшии, превъзбудени, облечени в черно, идваха от изпращане, починала тяхна близка - Пенка, познаваме я, наскоро, на голяма Богородица бе у нас, слаба жена, леко бледа, но имаше живот в нея, а за нищо време -месец и половина си замина. Изказахме съболезнования, казахме, Бог да я прости, и си влязохме в двора. По- късно видях сина на Пенка, млад мъж с когото почти не съм говорил досега, протегнах ръка към него и споделих за загубата му, стоеше смутено и непохватно пое ръката ми, почти нищо не говорихме за майка му, той попита нещо за портата ни и после потегли с автомобила си.
... в тази "нищонеслучваща се събота" лакирах нашата порта, точно според инструкцията, а в неделя, малко преди обяд, излязох отвън за да й се порадвам. Обичам да гледам дълго нещо което съм направил, после почти не го поглеждам, но докато се наситя да го гледам - гледам го.
...по улицата мина със своята каруца наш братовчед, той е от хората, които всичко знаят в малкия градец - все е навън, с него ми е интересно да си говоря, той поспря и си казахме няколко приказки от рода на," вчера - Пенка, а днес акушерката е починала" и други подобни тегоби - заразказва за теглото си днешно..."много хора починаха, почти няма място, нищо не остана свободно, строил съм новите гробища, запълни се всичко." Стоях с гръб към нашата порта,/ тя сияеше - лъщеше на слънцето, отразено в нея/ слушах го как говори за своите теглила и неволи / недалеч се виждаше неговата , както сам каза, вече на доизживяване порта/ и сякаш нещо се забиваше в гърба ми.
...сега си мисля, чак пък толкова да ми е повлияло чуждото споделено тегло, то не ни влияе, просто защото не може да бъде поделено, сигурно лакът е виновен, как силно лъщеше на слънцето, а е нищо и никакъв - белгийски лак, за нищо пари - 40 лв. за литър...колко ли са данъците на къщата му, които той каза, че не може да плати вече втора година, виж, ако го бях попитал щях да напиша сега, но не се сетих тогава, нищо работа, само да се бях сетил да попитам и щях вече наистина... да зная.
.... а в същото време, през тези два дни в началото на есента беше много красиво, зелена, свежа трева, наскоро бе валяло, и тревата се беше съвзела в наситено, тъмно зелено, малко излинели глухарчета, но безброй ярки цветя, сияещи на слънцето, а то след обед климва точно над двора, плисва светлина върху портата и рисува върху калдъръма мрежа от сенки на мъхести камъни, стоя на терасата като набеден художник, че може да рисува, а аз мога само да ахкам, колко много красив живот има и през есента, но не смея да погледна към слънцето, защото натам е къщата на Пенка, която в събота изпратиха към светлината.
.. мисля си, че няма рай, защото не може да има нещо по-хубаво от живота, убеден съм в това, иначе защо ще идва тази "самота без брод", когато някой замине.
..един исполин, разгърден нашир и същевременно прибран в себе си, близки, чудати форми на червени, бели, тъмнозелени грамади и един далечен син, та син в своята недостъпност хребет, който те кара да се чувстваш като боязливо пламъче в огромната му длан...силно енергийно място с лековита вода - Кушбунар - кладенец на птиците с неимоверна сила - "подмладявал старите орли, а малките орлета превръщал в мощни силни птици".
Пътувахме към тези красоти по магистрала Тракия в ранен съботен преди обед, тихо работеше и радиото, по програма Христо Ботева заговори Неда Антонова, авторката на книгата "Съвършената. Преподобната Стойна неканоничната светица."...говори доста, мълчахме и слушахме, разказа Неда, кое чула, прочела, кое как било...и накрая обобщи, че най-значимото послание на Стойна, което щяло бъдещото да сбъдне, за хората било телепортацията й.
...подбутван от рекламата купих си преди време въпросната книга, заинтригуван от умението на авторката да съчинява и добре да пресъздава невидяното от нея. Самата книга не отворих, от корицата ме гледаха страховити очи и не посмях да ги подмина и да се зачета навътре. Оставих книга да престои, стой настрани, казах й, ще дойде време и за тебе.
...щом чух от Неда, че най-значимото послание на Стойна било възможността й за телепортация, махнах с ръка и си казах, ех, колко близо е била писателката до "планината", а не е успяла да я види.
..в автомобила с нас за Сините камъни пътуваше случайно Тамара - художничка, която броени дни преди това пътуване бе нарисувала картина с Преподобната Стойна, улавяйки, според мен, най -значимото послание на Стойна - безсмъртието е вяра в Бога.
...дълго обикаляхме Сините камъни заедно с Тамара, гледахме "докъдето погледът ни стига" и все търсихме "синьото" в Балкана, действително този цвят е там.
/Сините камъни са силно енергийно място, посещавано е от Учителя, изследвано е от учени от Бан и от Руската академия на науките./
Времето бързо минава, търкулната топка, която все не успяваме да настигнем, толкова дълго се лутаме за да я намерим, че накрая забравяме какво точно търсим, като дълго пътуване от което ни остава само потракването на влака и зашеметени сетивата ни, а и усещането остава, че неусетно сме пораснали.
Ние кога разбираме, че сме пораснали, ...когато престанем да се радваме на снега или - на локвите и дъжда, мисля си, че когато престанах да се радвам от пътуването с влак, детство ми остана на малка гара, на която все ни се иска и ние да бяхме поостанали повечко.
Затова обичам да ходя на изложби, защото картините са прозорците на един влак през който светът препуска пред очите, и колкото художникът е позачистил стъклото и дръпнал перденцето ми става по-детско.
...а има картини на които сякаш той е успял на отвори хоризонта и да ме подкани да подам глава навън. Помните ли като деца как подавахме главите си навън през прозорците на влака, как очите ни се пълниха с песъчинки и перушинки и ние крещяхме от превъзбуда. Бе толкова кратко, сега така пак крещим, но вече на децата си да "слязат от прозореца".
Та тези картини в една изложба, които те пренасят в невидим свят, са много голяма рядкост, постижими са за гениалните художници, тези които успяват да разказват, а ние успяваме да виждаме този свят чрез техните картини, независимо, че очите, пълни с предметността на света, сякаш са затворени. Какво виждаме нарисувано ли? ... невидимото, най-същественото за душите ни.
...картината за която искам да обърна внимание, и за която бих дръпнал и внезапната спирачка, е тази синя картина на художничката Тамара Стаева - Пенчева.
Знаем от Учителя, че синьото е Истината, затова казвам, че картината е гениална, защото Тамара е успяла да пресъздаде истината за Стойна, с помощта на смиреното чудодейно чисто излъчване от затворените всевиждащи очи, синята багра и едва уловимото замайване от случващото се, картина реплика - вярата на преподобната Стойна.
Почти веднага, щом написах за синята картина дойдоха от Словото тези думи:
Разговор с Духа: Каза ми: "Гледайте онова малкото, което може да приложите от беседите, не е в многото, ще имате вяра. Та ще дойде всичко, вяра като има човек. По механичен начин не може, то ще дойде отвътре, по един вътрешен, духовен начин, по мистичен път, отвътре. Нали е казано: който има Духа Христов. Това е разбирането."
...и не се спира пътят през "механичните" натрупани камъни, мистичен, и все към Синия хребет, а той смълчан, далечен, попритворил сини очи, сякаш отвътре ни казва, човече, по
пътя - с вяра.
Рабиндранат Тагор
Алберт Анщайн
Учителя
.. душата може да изрази своите преживявания, трябва някой да застане пред теб и продължително да те погледне в очите, тогава, като в кладенец, някъде дълбоко се вижда светлинка, тя свети толкова слабо, че все едно е звездица от далечния космос. Тогава времето спира и без да се изкаже и една дума, душите си говорят, толкова е тихо, че се чува шепотът на звездите. Как точно трябва да се погледне към другия ли, затваряш очи и мислено заставаш пред Бога.
Към Бога - с вярата на всевиждащата Преподобна Стойна.
...има стихотворения, които не могат да се четат, защото още от първия им ред спираш и не можеш да повярваш, че може да се пише така, все едно пред очите ти са нови думи, по-точно думи, които си срещал многократно, но събрани от четката на майстор, рисуващ толкова изразително, че дъхът ти спира и стоиш изумен пред красив свят на образна живопис, който може да нямаш шанс през целия си живот да усетиш, ако се разминеш с едно стихотворение.
... онемявам и дълго гледам всеки ред, все едно за първи път срещам подредени думи в стих, който ме смайва със сравнения и майсторството си да се рисува с думи.
..а, и ако някой посмее да каже, че нямаме "световни" поети, така ще го прасна през устата, че ще му се завие свят и дълго ще се чуди каква е тази гравитация, от която не може да се изправи.
Първан Стефанов
Триптих за Атлантида
1
Скрипне някъде главина, някой
кара от гората топлина.
Вол ще промучи като проплакал.
И отново дива тишина.
Диви шипки са превзели къра -
капки кръв от вчерашен живот.
Тъмна врана ситни по бакъра на октомври...
Самота без брод.
И коларят по какви ли дири
е поел? Кого ще срещне там?
Сигурно е Авел, който дири
брат си Каин - да не бъде сам.
2
В клонака врабчи облаци се тулят...
Каква гора, небето ще подпре!
Какви съзвездия от цъфнал люляк!
Но аз не знам дали е за добре.
Сълзата само е една и съща...
На двора лае подивяло псе.
Мазилката на снизаната къща
се свлякла като скъсано хасе.
Към този дом с изтляла вече риза,
към подивелия от мъка пес
гората,
клони притаила,
слиза
от всеки хълм като Бърнамски лес.
3
Зараснали са пътищата към полето.
Зараснали са пътищата към света.
Останал ни е само пътя към небето,
осеян със подкови, звъннали в нощта.
Начесто слиза ангелът да ни калесва
до райските ливади да го придружим.
И тръгват най-добрите на последно шествие
с последния издишан от комина дим.
Във своя час и ти ще си отидеш, СТАРЧЕ.
И само в редки мигове над някой храст -
люляно от последния ни дъх ГЛУХАРЧЕ
ще бъде знак, че ни е имало и нас.
...днес минах през обширно дворно място, заглушено от високи дървета, покосената трева бе направила видима пътечката към мрежеста ограда, заобиколила прихлупена барака. Метална врата ме спря с катинарите си, погледнах през мрежата, вратата на бараката бе отворена, не се виждаше никой , помислих си, щом е отворено сигурно има някой. Познавам човека, който идва тук през свободното си време - копае земята, сади, гледа градина, коси и тревата, която като се вдигне, става до пояс и няма минаване, въобще поддържа някакъв негов си ред. Бе късен следобед и сигурно човекът си почиваше, но аз имах "важна мисия" и затова си позволих да извикам, бай Георгии, Жороо, тук ли си,...нищо, никой не се обади и затова пак извиках, стани за малко, после ще спиш, ела да ти дам нещо...поизчаках малко, колкото да стане и да се появи на вратата и да тръгне към мен....здравей, казах, нося ти лекарство за крака, боли ли те още...боли ме, каза, и ми показа понадутия си крак.
...преди няколко дни, в петък, случайно се срещнахме на пътеката в това дворно място, бързах и го подканих да върви по-бързо, ако иска да върви с мен и да си говорим, но той се оплака, не мога да ходя, нали косих тревата и не разбрах как, но се убодох на едни корави клечки, няма рана, но отвътре е наранено и много ме боли, едва пристъпвам...разделихме се, исках да му помогна и затова поразпитах как може да се излекува този човек, разказах всичко на позната лекарка и тя веднага ми каза с какво може да се помогне и облекчат болките от наранената тъкан на крака на Жоро, случайно лекарството се оказа, че го имаме вкъщи
...ето, казах на Жоро, нося ти лекарството, което можело да ти помогне, от охлюви се правило.
А той се зачуди и заразказва, аз от тези охлюви не мога да опазя черешите,
качват се по дървото и обелват плода и го подминават, не спират и отиват на следващия, вчера само бяха към ..., забравих към колко ми каза, защото си мислих за едни други охлюви, които бях видял наскоро.
...по-точно видях побелели безброй черупки върху доста голямо петно от двора на Жоро - черна овъглена земя от която стърчаха черни клечки през пепел от изгорена трева. Когато тревата се вдигне, за да не стане до пояс, той я коси, после - няма какво да я прави, изчаква да изсъхне , събира я на куп и я запалва, така прави всяка пролет. Досега не бях забелязал, че заедно с тревата в огъня изгарят и много охлюви.
...Жоро взе шишенцето и благодари, попита колко струва, казах му да не го мисли, а да се маже и да се лекува.
...то човек не знае кога може да му се наложи да се понамаже тук-там, за да облекчи своя неочаквана вътрешна болка, затова трябва да се запомни името на това лекарство, което случайно имахме вкъщи . То се помни лесно - сълзи от охлюви.
...толкова много думи, река от думи и нищо не се разбира, нескопосана нищо неказваща реклама. Преди като пишех думите сами се подреждаха, сега стоят свити в черупките си и не излизат от тях, наплашени охлювчета, които се страхуват от грубата ми ръка...не се разбира: страхът ли е повече или грубостта. Стои ми свито, като навита пружина почти до скъсаване на часовник, който не иска да тръгне.
...като завали охлювите излизат, но в тревата трудно се забелязват, само чувам как моето невнимание ги мачка и колко ще ми помогне, ако като тибетски монах поставя звънчета на краката си, за да предупреждавам живите същества, че "грубостта е тръгнала да се разхожда". Понякога охлювите тръгват по един черен асфалт, който е до тревата и се катерят по близката ограда. Мисля си , че нещо са се объркали, свалям ги от оградата и ги пускам в тревата уж, за да им помогна и ги спася....затова ме стъписаха побелите черупки в изгорената трева, в тях навярно имаше и от моите "спасени"охлюви.
...веднъж разказвах за едно такова охлювче, което бе тръгнало да пътува, бе наскоро валяло и ясно се виждаха камъчета в черния асфалт, бели камъчета светещи като звездици на нощно тъмно небе. Но това беше времето, когато думите сами ме намираха и после рисуваха.
..."охлювчето е въпрос", който няма отговор, навито, навито - спиралка на една въпросителна, и колкото по навито - свито навътре, толкова няма отговор за навън.
..и понеже няма отговор след такъв въпрос, като отмине време виждаш "драскотини от дъжда", позасъхнала следа блести след него, на лицето на човек му казват бръчка, браздите от сълзи. Затова казват, поплачи и ще ти мине, защото си мислят, че със сълзите ще тръгне и болката.
...и колко хубаво е казано, навярно за малкото охлювче, което "развива" темата и пише ли пише по звездното небе:
"При всяка радост човек се разлива навън, а скръбта кара човек да влезне в себе си."
.. казано е :"Не в писалката, а в написанато. Не е в написаното, а в разбирането."
...затова сигурно не се получи, защото не разбирам всъщност какво се случва, когато щъкам напред - назад през деня - преминавам всеки ден по една пътечка през обширно дворно място и понякога се срещам с охлюви.
П.П....днес написах ,че "охлювчето е въпрос" , който няма отговор, сега отварям "Изгревът..." том 14 и чета стр.368 - Въпрос. "Онзи, който е направил окото , виждал ли е?" ...Всъщност нашите направени очи какво виждат, какво разбираме с направените си глави от това което виждат очите ни.
Видях днес два охлюва спасили се от от огъня, нито вече ги пипнах, за да ги преместя в тревата, нито посмях да ги попитам, знаят ли докъде са стигнали, а и въобще знаят ли накъде са тръгнали. Само ги снимах и подминах, а и не знам какво бих отговорил на същите въпроси, ако решат да се събудят и вперят изпитателно очите си в мен.
...днес, 29 май, баща ми, Георги Михайлов Керемидчиев, щеше да има рожден ден, преди време, когато кръстихме сина си на неговото име, каза доволен: "... е, аз вече си имам продължител на името и мога да тръгна."
...мисля си, че никъде не се ходи, докато мислим за тях те са си все тук - с нас.
...как разбрах ли, връщахме се от летището, синът ни дойде да ни вземе и той караше, на колата бе случайно привързано едно балонче, останало балонче от абитуриентски бал, та това балонче, докато ни следваше в нощта, непрекъснато почукваше отвън по купето - някой искаше да ни каже нещо за добре дошли, но ние нямаме сетива за тези някои и техния морз, само преди задушница си мисля, че знаем как се казват и кога имат рождени дни , а и знам как се празнуват... ето, днес си мисля за баща ми - днес празнувам.
...и като пристигнахме, оставихме колата в двора, но преди да си се приберем вкъщи, придърпах балончето и го поставих вътре в колата - през нощта навън е доста студено, а то се шмугна вътре и седна на задната седалка, изглеждаше поизморено, но видимо доволно.
...цял днес балончето се въртеше пред очите ми, все едно бе закачено за мен. Така рисуват в комиксите, изписани в балончета, изговорените от хората думи. Сигурно и мислите ни са свързани с невидими нишки с нас, с безброй шарени невидими балончета се развяваме през деня, и във всяко балонче - по една мисъл с която пътуваме.
...и пак днес /"чакаше" да ми разказва/ прочетох в Словото, беседа "Първичната храна", Утринно слово 1931 год. как се пътува между " тук и там":
"Какво разбирате под „тук“ и „там“? Който се движи бързо, може да бъде навсякъде, тук и там, на земята и на небето. Там съм за това, за което мисля; за това, което не мисля, отстъпвам, не съм там. Аз мога да бъда при вас с тялото си, а с ума си да бъда на друго място. Аз съм там само за това, за което мисля. Следователно, ако мислиш за Бога, при Него си; ако мислиш за света, при света си. За каквото мислиш в даден случай, ти си там, при него."
Честит Рожден Ден, майко и бабо!
Знам, че очакваш да видиш какво мога да напиша по повод твоя рожден ден. Чувал съм, че Чехов можел да напише разказ за всичко, например показваш му мастилница и той започвал. Какво започвал ли, ми да топи перото в мастилницата и да пише. Всъщност мастилницата какво е? Ненаписани думи от един разказ, само ги изваждаш с перото и подреждаш в изречения. Важното е какъв е смисълът в тях, но въобще не се говори за мастилото. А какво ли се разбира от изчитането на цял един роман? Същото е както с живота на човека, низ от дни, подредени по месеци и години, но какво се разбира от него и въобще разбира ли се нещо? Колкото се сещаме за мастилото, докато четем написаното, толкова и се питаме какъв е смисълът на един живот, който се оказва всъщност една игра. На централната фасада на стадион „Васил Левски” са изписани думите на немския поет Фридрих Шилер: „Човекът е напълно човек, само когато играе.” В мрежата пише, че "тези думи са намерили неочаквано потвърждение. Доста хора вярват, че човек използва само около 10% от възможностите на главния си мозък. Това обаче не е вярно! Оказва се, че ние всъщност използваме целия си мозък, но не през цялото време. Но той трябва да бъде трениран. Подобно на мускулите в тялото, при редовно упражняване в мозъка се образуват нови връзки между невроните. Според някои данни, ако човек всеки ден отделя по един час например да решава кръстословици или да играе на компютър, мозъкът му в крайна сметка ще се запази с 10 г. по-млад, отколкото е в действителност. Така че игрите всъщност не са вредни, а се оказва, че са полезни, естествено всяко нещо трябва да е с мярка." ... но какви игри да играем през този живот си е наш избор.
Преди време бяхме на морето и се качихме на водно колело. Беше доста разбрицано, имаше дупка на единия понтон и се пълнеше с вода. Мими, тя бе на 7 години, като видя, че е опасно за животеца й, не се качи с нас, гледаше от брега, скрита до една лодка, а ние влязохме навътре и се плацикахме, а после я питахме какво щеше да прави сама, ако бяхме потънали. Тя много спокойно ни каза, ми щях да отида при бабите си. Ето, сега ти подаряваме едно цветно водно колело.
Знаех, че днес ставаш на 87 години и снощи дълго се чудих какво да ти пожелая за празника, дълго топях в "мастилницата" и пишех и задрасквах, сутринта се събудих и видях тази картина в мрежата. Изписах за картината доста на художничката Ани Бояджиева - как ми прилича на цветно водно колело и тогава се сетих, че това всъщност е моето поздравление за тебе, че не само нас, мен и сестра ми, успя да отгледаш и възпиташ, а и своите внуци, нашите деца, направи живота си с тях да изглежда като игра – забава - цветно водно колело, докато ние стоим на брега и все още се питаме: бе, как го правиш, че децата ни разговарят с теб все едно го правят с душите си.
Благодарим ти, че чрез теб успяхме да познаем Бога. Казано е, че "ако искаш да познаеш Бог, не почвай да гадаеш къде може да е той. По-добре се огледай наоколо и ще видиш как той си играе с децата ни. Огледай се и ще видиш как той върви по облака и как посяга с ярката светкавица или се спуска с рукналия дъжд. И ще го видим как се усмихва с цветята и как се вдига и маха с ръка в дърветата."
Пожелаваме ти майко и бабо, на всеки твой 18 април да продължаваш тази твоя игра:
да виждаш и се усмихваш на изгряващото слънце, да чуваш как птиците го поздравяват в ранното утро, защото напролет Бог е толкова близо, че сякаш ни докосва с нежните пръсти на вятъра и отронва от белия цвят на дърветата нектара на щастието на играта да си жив - щастието да усетиш какво е това Любов.
18 април 2015 год. Целуваме те Михаил и Грета, Мария и Георги
В календара има всеки място и за своя ден -
знае си от край човекът, че тогава е роден...
И на този ден ще мине да го поздрави светът,
после в часовете, сините, близки ще се съберат,
и по броя на годините тихи свещи ще горят...
Честит да бъде този ден,
в който всеки е роден
и е поел дъх за жажда!
Честит да бъде този час,
когато ти, когато аз,
когато някой се ражда!
Нали с децата ни светът
се подновява всеки път,
затуй е млад този свят!
За приятелите наши
нека вдигнем тежки чаши
и отпием глътка вино!
Нека зло да ни забрави!
Да сме живи, да сме здрави
и живеем сто години!
Как годините минават - няма начин да ги спреш?!
И със всяка се прибавя в твоя празник нова свещ...
Ала ти недей тъгува, даже в тебе да боли -
днес е време за празнуване, този ден е твой, нали!
...наскоро гледах филма на Вим Вендерс"Солта на земята", филм - портрет за бразилския фотограф Себастиао Салгадо. Безброй снимки - запечатани мигове от 40 години живот, свидетели за историята на света. И между всичките снимки има една, с която този живот започва - едно дете е погледнало своята майка с невероятен възторг, доверие и любов, лицето му сияе в протегнатите към него ръце и този миг е уловен от Салгадо всред невероятен, апокалиптичен пейзаж от бедстващи и изнемощели от глад хора. Сега, като пиша, го виждам това дете, запомних го, защото ми прилича на цвете, което се е отворило за слънчевите лъчи. Мисля си, че детето и цветето правят всичко това несъзнателно, инстинктивно се обръщат към светлината... така и човек се обръща към Бога - с доверие и вяра...вярата казват е всесилна, но ако потърсим смисъла в нея, ние я губим.
...празник Цветница е всеки път, когато цветя, деца, нашите сърца се отварят за прегръдката на Бога.
... за такъв празник са думите от Словото и музиката на Учителя:
" Обръщането на човека към Бога е подобно на обръщането на цветята към слънцето. Достатъчно е само да помислим за Бога, за да се отдели от Него един лъч и да проникне в душите ни. Този лъч е тъй необходим за нас, както слънчевата светлина за цветята. Хората се опитват да създадат някаква форма за Бога, но каква форма може да се даде на светлината? Светлината сама създава формите."
Цветята цъфтяха под слънчеви лъчи и вече вързаха.
И тъй облечени в красота, и тъй облечени в чистота, те ни донасят младостта.
Във нея зреят сладки плодове.
И тъй, като ги приемаме, познаваме, че са Божи дарове;
и тъй, като ги приемаме, познаваме, че са дар на Любовта.
...март, ден 15- ти от месеца, на този ден тази година моята баба Слава щеше да навърши 111 години. Какво ли остава от един човек, който отдавна си е заминал и как ли празнува душата му поредния си р.д. в невидимия свят.
...на р.д. отидохме на гробищата при нея. Вървяхме дълго по алеите, поглеждах към надгробните плочи и четях, къде - гласно, къде - наум имената от надгробни плочи, повечето са все познати имена, имената и те сигурно се почиват по тия надписи, постоят, постоят, не знам колко, но бързо пак ги придърпат към живота. Всяко име носи послания, натрупва ги от дните в които е живяло сред хората, чрез него ние се връщаме назад и можем да преживяваме отново миналото. Ето, казвам моята баба Славка и ...детството ми се върна.
... оставих приготвената от вкъщи кутия до плочата на баба ми, бяхме й взели и маслини, тя много ги обичаше, дните сега, преди Великден, са пости, а тя стриктно ги спазваше, беше вярваща в Бога жена... от малката порцеланова елипса тя, някак много съсредоточено, все си гледа вдясно и напред, а очите й черни - като маслини, сега ги виждам,.. баба ми остава на 26 години сама с три малки деца, но успява да ги отгледа и направи хора...само очите й знаят какъв живот е видяла като вдовица...запалихме свещи, изправени една до друга те изписваха годините й -111, пламъците им се завъртяха няколко пъти и отлетяха, пушекът се спусна да ги гони, но не можа да ги настигне, не се видя кой духна свещите, само вятърът и ние бяхме, ние- не сме, а вятърът никога не спира, за да го попиташ нещо, ако спре се крие.
...след гробищата отидохме на езерото на Панчарево, и тъкмо си мислих, че е доста тъжна гледка, то е спаднало и е открило тинята от реките, които го пълнят с обратните води на селата под Витоша, видях едно малко синигерче, толкова малко, но така въодушевено подскачаше, около нас, че чак бе за завиждане, нямаше нищо около мен за храна, но то не спираше да подскача...не знам дали яде маслини, но оставих на брега до езерото на една подпорна бетонна стена две маслини. Дълго гледах водите на езерото и чувствах някакъв срам... пред очите на баба ми; пред малката птица за унинието в безпътицата, която ни обзема.
... казано е, "..пред малките мушици ще се засрамим от своето безволие и у нас ще се зароди силно желание да оправдаем живота, който ни е даден - да изявим великото в битието."
...колко велико ли, ми колкото е велика една жена сама успяла да отгледа три деца; като едно малко синигерче - успяло да дочака пролетта.
П.П...а днес сутринта мелодията продължаваше да звучи в мен - мисъл към хора с които животът ни е разделил, но винаги пътуващи един към друг...то и най-хубавото на едно пътуване е мигът в който се връщаш вкъщи и чуваш...чаках те.
...Галерия „Райко Алексиев" открива на 3 април 2015 год., петък, 6:30 вечерта, една уникална изложба на Юлиян Табаков. Проектът носи името "Мигновения"“ и включва няколко серии от широкоформатни фотографии - портрети на голямата българска актриса Златина Тодева.
Губим България
Автор: Христина Христова
Губим я. Потъва бавно, кротко и тихо в меката мастилена нощ на душите ни. Над нея се стеле гладката непрогледна тъма, в чийто хладни копринени гънки изтичат усмихнати спомени. Губим я. Погледът ни се взира в гъстата мътна река, за да запомни парченцата, останали от нея. Вълнен конец от пъстри китеници, черупка от боядисано яйце, синьо мънисто от мартеничка, вързана на цъфнало дърво. Губим я. Слухът ни безпомощно улавя заглъхващите звуци. Жуженето на пчелите в разноцветните калдъръмчета, песента на гугутките в обедната мараня, звънците на чердата зад портата привечер. Губим я. Ноздрите ни вдишват аромата й, за да го помнят в идващата нощ. Мирис на цъфнал розов зюмбюл в рехавата пролетна пръст, на златист и дъхав мед в писана паничка, на бяло и чисто брашно между пръстите. Губим я. Тя си тръгва от нас. Отива си дълбоко в нас. Потъва в дългата, безкрайна нощ на паметта ни. Не можем да я спрем, не можем да я заблудим, не можем да я задържим. Крайчецът на бялата й роба се изплъзва зад дверите на съня ни. Шареният й косичник се стрелва неуловим, по-бърз и от вятъра. Губим я – тя отива отвъд, във вечното библейско пладне, населено от дедите ни. Празен и тих остава сънят ни без Нея. Корените ни ще я търсят вечно в земята, листата ни ще пеят тъжно песента й, а плодът ни тръпчиво и безрадостно ще зрее. Ако ти все още се взираш през прозореца на душата си, ако я видиш, ако я чуеш, ако я вдишаш – извикай. Извикай с всичка сила името й. Живите отвъд ще те чуят. Мъртвите отсам ще те подминат. А ние, застанали между тях по средата, ще стискаме здраво в ръката си малкото семенце, което остана от Нея. Защото всички, и живи, и мъртви, допуснахме да я загубим.
"Забравените от небето" от Екатерина Томова. Изпълнява Златина Тодева.
П.П......."Михаиле, моите очи виждат и една Нова България, която се гради от млади по Дух, нови хора. Те засаждат, а не рушат и пари не искат за това, чистят с тонове боклуци на физическо и енергийно ниво. Сътворяват чиста музика без вино, ракия, нож и куршуми. Веселят се със слънцето. Насаждат хиляди декари жито и го даряват на хората да се пречистват, строят си чисти къщички, а не бетонни палати. Сутрин излизат рано да посрещнат изгрева, а не спят до обед гонейки си махмурлука. Превръщат дядовите си къщи в плодни, чисти обиталища, в китни градини. Няма да умре България. Децата ни ходят по чужди земи, но се и връщат за да дадат нещо на земята ни. Познавам деца, които са и останали в чужбина, но само за да представят Българския Дух. Бог е определил България за Духовен кредитор на света и така ЩЕ БЪДЕ. Не харесвам сълзливи истории за стари, непотребни, изгубили ролята си неща, новото ще си дойде със своите условия."
П.П.П....ХУбаво, но аз си поревах, може и да не се харесва, но сълзите не питат, това беше снощи, но днес все повече ми харесва деня. ...слушам и гледам Златина Тодева и си мисля, че всъщност България не може да се изгуби, докато има искри- звездици в очите на хората й.
... има филми, които се помнят, но защо се помнят между хиляди други е загадка. Дори и само веднъж да гледаш един филм, и колко, там, час и половина да си с него, но дълго го помниш след това. Помниш, докато можеш да разказваш, често само на себе си, какво е било. Същото както с човек, срещнеш го за ден - два и ти си струва, че си го познавал цял живот. И понякога ти става отвътре някак леко и също толкова приятно, когато си спомниш какво е било с него.. Все едно кадри от хубав филм излизат от невидим екран към теб и светлина от минало време осветява, неизвестно как, далечни, безкрайно далечни мигове. И колкото по-хубав човек играе в този филм, толкова по-красив е този спомен, като стар албум с избелели снимки - с отминаващото времето ти става по-скъп, колкото и да избеляват снимките в него.
...добре, ще кажа първо за един филм, който помня - Мостовете на Медисън. И не само мостовете помня, помня и една "мадам Бовари" - загадката Мерил Стрийп. Загадка е защо най-добрите актриси не са най-красивите, защо и най-хубавите жени не са най-красивите. Е, отговор дава Мерил Стрийп, защото тя не играе, а разказва във филма ...за себе си, за това как най-хубавата жена е тази, която обича, а най-хубавото време за всеки човек е времето, когато обича...и т.н., но да спра до тук.
...появи се неочаквано Мерил Стрийп във фейса, за да "разказва", че не се страхува от нищо, освен от себе си. Доста смело твърдение, явно добре се познава, е, не завиждам на приятелите й, които я познават - те не могат да кажат, че не се страхуват от нищо, ако познават хубавата жена.
...последната, сърцераздирателна сцена от филма не се разбира, този език ми е непознат, вратата защо не се отвори, но сигурно жените, които не се страхуват от нищо знаят, ако пък играят и главна роля със сигурност знаят за всяка сцена какъв е сценарият.
...бих играл във филм с Мерил Стрийп в сърцераздирателни сцени, като най-обикновен статист, дори бих се съгласил и като мост.
...имам опит, веднъж участвах във филм, докато чаках да взема парите като статист, трябваше да нося едни празни сандъци, но така, че все едно са пълни с оръжие, а аз се разсейвах и режисьорът се развика, че ще ме изгони и че трябвало да се преструвам и да ги нося бавно, все едно са много тежки.
... ако ме направят на мост с Мерил Стрийп също няма да мога да се справя, защото какъвто съм разсеян, едва ли ще им трябвам като мост, който ходи по петите и занича по глезените й, а и жените с хубавите глезени са доста разглезени, ходил съм по планините, за да се спася от тях, но и там има, единици са, но пък с много хубави глезени...подхлъзваш се и може да се пребиеш, докато викаш, от болка, че си невинен.
...веднъж една жена подхвърляше своята копринена нощница из стаята на хижата, където трябваше да пренощуваме, хубава нощница бе, разбрах го щом дойде моят ред, за да я хвана. Коприната уж мека, но прерязва пръстите като с нож, а цветът й - като жълтата кожа на задушаващ дишането питон, направих забележка на жената да не си играе;че ходи по бръснача, то човек все се прави на статист, но понякога не издържа и вземе, че изпълни някоя и друга главна роля.
...но за това няма да направят филм как съм се борил с един огромен питон, но съм успял да изляза жив, ще попитате как ли. Хванах нощницата, но бързо успях да се отърва от нея и да я набутам под възглавницата на един от групата - много добър и разбран мъж,....а той, като разбра накъде отива нощта, веднага се развика, аз съм невинен, но се усещаше как тайно се радва, че все още е във филма.
На другия ден този човек ми спаси живота, помогна ми да сляза от връх Каменица, и тогава не успявах да намеря думи, за да му благодаря и му подадох един шоколад. Той повдигна рамене и каза, по възможно най-невинен начин,е, какво пък толкова, та цял един шоколад.
...защо ви разказвам всичкото това ли, защото нямаше да повярвате, че понякога цял един човек се съдържа в една нищо и никаква дума, изпусната уж случайно от него, докато си оправя възглавницата, малко преди да заспи...Разбрах, че този човек миналата година е починал. Бубо, всички му казваха, но не знам защо...а и няма да научим какво му бе истинското име, защото за такива хора, невинни като буболечки, не се правят филми с мостове, защото те самите са мостове за хората, за да не литнат към зейнали пропасти.
...сега ще попитате, но какво общо това има с филма "Мостовете на Медисън", има, нима ще спорите, че мост е всъщност подадена ръка към човек, ако не за цял живот, то поне за един миг в който той разбира, че Любовта съществува.
...а какво общо има това с Бубо, вместо да питате, прочетете книгата на Петра "Опити за преодоляване на земното притегляне", за да разберете повече как тя се катери с Бубо към Злия зъб. Петра е една хубава жена, която също като Мерил Стрийп не се страхува от нищо. Дори катери без осигуровки, но не забравяйте, че е била с Бубо, вижте в 3:04 ето тук.
П.П....и още един кадър: катерим от х.Демяница - Тевното езеро, все по-нагоре, а около нас и заедно с нас всичко ликува, прекрасно време и колкото по-нагоре, толкова повече хоризонтът се отваря и очите не могат да стигнат докрай, а вътре в мене - позната мелодия, безумно позната, валс, но без име, въртя се, въртя се с него, но не успявам да го изкажа, спираме за момент за почивка на равно място, "реката Валявица бълбука със същата мелодия от валса", и тогава попитах Петра, като нескопосано запявам, как се казваше този валс, а тя, блажено изтегната между треви и цветя каза, питай Бубо, той веднага ще познае, а Бубо стои и се усмихва, знам, че и сега, като чуе този валс пак ще се засмее, но веднага ще познае - валс №2 Шостакович, защото и аз няма да се опитвам да припявам, а ще ликувам ...заедно с вас.
...толкова силно се вика, че не мога да си събера мислите в редовете на екрана, дори и думите се накъсват, остават само букви, които нищо не значат. Живеят до нас - младо семейство, което има вече второ дете, то непрекъснато плаче, скоро ще стане на една година, но все продължава да плаче. Чува се ясно, дори викането на майка му не го заглушава, не знам защо плаче това дете, както не знам защо и толкова силно му викат. Какво точно викат ли, ми и това не знам, само откъслечни думи, като букви - звуци, неразбрани, като рев на едно дете.
...видях го наскоро това дете, по-точно едно любопитно око, което надничаше под ниско нахлупена шапка, гледаше ме, но нищо не можеше да ми каже, само нещо дълбоко стаено имаше в неговия поглед, което кара душата ти да се смалява, да се свива все по-навътре, и колкото по-навътре, толкова по-силно да те боли - като плач на дете, чуваш неизразима болка, която навлиза до непоносимост. Разменихме няколко думи на улицата, казах, как гледа това дете, все едно всичко разбира, да, каза майка му, всичко разбира, но не може да го изкаже. Мисля си, че то го изказва със своя плач, бедата е, че ние не можем да разберем този изказ.
Какво вижда едно дете от нашия свят, което го кара непрекъснато да плаче, всъщност прекъсва понякога, за да поразгледа, но дори и прихлупената шапка над очите не му пречи, за да види света, в който живее. И после, дори и сега, докато пиша то плаче.
...разбира това дете, нещо не е наред, но какво точно е то. Какво не му харесва, та вместо познатото детско гукане се чуват откосите на сърцераздирателния му рев. Не знам.
..знам, че този детски рев ми разкрива черен свят, толкова безнадеждно грозен и изкривен, съчетал в себе си всичките сезони - хаос от безброй звуци, всеки стремящ се да надвика другия и да запълни пространството със своята значимост. Усещам една увиснала във въздуха опасност, реализираща се непрекъснато в различни варианти - агресия да си над другия, от крясъците над едно малко дете до крясъците, ще те убия, във всякакви варианти.
...кое кара човек да живее така, кое кара ръката, която учи да изписва думи с буквата Л да спира и да накъсва всичко със ... звуците на детския рев, и защо животът не е най-красивата дума с тази буква. И това не знам.
...знам, че мислите формират света около мен, често уж случайно пред мен се появява потвърждение, че това е в сила, дали то е като човек, който е в мислите ми, дали като нещо по-малко съществено, за да "дописва" или то е само част от текст от книга, която чета,.. но то се появява. В такива моменти все едно небето се отваря и ми се струва, че някой разговаря с мен, чува мислите ми и се опитва да ми покаже накъде ...е пътят. Не твърдя, че разбирам тези знаци, претенция е да твърдя, че ясно разбирам този език, но той съществува.
...така попадна, като "лист" върху мен, есето на Георги Томалевски - "Нещо за Атлантида" от книгата му "Развигор и листопад". Едно листо, всесезонно, пролетно-есенно, изписан лист от него преди доста време, дойде, за да се опита да ми отговори защо е в мен това усещане, че не учим децата си как се изписва и живее с най-красивата дума с буквата Л.
..ето какво пише на това "листо" за причината за бавното потъване на континента Атлантида: "...от всичко най-лошо било това, че като принцип в живота си хората на тази уж напреднала цивилизация поставили Лъжата. Тя нахлула във всички кътчета на обществения, семейния и личния им бит. Користта, гордостта и измамата станали господари на целия тогавашен живот. Така след няколко конкретни предупреждения от хора, които имали дарбата да проумеят върховната воля на свръхинтелигентните същества, движещи събитията в Космоса, континентът Атлантида бавно започнал да потъва заедно със своята цивилизация, със своята лъжа и с греха да се употребяват висши сили за собствена изгода. Изчезнали и онези способности и сили, които били дадени на човека за доброто и еволюцията на всяка жива твар; сили, които атлантите посветили на тъмното начало. Като разглеждам положението, в което светът се намира днес, неволно задавам въпроса: не сме ли се устремили и ние към подобна катастрофа? Останало ли е поне едничко местенце, неотровено от огромните и задушаващи лъжи в обществения и личния живот на хората? Лъжата едва ли не се е превърнала в някаква необходимост за оцеляването ни в този свят! Лъже радиото, лъже телевизията и с невидими крила тази лъжа шества над нас и каца там, където й е угодно. Говори се за мир и щастие, а народите се въоръжават, когато има толкова хора умиращи от глад. Алчните интереси се прикриват зад примамливата фасада на хуманни цели. Заседават конференции, в които се лъже със средствата на изтънчената дипломатическа лъжа, правят се неща с привидно благородни намерения, зад които дебне коварство и злина." ...не знам точно кога и колко бързо ще потънем. Не знам дали някой след време ще остане да напише как е станало това, но знам, че потъването ни е започнало. Започнало е от колебанието на една детска ръка как да изпише дума с буквата Л, не чувате ли как детето се скъсва от рев, че не иска да изписва най-обсебилата дума нашия свят - Лъжа, а иска да може да рисува най-красивата дума - Любов. И къде го чух ли, ми от едно едногодишно дете, което все още не може да пише, но си мисля, че когато дойде време да пише, ние и нашият свят отдавна вече ще сме потънали.
Този град безсънен без печал ни пръсна. Всичко нежно, всичко грешно между нас виновно оглуша. Само ти остана в мен като камбана да звъниш след удара, душа. В този град бездънен твоят вик потъна. Колко мъдро, колко подло в паметта си всякой вкамени. Но защо остана таз душа камбана до смъртта под всеки удар в мен да звъни. В този град бездънен твоят вик потъна. Колко мъдро, колко подло в паметта си всякой вкамени. Но защо остана таз душа камбана до смъртта под всеки удар в мен да звъни. Но защо остана таз душа камбана до смъртта под всеки удар в мен да звъни.
