...зимата бе дълга и дърветата все още не вярват, че топлото време е за тях. Стоят като замаяни и не смеят да се зарадват на погалващия ги лек вятър. Джанките са по-смели и аха, ще цъфнат, но сливите не - още спят. До тях, в края на градината има вековни дървета. Семейство дъб и дъбица. И децата им са около тях, по-малки, ококорени дървета - повдигат се на пръсти и търсят в далечината големия град. Застанах до стария вековен дъб, подпрях се с ръце, грубата му кора се отпечата на дланите ми - дървото пишеше. Спомних си, преди много години само с пръсти се мъчих да откъртя дъбова кора, дълго се мъчих, но все пак успях - отчупих няколко парчета и бързо ги занесох за лек на моята сестра. Не знам дали това й помогна или моето желание да оздравее, но от тогава обичам дъба, но преди него обичам сестра си. Вярно, понякога е малко грубичка, като кората на здравото дърво, но сърцето й е отворено за нас и това ми стига, като лек за душата ми.
До Германския манастир днес видях цветя по-смели от дърветата, даже и от тревата. Жълти минзухари са промушили своите красиви чашки през клечките на сухата трева и греят - пълни са със светлина. Сякаш някой огнен сеяч е разхвърлял този пламък навред...свещи излязли от храма за Бога и носещи лек за душите ни, сякаш говорят:... и след дългата зима има сестрички любов, има живот...
Няма коментари:
Публикуване на коментар