...март, ден 15- ти от месеца, на този ден тази година моята баба Слава щеше да навърши 111 години. Какво ли остава от един човек, който отдавна си е заминал и как ли празнува душата му поредния си р.д. в невидимия свят.
...на р.д. отидохме на гробищата при нея. Вървяхме дълго по алеите, поглеждах към надгробните плочи и четях, къде - гласно, къде - наум имената от надгробни плочи, повечето са все познати имена, имената и те сигурно се почиват по тия надписи, постоят, постоят, не знам колко, но бързо пак ги придърпат към живота. Всяко име носи послания, натрупва ги от дните в които е живяло сред хората, чрез него ние се връщаме назад и можем да преживяваме отново миналото. Ето, казвам моята баба Славка и ...детството ми се върна.
... оставих приготвената от вкъщи кутия до плочата на баба ми, бяхме й взели и маслини, тя много ги обичаше, дните сега, преди Великден, са пости, а тя стриктно ги спазваше, беше вярваща в Бога жена... от малката порцеланова елипса тя, някак много съсредоточено, все си гледа вдясно и напред, а очите й черни - като маслини, сега ги виждам,.. баба ми остава на 26 години сама с три малки деца, но успява да ги отгледа и направи хора...само очите й знаят какъв живот е видяла като вдовица...запалихме свещи, изправени една до друга те изписваха годините й -111, пламъците им се завъртяха няколко пъти и отлетяха, пушекът се спусна да ги гони, но не можа да ги настигне, не се видя кой духна свещите, само вятърът и ние бяхме, ние- не сме, а вятърът никога не спира, за да го попиташ нещо, ако спре се крие.
...след гробищата отидохме на езерото на Панчарево, и тъкмо си мислих, че е доста тъжна гледка, то е спаднало и е открило тинята от реките, които го пълнят с обратните води на селата под Витоша, видях едно малко синигерче, толкова малко, но така въодушевено подскачаше, около нас, че чак бе за завиждане, нямаше нищо около мен за храна, но то не спираше да подскача...не знам дали яде маслини, но оставих на брега до езерото на една подпорна бетонна стена две маслини. Дълго гледах водите на езерото и чувствах някакъв срам... пред очите на баба ми; пред малката птица за унинието в безпътицата, която ни обзема.
... казано е, "..пред малките мушици ще се засрамим от своето безволие и у нас ще се зароди силно желание да оправдаем живота, който ни е даден - да изявим великото в битието."
...колко велико ли, ми колкото е велика една жена сама успяла да отгледа три деца; като едно малко синигерче - успяло да дочака пролетта.
П.П...а днес сутринта мелодията продължаваше да звучи в мен - мисъл към хора с които животът ни е разделил, но винаги пътуващи един към друг...то и най-хубавото на едно пътуване е мигът в който се връщаш вкъщи и чуваш...чаках те.
Няма коментари:
Публикуване на коментар