...и не искам, казва, коледна елхичка, тя не вижда, но с ръцете "гледа" и усеща игличките на боровия клон, който са й донесли, ще сложим едно клонче, колкото да има нещо, че то живот дълъг и уморен от спомени тежи, трудно и чува, но има дни, които все чака, като Никулден, за да разказва за него, за празника; и за брат си Никола.
...мислил съм си, че човек иска да живее, докато има на кого да разказва, всъщност, той отдавна е умрял, ако няма кой да го слуша, и живее на "автопилот", върти се в кръг, брои механично дните, годините, и не признава празниците, защото тогава разбира колко отдавна за него всичко е приключило.
...затова и тя копнее да събере около себе си възможните хора, които усещат, че тя има нужда да разказва за тези празници, които се броят на пръстите на едната й ръка, а и хората й са, колкото пръстите на двете й ръце.
..но те, нейните хора, все по-малко идват.
... и тя си мълчи, но усеща липсата им, така както пръстите й усещат игличките на боровия клон.
...и не му било добре в ада на един човек и се помолил, да бъде изваден от казана, но го попитали, ти поне едно добро не си ли направил през живота си, и човекът дълго мислил и успял да си припомни, как веднъж дал един морков на молеща за милостиня вдовица, е, добре, му казали, хвани се за този морков, ние ще те изтеглим, хванал са нашият човек за този морков, но и другите хора, които били в казана се заловила за него и също искали да излязат навън, и тъкмо да се измъкнат, човекът им се разкрещял, пуснете се, бе, този морков е само за мен и изведнъж, почти веднага...морковът се счупил и...
..затова си мисля, че децата трябва да правят снежни човеци, за да се научат хората да дават... моркови, още докато са деца.
..сутрин поглеждай небето, докато си млад поет, забележи , че ако има птици, сякаш е задължително, имаш и писма...затова дълго им се радвай на птиците и следи полета им.
...понякога, докато ги четем, писмата потрепват заедно с ръцете ни, и Стон сякаш е задължителен, дълго, дълго ни разказват съня си - как са летели към нас, като блянове.
Стон
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
Пейо Яворов
.. днес сутринта нямаше птици в небето, погледнах надолу към улицата и точно по средата й видях бавно движещ се възрастен мъж, изглеждаше "подобаващо" на паднал човек: в двете ръце - черни торби, с навлечени едно върху друго тъмни якета, а на гърба привързани една дузина дрехи- потрепваха като пречупени криле на птица....изглеждаше отпаднал, но бе успял да стане рано и да тръгне ... нагоре... по улицата, а може би въобще не е заспивал в студената нощ, придърпвайки дрехите върху себе , а те заедно с него са треперели като сразена в полет- паднала от небето птица.
... какво от деня ни разказват не писмата, а " падналите от небето птици".
...разказват ни за зимата, за приземяване на блянове, а ние, поелите поети, вместо - с криле на албатрос събрат, в ръцете - празните писма , а на гърба ...миражите привързани.
...и пак е есен, ровя на орех жълтите листа унесен...и без да търся намирам орехи и те намират мен, в черупките им скрит е споменът от лятото,... да, в ядките им сякаш пламъче от нечие "обичам те" ще топли в зимата.
...видях го това "обичам те" и в пламъчето на един орех нарисувано от таланта на
Кремена Пенчева
преди доста време, то остана в мен, както остава вълната на морския бряг, попива дълбко в пясъка и сякаш изчезва, но вълнението връща вълната отново и отново, и този унес на морския бряг в очакването на жадувано да се случи е в думите "обичам те", които морето не спира да повтаря на брега и да попива в него.
..разбираш го, че е в теб, когато светът те разделя с морето, но остават вълните му, което не е песен за любов, а е самата любов...в шепот на море; на звездици в думи от осем букви
небето днес е "безумно синьо", като сувенирче "безумно синьо" на лама.
Небето е безумно синьо,
полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.
Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини.
А щом бленът на дух унесен
безбрежна есен осени,
тя ще издъхне като песен
над разлюлените вълни.
Николай Лилиев
...прочетох вчера това стихотворение на Н.Л., малко преди да ми подарят сувенирче на синя лама, и вчера и сега си мисля, че е "безумно" да се пише така, душата ми въздъхна, че не бива /душата не умира/, ламата синя също въздъхна.
...преди време, когато пеехме ето тази песен,
преди доста време, когато купувахме много цветя, безумие някакво, за да ги подарим в точно определен ден, 8 март май бе, на т.н. красива половинка на човечеството, аз, увлечен от темата на деня, влязох в магазинче за цветя, и там хора, предимно мъже, бясно / вече писах безумно, да не се повтарям/ купуваха цветя, аз също купих доста, цветарката - младо момиче, с омагьосващо черни очи, извади цветята, които исках, от вазите и ми ги подаде, взе и парите, които й давах, и щом освободих ръката си от парите, взех едно цвете от цветята, които държах вече в другата ръка и го подадох на цветарката, като казах,
ехооо, вземи, това е за теб,
и все едно запалих кибритите на кибритопродавачка, нещо пламна в черните очи, нещото духна пепел от живи, огнени въглени и каза,
ооо...благодаря ти много.
...и това беше много отдавна, но не се забравя / въпреки че стихотворението за безумното синьо небе твърди друго/ , защото като ехо, обиколило земята, се връща.
...върна се при мен като сувенирче на синя лама от Перу,
което е чакало цветарката, да отиде и да ми го донесе, и ще кажеш, че как така не се е изгубило по пътя, как ще се изгуби, нали с него е ехо, което го води - синя тайна над синя вода...има и песен за това.
...зимата идва...спуска се хлад, в дългата сянка на ноември липата хлипа,
рони листа в късната есен, уж вятър се спусна да поизбърше сълзите й, а отрони още листа, в които тя си пази спомен от лятото...
..."за часовете, което прекарахме заедно, опрощение няма и това е най-голямата ми утеха в една много фотогенична съкровеност на паметта или може би на това, на което се казва душа." /Мигел Мартинш, превод М.Г. и Ц.Б./
...или на това, на което се казва топлина от слънцето в жълтите листа на есента ни.
...трудно се разбира на мига какво се случва, не какво чувстваш, че се е случило, а каква опитност получаваш, но ти, "опи'т" от чувството за несправедливост, освен да се огорчиш, друго не правиш.
...разказваха ми за огорчението от един бащин шамар, получен заради целувка с един "фазан" в Плевен, служил съм в Школата за запасни офицери и знам, че на старшина - школника там казваха фазан, и защо ли, заради "оперението", на пагона ни имаше пришит шнур с цветовете на трикольора и заради сходството с шарената опашка на фазана на школниците в града казваха, че са фазани, сега си мисля, че не е било само заради оперението, бил съм "фазан" в градска отпуска в Плевен и знам какво бе "вниманието" ни към ученичките от гимназиите там, за това " внимание" е знаел, предполагам, и един бащин шамар, за който ми разказваха, колко бил несправедлив.
..затова е казано: :"Ако някой те удари по едната буза, предложи му и другата.", за да имаш време да помислиш между двата шамара, какво точно се случва.
...благодат е бащиният шамар, защото той е опит да ти спестят шамарите на живота, докато се научиш да различаваш
"фазан"
от птица, с която ще може да летиш, докато си жив.
...в края на далечната 1987 г. получих за Нова Година подарък с автограф, подарък от баща ми - стихотворението "Богдан", мисля си, че затова са бащите, за да усетиш присъствието на Бога отдалеч - съвсем близо.
... и днес, 35 години по късно, връх Богдан пак "отдълеч" ме поздравява и ме възхитено кани, а аз - все по-далечен, но с мислите съвсем близо, като до баща ми.
..наскоро, без да разберат същността на случващото се, във фейса ме нарекоха "дърт хейтър", мисля си, ние в действителност какво "изписваме" в този виртуален свят по "синеещите се" екрани на стените си...себе си, една безкрайна плетеница, картина какво сме ние, надписана, естествено, най-отгоре с име.
...видях го на стената на къща в Копривщица всичкото това, и най-отгоре, естественото за дърт хейтър, издраскано умалително - умолително от синьото моето име.
... баща ми пита един войник, едно време в казармата, при соца,
кажи боец, за какво светло бъдеще мечтаеш,
а войникът отговаря,
мечтая след казармата да имам много пари,
хубава жена,
кола
и да препускаме из джунглите на Бразилия.
..мисля си за това момче и за неговата Бразилия, когато поспра на банкета и ми се иска да запраша през ливадите за по-напряко, но не знам накъде е Бразилия.
"И коту ма видя`, че я гле`дам, са офъ`ка и почервеня`."*
...и щом я попитах, а помниш ли звездното, нощно, лятно небе, ябълката се изчерви като момиче, луничките й се засмяха и примигнаха като звездици, точно както искрят очите на влюбено момиче, което е броило звезди през лятото, после видях Орион и Голямата мечка, намерих Полярната звезда и си викам, а, тука има нещо, което чака, да напиша за него, но ще го напиша завоалирано т.е. усукано, та и аз да не мога да разбере всичко, а само колкото трябва да се разбере за ябулката.
..баща ми веднъж, бил е тогава в отделенията, се качил на една ябълка в двора, киселицата й казвахме, и се разпял,
я ме жени мила мамо, я ме годи.
..песента кънтяла навред, защото баща ми силно викал, за да го чуе не само баба ми, а и половината Копривщица, предполагам, т.е. всичките й моми. Баба ми взела една коприва и му казала,
слез само и ми ела, хем ще те годя, хем ще те женя, хей за тази коприва,
баща ми, като видял, че работата отива на зле, скочил от дървото и хукнал да бяга, защото не обичал копривата, а нещо съвсем друго. Е, на тази кисела ябълка баба ми казваше ябулката.
..вярно е, че с годините се помъдрява, ама много бавно, сега чак, след 50 години, разбирам, защо баба ми казваше на тази кисела ябълка в Копривщица ябулка...то било я,булка...то и баща ми нищо не е разбрал, защо баба ми го е гонила от ябулката, но ако беше разбрал за момите о време, сега нямаше да ме има мен, за да пиша за червените ябълки, че са момите, които все още червенеят, когато са красиво влюбени, но само..докато станат булки.
...хлапе седи срещу мен в автобуса и гледа с любопитство наляво-надясно, държи в ръце дистанционно, за джипа, казва, който е в чантата на баба, за игрите ми е ясно, кажи ми, попрочете ли от книжките, които ви дадоха от училище, о, да, четох, отговаря, и коя ти хареса, ами за Карлсон и Пипи, и на мен за Пипи много ми харесва, как си играе на воля и не й се карат, да, уточнява момченцето, и баща й е богат, и след като погледна през прозореца някак замечтано промълви,
аз най-не обичам хората да се карат, не го понасям, става ми лошо...а на мен ми стана толкова ХУбаво, че ми идваше да го изям.
...после момченцето слезе с баба си и до седалката застана друго дете, красиво като принцеса от приказките, не посмях нищо да го попитам, гледах го и му се радвах, толкова много красота има в нашите, българските деца, че няма толкова красиви думи в езика ни, за да я изразим.
...затова си мисля, че където има дете там е ХУбаво, колко хубаво ли, колкото хубаво е всяко дете.
...както до Париж, минаваше годината и както миналата , и по миналата година - също, пак ми се ходеше....до Райското пръскало, какво по - хубаво от това, ако ще ти си пръска сърцето за красота, да бъде в рая земен, поднебесен рай - Райското пръскало...и тръгнах, хей така, ставаш и тръгваш, като в сън наяве, съня може ли да спреш - не, той те води по места, които подсъзнанието крие...бях виждал снимки, слушал разкази, един художник казваше, че от всички красоти в България най-голямата красота е на хижа "Рай" при водопада "Райското пръскало"....и аз тръгнах.
...помъкнал със себе си доста багаж и храна, като за експедиция по нови земи, вървях някак особено бавно по пътя, не само защото пътят е доста дълъг и беше уморително, и ми се струваше, че съм бавен като мистичен охлюв, примирен със съдбата си да да е това, което е...умиротворен в горещия ден.
...беше много горещо, от доста време не бе валяло, видях две цветя, които правеха молебен за дъжд.
...доста преди хижата, доста преди Рая, пътят навлиза в гора и има вода, преизобилна, мелодия от рая се носи в непресъхващ ромон, затова гората е майка закрилница, винаги ще приласкае.
....други два стръка , бял равнец, стояха покрай пътя и ми сочиха посока с белите си главици - натам е хижата.
...поспрях при белия равнец, завъртях телефона, за да види панорамата, вятърът се чудеше как да влезе в кадър, но не успя и дълго буча ядосано.
...райска панорама чакаше, за да я снимам, затова и нея ще сложа тук, за да се увековечи.
...без човек нищо не може да е вечно, стои си и не знае колко време е минало, откакто си стои, утрото, то е ранобудно, рано тръгва да разглежда и всеки път искри, радва се и разказва безспир, тръгнах с него и аз, за да го увековеча, не знам как Рая разбра, но всичко искаше да бъде снимано и блесна в поднебесна красота.
...а, и да се знае: Рая е български.
...Рая е одухотворен с едно малко параклистче.
...щипка червена шипка.
...зелена шипка каза "зеееле".
...о,бреза и образ на скала.
...телефонът се умори, зави му се свят и реши да подремне до един кол от зимната маркировка.
...след като си почина, помолих го да ми направи само още една снимка и той се съгласи, направи тази триизмерна картичка от Рая, затова вече знам, Рая е триизмерен ...три свята са в един.
...Божествена Нова година...Физическа, Духовна, че и Божествена - все Нови, а Старите, от тях поне нещо не остава ли....как да не остава, с тях е и Животът ни, който сме изживяли - останал е с Бога, а "с Бога" вчера, днес и утре означава нито Ново; нито Старо, а Вечно т.е. Безсмъртно.
с Бога днес, на 19 август 2017 година - Изгрев и връх Богдан
"Радвайте се, когато се изкачвате по планината; радвайте се и когато слизате надолу. Бог е навсякъде за онези, които Го разбират. Онези, които не Го разбират, казват: „Да се качим горе, да намерим Господа“. Къде ще намерите Господа?"
Утринно слово 1932 год., беседа Сеятелят
..." Хората са поставили в контраст физическия и духовния живот. Те казват: „На земята човек не може да бъде духовен“. Животът трябва да се изяви в своята пълнота. Само тогава ще се разбере връзката между физическия и духовния живот. Няма да се мине много време и хората ще разберат тази връзка. Физическият живот продължава само до полите на планината – дотам може да дойде колата на човека. Тук той ще разпрегне колата си, защото по-нататък няма път, по който да мине. След това ще се качи на коня си и ще продължи нагоре по планината. Това значи напущане на физическия живот и минаване в духовния. Най-после ще се открият пътеки, по които и конят не може да върви. Тогава човек слиза от коня и навлиза сам в тесните пътеки – това е Божественият живот. Значи, като слезеш от колата, ти ще намериш коня; после ще слезеш от коня и ще тръгнеш сам. Много пъти ще се возиш на колата си; много пъти ще яздиш коня си и много пъти ще оставаш сам в тесния път, докато намериш Бога. Хиляди пъти ще отивате на планината и ще се връщате." беседа Сеятелят
..и горе, Рила при езерата, на края на "тесния път" е езерото на Съзерцанието, където не стигат колите, лифта, конете и все още е запазена магията на планината, имаш усещането, че не си сам - някой те гледа...съзерцателно и ти Го виждаш със сърцето си.
