Не губим България

...Галерия „Райко Алексиев" открива на 3 април 2015 год., петък, 6:30  вечерта, една уникална изложба на Юлиян Табаков. Проектът носи името "Мигновения"“ и включва няколко серии от широкоформатни фотографии - портрети на голямата българска актриса Златина Тодева.

Губим България

Автор: Христина Христова

 Губим я.
Потъва бавно, кротко и тихо в меката мастилена нощ на душите ни. Над нея се стеле гладката непрогледна тъма, в чийто хладни копринени гънки изтичат усмихнати спомени.
Губим я.
Погледът ни се взира в гъстата мътна река, за да запомни парченцата, останали от нея. Вълнен конец от пъстри китеници, черупка от боядисано яйце, синьо мънисто от мартеничка, вързана на цъфнало дърво.
Губим я.
Слухът ни безпомощно улавя заглъхващите звуци. Жуженето на пчелите в разноцветните калдъръмчета, песента на гугутките в обедната мараня, звънците на чердата зад портата привечер.
Губим я.
Ноздрите ни вдишват аромата й, за да го помнят в идващата нощ. Мирис на цъфнал розов зюмбюл в рехавата пролетна пръст, на златист и дъхав мед в писана паничка, на бяло и чисто брашно между пръстите.
Губим я.
Тя си тръгва от нас.
Отива си дълбоко в нас.
Потъва в дългата, безкрайна нощ на паметта ни.
Не можем да я спрем, не можем да я заблудим, не можем да я задържим. Крайчецът на бялата й роба се изплъзва зад дверите на съня ни. Шареният й косичник се стрелва неуловим, по-бърз и от вятъра.
Губим я – тя отива отвъд, във вечното библейско пладне, населено от дедите ни.
Празен и тих остава сънят ни без Нея.
Корените ни ще я търсят вечно в земята, листата ни ще пеят тъжно песента й, а плодът ни тръпчиво и безрадостно ще зрее.
Ако ти все още се взираш през прозореца на душата си, ако я видиш, ако я чуеш, ако я вдишаш – извикай.
Извикай с всичка сила името й.
Живите отвъд ще те чуят. Мъртвите отсам ще те подминат.
А ние, застанали между тях по средата, ще стискаме здраво в ръката си малкото семенце, което остана от Нея.
Защото всички, и живи, и мъртви, допуснахме да я загубим.

"Забравените от небето" от Екатерина Томова. Изпълнява Златина Тодева.

П.П......."Михаиле, моите очи виждат и една Нова България, която се гради от млади по Дух, нови хора. Те засаждат, а не рушат и пари не искат за това, чистят с тонове боклуци на физическо и енергийно ниво. Сътворяват чиста музика без вино, ракия, нож и куршуми. Веселят се със слънцето. Насаждат хиляди декари жито и го даряват на хората да се пречистват, строят си чисти къщички, а не бетонни палати. Сутрин излизат рано да посрещнат изгрева, а не спят до обед гонейки си махмурлука. Превръщат дядовите си къщи в плодни, чисти обиталища, в китни градини. Няма да умре България. Децата ни ходят по чужди земи, но се и връщат за да дадат нещо на земята ни. Познавам деца, които са и останали в чужбина, но само за да представят Българския Дух. Бог е определил България за Духовен кредитор на света и така ЩЕ БЪДЕ. Не харесвам сълзливи истории за стари, непотребни, изгубили ролята си неща, новото ще си дойде със своите условия."

П.П.П....ХУбаво, но аз си поревах, може и да не се харесва, но сълзите не питат, това беше снощи, но днес все повече ми харесва деня. ...слушам и гледам Златина Тодева и си мисля, че всъщност България не може да се изгуби, докато има искри- звездици в очите на хората й.

Мост

на Бубо.

... има филми, които се помнят, но защо се помнят между хиляди други е загадка. Дори и само веднъж да гледаш един филм, и колко, там, час и половина да си с него, но дълго го помниш след това. Помниш, докато можеш да  разказваш, често само на себе си, какво е било. Същото както с човек, срещнеш го за ден -  два и ти си струва, че си го познавал цял живот. И понякога ти става отвътре някак леко и  също толкова  приятно, когато си спомниш какво е било с него.. Все едно кадри от  хубав филм излизат от невидим екран към теб и светлина от минало време осветява, неизвестно как, далечни, безкрайно далечни мигове. И колкото по-хубав човек играе в този филм, толкова по-красив е този спомен, като стар албум с избелели снимки - с отминаващото времето ти става по-скъп, колкото и да избеляват снимките в него.

...добре, ще кажа първо за един филм, който помня - Мостовете на Медисън. И не само мостовете помня, помня и една "мадам Бовари" - загадката Мерил Стрийп. Загадка е защо  най-добрите актриси  не са най-красивите, защо и най-хубавите жени  не са най-красивите. Е, отговор дава Мерил Стрийп, защото тя не играе, а разказва във филма ...за себе си, за това как най-хубавата жена е тази, която  обича, а най-хубавото време  за всеки човек е времето, когато обича...и т.н., но да спра до тук.
...появи се неочаквано Мерил Стрийп във фейса, за да "разказва", че не се страхува от нищо, освен от себе си.  Доста смело твърдение, явно добре се познава, е, не завиждам на приятелите й, които я познават - те не могат да кажат, че не се страхуват от нищо, ако познават хубавата жена.

                         

...последната, сърцераздирателна сцена от филма не се разбира, този език ми е непознат, вратата защо не се отвори, но сигурно жените, които не се страхуват от нищо знаят, ако пък играят и главна роля със сигурност знаят за всяка сцена какъв е сценарият.

...бих играл във филм с Мерил Стрийп в сърцераздирателни сцени, като най-обикновен статист, дори бих се съгласил и като мост.

...имам опит, веднъж участвах във филм, докато чаках да взема парите като статист, трябваше да нося едни празни сандъци, но така, че все едно са пълни с оръжие, а аз се разсейвах и режисьорът се развика, че ще ме изгони и че трябвало да се преструвам и да ги нося бавно, все едно са много тежки.
... ако ме направят на мост с Мерил Стрийп също няма да мога да се справя, защото какъвто съм разсеян, едва ли ще им трябвам като мост, който ходи по петите и занича по глезените й, а и жените с хубавите глезени са доста разглезени, ходил съм по планините, за да се спася от тях, но и там има, единици са, но пък с много хубави глезени...подхлъзваш се и може да се пребиеш, докато викаш, от болка, че си невинен.
...веднъж една жена подхвърляше своята копринена нощница из стаята на хижата, където трябваше да пренощуваме, хубава нощница бе, разбрах го щом дойде моят ред, за да я хвана. Коприната уж мека, но прерязва пръстите  като с нож, а цветът й - като жълтата кожа на задушаващ дишането  питон, направих забележка на жената да не си играе;че ходи по бръснача, то човек все се прави на статист, но понякога не издържа и вземе, че изпълни някоя и друга главна роля.
...но за това няма да направят филм как съм се борил с един огромен питон, но съм успял да изляза жив, ще попитате как ли. Хванах нощницата, но бързо успях да се отърва от нея и да я набутам под възглавницата на един от групата - много добър и разбран мъж,....а той, като разбра накъде отива нощта, веднага се развика, аз съм невинен, но се усещаше как тайно се радва, че все още е във филма.

На другия ден този човек ми спаси живота, помогна ми да сляза от връх Каменица, и тогава не успявах да намеря думи, за да му благодаря и му подадох един шоколад. Той повдигна рамене и каза, по възможно най-невинен начин,е, какво пък толкова, та цял един шоколад.

...защо ви разказвам всичкото това ли, защото нямаше да повярвате, че понякога цял един човек се съдържа в една нищо и никаква дума, изпусната уж случайно от него, докато си оправя възглавницата, малко преди да заспи...Разбрах, че този човек миналата година е починал. Бубо, всички му казваха, но не знам защо...а и няма да научим  какво му бе истинското име, защото за такива хора, невинни като буболечки, не се правят филми с мостове, защото те самите са мостове за хората, за да не литнат към зейнали пропасти.

...сега ще попитате, но какво общо това има с филма "Мостовете на Медисън", има, нима ще спорите, че мост е всъщност подадена ръка към човек, ако не за цял живот, то поне за един миг в който той разбира, че Любовта съществува.
...а какво общо има това с Бубо, вместо да питате, прочетете книгата на Петра "Опити за преодоляване на земното притегляне", за да разберете повече как тя се катери с Бубо към  Злия зъб. Петра е една  хубава жена, която също като Мерил Стрийп не се страхува от нищо. Дори катери без осигуровки, но не забравяйте, че е била с Бубо, вижте в 3:04 ето тук.

П.П....и още един кадър: катерим от х.Демяница - Тевното езеро, все по-нагоре, а около нас и заедно с нас  всичко ликува, прекрасно време и колкото по-нагоре, толкова повече хоризонтът се отваря и очите не могат да стигнат докрай, а вътре в мене - позната мелодия, безумно позната, валс, но без име, въртя се, въртя се с него, но не успявам да го изкажа, спираме за момент за почивка на равно място, "реката  Валявица бълбука със същата мелодия от валса", и тогава попитах Петра, като нескопосано запявам, как се казваше този валс, а тя, блажено изтегната между треви и цветя каза, питай Бубо, той веднага ще познае, а Бубо стои и се усмихва, знам, че и сега, като чуе този валс пак ще се засмее, но веднага ще познае - валс №2 Шостакович, защото и аз няма да се опитвам да припявам, а ще ликувам ...заедно с вас.

Дума с буквата Л

...толкова силно се вика, че не мога да си събера мислите в редовете на екрана, дори и думите се накъсват, остават само букви, които нищо не значат. Живеят до нас -  младо семейство, което има вече второ дете, то непрекъснато плаче, скоро ще стане на една година, но все продължава да плаче. Чува се ясно, дори викането на майка му не го заглушава, не знам защо плаче това дете, както не знам защо и толкова силно му викат. Какво точно викат ли, ми и това не знам, само откъслечни думи, като букви - звуци, неразбрани, като рев на едно дете.

...видях го наскоро това дете, по-точно едно любопитно око, което надничаше под ниско нахлупена шапка, гледаше ме, но нищо не можеше да ми каже, само нещо дълбоко стаено имаше в неговия поглед, което  кара душата ти да се смалява, да се свива все по-навътре, и колкото по-навътре, толкова по-силно да те боли - като плач на дете, чуваш неизразима болка, която навлиза до непоносимост. Разменихме няколко думи на улицата, казах, как гледа това дете, все едно всичко разбира, да, каза майка му, всичко разбира, но не може да го изкаже. Мисля си, че то го изказва със своя плач, бедата е, че ние не можем да разберем този изказ.
Какво вижда едно дете от нашия свят, което го кара непрекъснато да плаче, всъщност прекъсва понякога, за да поразгледа, но дори и  прихлупената шапка над очите не му пречи, за да види света, в който живее. И после, дори и сега, докато пиша то плаче.

...разбира това дете, нещо не е наред, но какво точно е то. Какво не му харесва, та вместо познатото детско гукане се чуват откосите на сърцераздирателния му рев. Не знам.

..знам, че този детски рев ми разкрива  черен свят, толкова  безнадеждно грозен и изкривен,  съчетал в себе си всичките сезони - хаос от безброй звуци, всеки стремящ се да надвика другия и да запълни пространството със своята значимост. Усещам една увиснала във въздуха опасност, реализираща се непрекъснато в различни варианти - агресия да си над другия, от крясъците над едно малко дете до крясъците, ще те убия, във всякакви варианти.

...кое кара човек да живее така, кое кара ръката, която  учи да  изписва думи с буквата Л да спира и да накъсва всичко със ... звуците на детския рев, и защо животът не е най-красивата дума с тази буква. И това не знам.

...знам, че мислите формират света около мен, често уж случайно пред мен се появява потвърждение, че това е в сила, дали то е като човек, който е в мислите ми, дали като нещо по-малко съществено, за да "дописва" или то е само част от текст от книга, която чета,.. но то се появява. В такива моменти все едно небето се отваря и ми се струва, че някой разговаря с мен, чува мислите ми и се опитва да ми покаже накъде ...е пътят. Не твърдя, че разбирам тези знаци, претенция е да твърдя, че ясно разбирам този език, но той съществува.

...така попадна, като "лист" върху мен, есето на Георги Томалевски - "Нещо за Атлантида" от книгата му "Развигор и листопад". Едно листо, всесезонно, пролетно-есенно, изписан лист от него преди доста време, дойде, за да се опита да ми отговори защо е в мен това усещане, че не учим децата си как се изписва  и живее с най-красивата дума с буквата Л.
..ето какво пише на това "листо" за причината за бавното потъване на континента Атлантида:
"...от всичко най-лошо било това, че като принцип в живота си хората на тази уж напреднала цивилизация поставили Лъжата. Тя нахлула във всички кътчета на обществения, семейния и личния им бит. Користта, гордостта и измамата станали господари на целия тогавашен живот.
   Така след няколко конкретни предупреждения от хора, които имали дарбата да проумеят върховната воля на свръхинтелигентните същества, движещи събитията в Космоса, континентът Атлантида бавно започнал да потъва заедно със своята цивилизация, със своята лъжа и с греха  да се употребяват висши сили за собствена изгода. Изчезнали и онези способности и сили, които били дадени на човека за доброто и еволюцията на всяка жива твар; сили, които атлантите посветили на тъмното начало.
   Като разглеждам положението, в което светът се намира днес, неволно задавам въпроса:
не сме ли се устремили и ние към подобна катастрофа?
   Останало ли е поне едничко местенце, неотровено от огромните и задушаващи лъжи в обществения и личния живот на хората? Лъжата едва ли не се е превърнала в някаква необходимост за оцеляването ни в този свят!
Лъже радиото,
лъже телевизията
и с невидими крила тази лъжа шества над нас и каца там, където й е угодно. 
Говори се за 
мир и 
щастие,
а народите се въоръжават, когато има толкова хора умиращи от глад. Алчните интереси се прикриват зад примамливата фасада на хуманни цели. Заседават конференции, в които се лъже със средствата на изтънчената дипломатическа лъжа, правят се неща с привидно благородни намерения, зад които дебне коварство и злина."

...не знам точно кога и колко бързо ще потънем. Не знам дали някой след време ще остане да напише как е станало това, но знам, че потъването ни е започнало. Започнало е от колебанието на една детска ръка как да изпише дума с буквата Л, не чувате ли как детето се скъсва от рев, че не иска да изписва най-обсебилата дума нашия свят - Лъжа, а иска да може да рисува най-красивата дума - Любов. И къде го чух ли, ми от едно едногодишно дете, което все още не може да пише, но си мисля, че когато дойде време да пише, ние и нашият свят отдавна вече ще сме потънали.
    

...Северина.

Северина - момиче от сняг,

 всяка зима е северен знак,

 аз го имам в песен от юг,

 Северина - радост за друг.

 И като сняг тихо вали

 вик от мойта любов 

и се топи и навява тъга

 песента ми за теб.

 Северина - момиче от сняг 

на приказна фея е северен знак, 

целува ме бързо и по снега

 тръгва зима бяла тъга.

  И като сняг тихо вали

вик от мойта любов

 и се топи и навява тъга

 песента ми за теб.

Този град безсънен
без печал ни пръсна.
Всичко нежно,
всичко грешно
между нас виновно оглуша.

Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш след удара, душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
в паметта си всякой вкамени.

Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
в паметта си всякой вкамени.

Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

Но защо остана
таз душа камбана
до смъртта под всеки удар
в мен да звъни.

Халюцинация

...за да разбереш какво се крие зад думите, трябва да чуеш каква е музиката им, да ги прочетеш на глас, но така, че да ги чуе сърцето ти. Понякога чуваш думи, които, като "притури се", не разбираш, но усещаш със сърцето си, какво се крие в песента им...
... ето вчера, бе толкова тихо, сняг вали,вали, сякаш се чува притури се... душата ми, притури се.

...а песните нямат нужда да ги пращаме в космоса, те са изпратени от там за нас, самите песни са извънземни пришълци, които ни разказват какво се крие в душата - наш невидим космос.

...днес четях  книгата на Петър Вангелов - " Тайните на отвъдния свят" и там той пише за песните на всемира, като цитира  беседа на Учителя от 1933 год. - Духът дава живот:

"...По някой път аз се съмнявам дали има Господ, или не. Тъй от вашето гледище. Възможно е аз да съм се излъгал дали има Господ, или не. Минава ми мисъл. Пак изнасям един свой възглед. Турям го. Нашият спор нищо не разрешава. Дойде друг и казва: „Има Господ, аз видях Господа.“ „Кой си ти?“ Казва: „Аз съм истината.“ 

Тогава аз слушам една песен от Слънцето, толкоз красива. Онези небесните хора, жителите на Слънцето пеят. 
Слушам жителите на Венера, те пеят. 
Слушам жителите на Юпитер да пеят. 
Слушам жителите на Сатурн да пеят. 
Слушам жителите на Сириус да пеят. 
Слушам жителите на Алфа Центаурус да пеят. 

Казвам, чудно нещо. Учени хора. Казват – дали има живот, или не. Всички пеят на един език много разбрано.

Какво може да кажа на съвременните хора? Аз зная какво ще ми кажат, пък и нищо не искам да ми кажат. Считат го – това е моя халюцинация. Зад тази халюцинация аз виждам мъртвите, че са живи. "

...хареса ми това случайно съвпадение, между песните от  невидимия космос в нашите души и песните на вселената, чудно ХУбаво нещо, има ли живот или - не, се разбира по песните. Казват, че красотата ще спаси света, красотата на песента ще го спаси, песента не  се нуждае от превод, нейният език е един за всички, езикът на жителите на всемира  е красива вибрация, която е обща за всички нас и тя се нарича любов - Божия любов.

Полети

...на Терминал 2 сутрин рано е пълно с хора, които заминават,  дали заради ранния час или поради нещо друго, те не бързат, сънени, едва събудени след неспокоен сън за предстоящо пътуване...бавно ескалаторът ги понася нагоре и изчезват от погледа ми, непрекъснато той се върти и загребва още и още ....накрая не остава нищо за загребване, но той продължава да се върти и така до безкрай...загребва от въздуха ти, въпреки че  вижда как не ти стига.
...мисля си за заминаването от Терминал 2, но е доста объркано, прилича ми с нещо на  охлювче, то почти се е скрило, почти се е цялото свило в своя прозрачна спирала, толкова крехко е всичко. Стоиш тихо, нищо почти не се казва, нещо е толкова свито, като пружинка - до скъсване, а ...за довиждане, охлювче, въздухът стига само за сричката ох.

...изпращаш, после си в същите стъпки, но те сякаш са други - грозни и груби, както звучи - назад и вкъщи.
... но без хора вкъщи са само къщи... с тъмни прозорци от черни рапани.
...назад - връщаш се сам, а сърцето ти бие едва, съвсем леко и бавно - пълзиш, но при всяка твоя стъпка в снега, чува се ясно - чети, че ти си ... стъп-кан-стъп-кан-раа-пан.

...а напред е сънят... и ...сънуваш, ... някак - без да разбереш как, в лявата ти ръка се напъхва една птица- птичка, колкото-толкова, да, де, като дланта ти, силно се притиска и се върти в леко присвитите ти пръсти измръзналасветлокафяваптичка...отваряш очи и дълго гледаш ръката си, няма нищо, останало е само от съня на ранното изпращане - измръзнала.


...и когато преди обед се обажда, че  е кацнала...стоиш като замаян, защото рано преди съмване на летището изпрати едно охлювче, а се оказва, че е кацнала светлокафявата птичка от съня ти.
...винаги е така, стоиш като замаян, когато ти се струва, че всичко е доста объркано, а всъщност е ХУбаво: в ранно зимно утро станало е най-доброто - някой  е успял с топлина да полети.

Ина

3 март, концерт в зала България, Музикалното творчество на Петър Дънов - Учителя.
...залата - пълна, на сцената - също.
...в предварителната програма имаше записани доста песни, малка част от тях знаех.
...мислех си, последния път тук бях с Малер и Камджалов и останах смаян. Йордан успя да ме въвлече в невероятен грохот от хиляди звуци, сякаш гейзери от най-дълбоките места на душата ми заляха залата. Бях съвсем близо до оркестъра и въздействието беше зашеметяващо. Та с две думи, Йордан Камджалов успя да ми покаже, какво точно означава неговият " тотален сблъсък" между индиферентно и съпреживяващо слушане на дирижирано от него музикално произведение. Какво повече можеше да ми се случи днес в тази зала, не знаех.

...от сцената ни гледаше портрет -картина на Учителя нарисуван от  Лили Димкова, един от най-добре изразяващи, според мен, вътрешната същност на Петър Дънов.

Има нещо в това леко завоалирано лице, в очите има едно недоизказано изречение, което ти самият трябва да продължиш. Как точно може да стане това ще си остане загадка. Както е загадка Словото на Учителя, а също и неговата музика. Четеш или слушаш, винаги ти се струва, че научаваш нещо ново, което си пропуснал предния път, но същевременно си остава загадката на недоизказаното изречение.
...тези, недоизказани изречения ни съпътстват през целия живот, понякога искаме, но не намираме смелост да ги изречем или пък отдавна са свикнали с това, че ние никога няма да ги изречем, защото са ни определили като такива - неспособни да изразим своята същност.

...слушах песните на Учителя в залата, изпълнителите се сменяха бързо, като на филмова лента, гледах филм, но не можех да си определя кой е главният герой и дали аз ще успея да чуя неговото недоизказано изречение. Всичко започна за мен с изпълнението на Ина на песента Там далече...и как тя иска да ни разказва за своя "чуден край".

..после с любимата си песен Цветята цъфтяха изпя за Божиите  дарове- децата си.

...Ина запя в Слънчеви лъчи ...Ти си ме, мамо, човек красив родила, умен да стана, добре да мисля, добре да любя, туй живота е на рая ... в един момент всичко замря, само нейният глас и сълзите ми - кап, кап, кап..., а до мене - майка й, бутнах я с ръка и казах, Ина пее за теб,... и накрая не се ръкопляска, а се плаче, а тя само поклаща глава, то думите, понякога, само пречат, затова ги няма и в недоизказаните изречения.

...за Химна на великата душа всички станаха, за да си поплачат прави.

...а в ръцете ми едно малко българско знаме потрепваше ту- в такт, ту - леко поспираше, сякаш сричаше с разплакани очи изречение.