ХУ

...все питам, не всеки, през един, харесва ли ти, кажи, хубаво ли е... правя го след като понапиша нещо и реша да го покажа, получавам различни отговори, събирам само позитивните, понякога, за да се измъкнат, отговарят с въпрос, какво да ми харесва, сякаш ако е цвете ще питат... думите са толкова много и все различни, често се оплитам и се мъча да изляза от пашкула на собствените си безкрайни нишки и да полетя, но накъде ли... към някое цвете и там да чакам, та когато кажат, че цветето е хубаво, покрай цветето да се промуша заедно с написаното от мен, за цветето съм сигурен, за всяко цвете съм сигурен, защото така е създадено, да си е хубаво, ... създадено с любов; за написаното... остава да се промушва..

....наскоро ми признаха, че не всичко се разбира от ефира на радио Любов, но понеже аз съм го написал, значи е ХУбаво.

ХУбаво се появи от притча, разказана от Учителя, започнах да обръщам внимание на първата сричка ХУ и още рано сутрин, щом ми кажат хубав ден, ми идва на ум притчата и ми става "усмихнато"... докосвам с ръка камбанка от Перперикон и нейният звън се изсипва в шепата ми, за да има какво да раздавам през деня... и вече не е необходимо да  се промушвам между хорското безразличие, изправено пред мен като Берлинската стена, защото знам как да премина при хората, с магическото ХУ ще премина, и без Чекпойнт Чарли, при хората.

Беседа от Учителя "Вечният живот" - Съборни беседи 1939 год.

"...Христос казал на богатия: „Едно ти не достига." Едно нещо не достига на всички съвременни хора. Един млад момък постъпил при един майстор-грънчар, да учи занаят. Като работил три години, той мислил, че научил вече занаята и казал на господаря си: Господарю, моля те да ме произведеш майстор. Станах вече на възраст, искам да се оженя, да работя самостоятелно.

Господарят му се съгласил, дал му право на майстор и го изпратил да работи сам. Момъкът направил много грънци, според всички правила, които възприел от господаря си, и ги поставил в пещта, да се пекат. Каква била изненадата му, като видял, че след изпичането, всички грънци се напукали. Той веднага отишъл при майстора си и разказал за нещастието, което го сполетяло. Господарят му казал: За да не се пукат грънците, трябва да останеш при мене още три години. – Ще остана, колкото време искаш, само да науча и това изкуство, да не се пукат грънците ми, защото никой не купува пукнати грънци.

Сега той отварял очите си повече, отколкото по-рано, внимателно следял, как майсторът пресява пръстта, как я меси и формува, дано види нещо по-особено от това, което вече знаел. Когато майсторът турял грънците в пещта, той пак следял, да не пропусне нещо и все си мислел, че ще му се открие някаква тайна, или ще му се каже някаква формула. Какво забелязал? Когато вадел грънците от пещта, господарят духвал във всяко гърне и казвал: Ху! Като видял това, момъкът казал: Чудна работа, за едно „ху" трябваше да отидат три години напразно. Майсторът му отговорил: От това „ху" се вижда любовта ти към грънците. Като обичаш работата си, и грънците няма да се пукат. Като обичаш грънците, ти се разговаряш с тях. Дом, в който грънците се духат, там любовта присъства. Искате ли здрави грънци, идете в дом, дето любовта присъства."

Любовта е извор

Любовта е извор,

тя живота ражда

и пресвята длъжност

в него кротко всажда -

все напред да ходи

в стремеж към доброто,

що е съвършено

горе на Небето.

Работи със нея

в милости желани,

помощта носи й

за души страдални.

И туй непрестанно

върши тя самата

като нежна майка

всекиму в душата -

постоянно сади

семенцата драги,

от които никнат

добрините благи.

Работи със нея

в милости желани,

помощта носи й

за души страдални.

Таз велика тайна

кой добре разбира,

свойта душа мила

сутринта разкрива,

като кринът бели

на роса небесна

и на слънчевата

светлина чудесна.

Работи със нея

в милости желани,

помощта носи й

за души страдални.

Слънцето, което

оживотворява,

овреме човека

топло озарява,

буди и възраства

в него семенцата

и му пълни тайно

с добрини душата.

Работи със нея

в милости желани,

помощта носи й

за души страдални.

Плодове тъй сладки,

в Любовта узрели,

най - блажен ще бъде

тоз, който ви вкуси,

в жилища небесни

вечно ще живее,

пред престола Божи

песни ще да пее.

Работи със нея

в милости желани,

помощта носи й

за души страдални.

P.S.:

ХУБАВИТЕ ХОРА

Те са светли - като диамантите.

Те са редки - като диамантите.

Разпилян е чистият им блясък

сред безкрайни пластове от пръст,

камъни и пясъци...

Мен ми стига, че все пак ги има

по земята -

хора, като мене, зрими.

Не измислени, не святи.

Стига ми, че в пътища мъчителни

те понякога ме стигат, задминават.

И не знам с кръвта си ли, с очите ли -

хубавите хора винаги узнавам.

Може би -

по топлината, със която ме докосват,

по оная яснота,

дето всичко сложно прави просто;

може би -

по радостната болка,

по мъчителния порив

нещо хубаво и аз да сторя...

И не питам колко са.

Стига, че ги има -

истинските, хубавите хора.

Станка Пенчева

...благодаря на Любовтасити за стихотворението на Станка Пенчева и за морското момиче.
...благодаря и на теб, че остана с мен до края на нощната емисия.

...да не забравя да благодаря и на цветята за любимия мираж:

                                                                               

P.S.

.....ХУ пак дойде,

ХУ е навсякъде,

 ХУ е желание за живот,

 ХУ е..Любов, която се моли за миг съзерцание с тебе.

Бързолет

...ходих в НДК на честването на 80-тия  рожден ден на поетесата Станка Пенчева. 

Станка стоеше трудно, но с достойнство пред паното в зала 7. Дълго гледах паното с Людмила Живкова и разпятието на българския дух. Шарих неспокойно с очите и търсих някакво цвете за утеха върху паното. Само в ръцете на Ванга има някакъв нежен филиз, но не ми стана ясно какво е... Накрая се уморих да търся и случайно погледнах надясно към края на реда от седящите до мен хора. Всеки беше вперил очи от възхита към поетесата на любовта, но освен хора имаше и един..... слънчоглед, който също гледаше с не по-малка възхита. Гледай го ти хитреца, как бе се измъкнал от паното и се беше подредил в залата така, че да може да гледа Станка в очите. Сетих се защо: в залата няма слънце и той е чакал Станка, за да види слънцето - любовта в очите й...

Станка Пенчева е доста напред по пътя. Не съм запознат в подробности с нейното творчество, но малко трябва за да се убеди човек, че освен години е натрупала мъдрост, която може би си я носи още от Сливен. Само като чух как рецитираше своите стихове помагайки си нежно с ръка и рисуваше картини от звук и движение разбрах, че е усетила колко е крехко това нещо, наречено живот, и че  трябва всеки божи ден да не го забравяме. И не само това, а да му се радваме, на мига, на ненаписаните стихотворения...:

Навярно най-истинските ми стихове

са били онези, ненаписаните,

незнаещи що е анапест и метафора,    /така се целувахме без да знаем как/

изречени само в ухото на вятъра ,      /не казвахме обичам от срам/

преминали като сенки

над горещата равнина.       /това е лятото и ваканциите/.

Те бяха мои – и не мои,

нещо в мен -

но и навсякъде другаде,

нищо неискащо -

и обсебило ме от глава да пети...    /нарича се от пети до глава влюбване/

Тези стихове не биха оцелели,

опипвани от чужди очи.             /в тъмнината на срещите затова няма очи/

Затова си останаха там,

в горещата равнина -                / на спомена/

може би прашец по крачетата на пчелите

може би – гласове в чуждо сънуване,

може би...                /Не може би, а със сигурност стихове като мед от любов/

         Позволих си да дообясня в скобите как биха подсказвали "слънчогледи" какво представлява поезията на Станка Пенчева......Та така.

       С мой приятел, който живее в  Щатите, бяхме на срещата с нея в НДК. Той също видя слънчогледа, паното и достойно вписващата се в него поетеса. В изказванията за живота и творчеството на Станка Пенчева бе споменато, че тя е родена на една и съща дата с Иван Вазов и че носила подобна жизнена енергия. Мисля, че това не е случайно съвпадение. Казах това на моя приятел и го заведох по късно да прочете една благодарност към Александър Фол, написана на една метална плоча и поставена в градинката зад НХГ. На плочата пише: ”..За това , че ни научи, че интелектуалната енергия е безсмъртна..” 

Тази безсмъртност е в поезията и на Станка Пенчева. Подсказа я и птицата, която влетя в зала 7 на НДК.

Птицата сигурно знаеше от ефира, че днес Станка ще е в зала 7. Аз също бях научил от ефира на програма Христо Ботев за тази среща. Влетя малко закъсняла . В залата тъкмо бяха прочели едно от последните стихотворения в което се казваше, че когато тя - смъртта, най-после дойде, Станка ще я изпревари и ще се е превърнала в малко семенце от мак. Хареса ми това дяволито надхитряне с края на живота. Но какво ще стане с поезията, попита влетялата птица. Дали пък тази птица не беше самата поезия и това да я бе разтревожило и затова влетя, за да попита... Птицата така бързо летеше в голямата зала, че освен бързолет друга птица не можеше да бъде. Тя и хубавата поезия така бързо лети между хората, като времето на младите години. Чувал съм, че бързолетите са били най-бързата поща едно време и днес може би този бързолет носеше и за нас някакво писмо. Следях с очи неговия полет, но от пируетите във въздуха не разчитах  никакво послание. Дълго кръжа птицата над главите на хората, между стъклените сфери на полилеите, накрая се умори, превъртя се и падна в краката на един мъж.

Сигурно сърцето й не издържа от това бързане, си помислих веднага. Мъжът хвана птицата с двете си ръце и я изнесе навън. Помислих си, ето го и краят на песента за птицата, така и не се разбра какво ще стане с поезията... В залата за да поздравят Станка две малки деца запяха народна песен. Въпреки старанието си запяха доста фалшиво, но ние така бързо забравихме птицата, че и не заслужавахме повече. Обърнах се към своя приятел, за да му кажа защо децата пеят фалшиво и видях да се връща мъжът, който изнесе птицата. Внимателно го проследих до мястото, което бе напуснал. Преди да седне обясни с ръце как е подхвърлил птицата нагоре и тя е ПОЛЕТЯЛА отново. Сега чак разбрах, че щом едно време е имало бързолети  и сега щом има значи са безсмъртни, както поезията. Даже знам къде е отишъл този бързолет, след като ни разказа за това безсмъртие в НДК. Отишъл е “Не на морета, не на реки, а на извор, до който няма пътека, известен само на животни и ПТИЦИ”, там ще чака Станка като се прероди в невидим дух на водите да не е сама, но ще пази тишина, тя така иска, написала го е в стихотворение “ Прераждане”.

...хареса ли ти за  за птицата. Ако срещна някога Станка ще й разкажа за слънчогледа, който я гледаше в очите, търсейки топлина в НДК.  Ще я попитам дали го е забелязала между другите цветя, които е получила. Ще й кажа, че той не е цвете, а е дете на слънцето, ако не знае... Ще й кажа й за птицата, че е жива, както и нейната поезия. Ще й кажа, защото то показва, че нейната поезия е истинска....

Череши

Днес  беше последният ден от моето „дежурство” при възрастния човек  бай Киро. Занесох му храна и седнах на масата срещу него. Не го питах нищо. Стоях и чаках какво ще ми каже. Той не говори много, разказа ми как е играел Паневритмия и как Учителя го е погалил и му е казал „Така, хубаво играеш Кирчо”. Учителя е знаел имената на всички от Изгрева... После продължи: Знаеш ли, светът се променя, стана толкова различен от преди, но сега аз съм накрая и разбрах, че през целия си живот не съм видял нищо по-добро от Учението на Петър Дънов. Казах му: „Бай Киро, днес се разделяме, идва си твоят син и аз няма да идвам”. Той стана, подадохме си ръце и  ми каза: „Аз никога, никога няма да забравя това, което направи за мен”. Нещо ми стисна гърлото и побързах да си тръгна. Обърнах се като затварях вратата на двора. Той стоеше на ъгъла на къщата и ми махна за сбогом, за да не забравя никога, че докоснатите от Учителя светят до края.

Тръгнах към първата спирка на автобус 120 от зоопарка. На спирката през оградата на зоопарка от много отдавна си разговарям с една череша. Преди, когато беше малка, не я забелязвах. Стоеше си скрита зад оградата, но с годините порасна, показа се над оградата, сигурно за да зърне дърветата от планината/ така казва поетът Славимир Генчев за дърветата зад панелните блокове/. Клоните й се надвесиха над оградата, спуснаха се над спирката и все се закачат с чакащите. Всяка година черешата се отрупва с плодове, хората дори не дочакват да узреят и набързо ги обират. Остават череши само на най-високата част на дървото. Там стоят свраките и всичко наблюдават. Има и за тях череши. Череши има за всички, но хората все гледат да достигнат някой по-горен клон и така го чупят. Други направо безцеремонно си отчупват цели клони, за да оберат черешите по-бързо. Въобще, изобщо,както се казва, нямам думи. Казвам й на черешата да внимава и да не се отрупва с толкова череши, но тя не ме чува. Днес видях, че вече няма череши. Казах й "Видя ли, като не ме слушаш пак ти изпочупиха клоните". Тя зашумя с безбройните си листа, те са като перцата от шарените вятърни колелца на децата , които идват в зоопарка и все едно ми каза: „Ами ти видя ли?”.

И тогава видях надписа, изписан на оградата пред черешата. Този надпис съм виждал стотици пъти, преди не знаех какво означава, по- късно разбрах, че е реклама на фирма за шофьорски курсове. Сега  черешата сякаш ми отваряше очите. Все едно виждах надписа за първи път- там пишеше на латиница 

 "У – mariya.com".

"Череша, Мария, Учител"  - същото събрано в едно видях в снимка от Мърчаево в двора на брат Темелко, където е живял Учителя през 1944 година.

                                                                 Снимка: Петра

 На снимката черешата "докосва" притихнала, седнала възрастна жена с очила - Мария,  тя бе дошла за първи път в двора на Учителя в края на месец май, за да види къщата на Учителя, а и за нещо друго...

 Познавам тази жена, познавам я от преди  доста време, преди да реши да напише своя Буквар за деца като Вени, момчето, което винаги посреща в къщата на Учителя в Мърчаево... Мария доста се страхуваше дали ще успее да предаде  на децата това, което иска. Днес разгледах този Буквар, на първата страница на него с правилни учителски букви е написано: "На моя син Мишо за вдъхнатата увереност в силите ми!", януари 1980 година. Това беше нейната  благодарност към мен...

На снимката от Мърчаево е запечетана   благодарност и от Учителя. Учителя говори и днес. Той казва:

 "Благодаря, Мария, ЧЕ РЕШИ да напишеш този Буквар за начало на Словото за Вени."

Череши, драги слушатели, обикновени череши, но в двора на Учителя. 

...преди "срещата" на Мария с Учителя в Мърчаево, веднъж й разказвах късно вечерта по телефона за Мърчаево, как съм чул за първи път там една братска песен - На Учителя, споделих, че съм "онемял" щом съм я чул..Мария веднага каза, ми изпей ми я, потърсих песента в мрежата и не след дълго я намерих....На Учителя...на края на песента тя, с тих глас, сякаш унесена в мислите си, въздъхна и промълви в слушалката на телефона, колко е ХУбаво...

На Учителя покорен

аз ще служа до конца.

Той за мен е път отворен,

що ме води към Отца.

Господи, Ти мой Учител,

в стъпките си ме води,

и кат мощен покровител

всякога към мен бъди.

Дай ми Твойта Мъдрост свята

и Божествена Любов –

за любов към всички братя

винаги да съм готов.

И във дни на изпитание

Ти бъди ми канара –

тъй за Тебе ще живея

и за Тебе ще умра*.

И когато стана жител

на невидимия свят,

о, любими мой Учител,

дай ми Твойта благодат!

                       

Олтар

...Олтара при Маричините езера  е  картина от Бога, недокосната от човешка ръка, слънчогледът е също картина - олтар на светлината....

...мислил съм си, защо е толкова приятно да те докосне човешка ръка,  навярно чрез нея се долавя стаено чувство...затова ми харесват картини, нарисувани от човешка ръка, защото разкриват стаената любов към всичко, сътворено от Бога..

Картини: Тамара

Есенна емисия

 и...светлинна емисия.

Нощна емисия...

                        

                     

Житен режим

...от 6 февруари - Житен режим.

ПОДГОТОВКА

На първия ден сутринта се казва един път формулата:

„Господи, приеми ме в лечебницата на Природата за десет дни“.

Всеки ден трябва да се употребяват:

100 грама жито (то съдържа всички елементи, необходими за поддържане на живота);

Три ябълки (за сърцето);

Девет ореха (за мозъка);

Мед (за кръвта) и лимон;

Минимум 1,5 литра преварена вода;

Необходимо е плодовете да бъдат най-хубави и здрави, а водата да бъде от някой чист извор, а не от водопровода, защото последната е хлорирана и нечиста. Не се препоръчва и минерална вода, защото тя е по-наситена с някои минерални соли в съответствие с нейния произход. Идеалният случай би бил да разполагаме с рилска вода и най-вече от чешмичката „Ръцете, които дават“.

ПРИГОТВЯНЕ НА ЖИТОТО

Сто грама жито се измива много добре от вечерта и с лъжица се слага в добре запазващ топлината еднолитров термос. Залива се с вряла вода почти догоре и термосът се затваря добре, за да може житото да няма достъп до въздуха. На сутринта внимателно се излива от термоса само житената вода и се изпива на гладно, половин – един час преди закуска, като се добавя мед и лимон по вкус. Необходимо е тази житена вода да се задържи малко в устата, като се „дъвче“, а не да се изпива на едри глътки, защото фактически това е изключително силна и концентрирана храна. Житената вода е също и много силно лекарство, което Учителят дава за лекуване на нерви, като в този случай тя е необходимо да се пие 40 дни. Така че тези, които искат да се лекуват, биха могли след завършването на житния режим (10 дни) да продължат да пият житената вода. Горепосочената житена вода има тази лечебна сила само в случая ако житото е грухано. Ако житото е сурово, водата не може да проникне през обвивката на житните зърна и да поеме жизнената им сила. Искам изрично да подчертая, че Учителя е ползвал през житния режим само грухано жито от сорта бяло жито, а не сурово или покълнало такова. Това трябва да се има предвид от всички, които искат правилно да проведат житния режим. Употребата на сурово жито – това е друго упражнение, дадено от Учителя в беседа, което обаче не се отнася за житния режим през февруари.

Дневната порция жито се разпределя на три части, като е желателно след отсипване на съответната част, останалите части да остават в добре затворения термос, което запазва житото в свежо и прясно състояние, докато ако то се отсипе сутринта и стои на открито то се окислява от въздуха и губи от своята хранителност. При всяко от яденетата се изяжда: съответната част от житото, една ябълка и три ореха.

Желателно е около час преди ядене да се изпиват поне по 2 водни чаши преварена вода с мед и лимон. Практически сутринта тази роля изпълнява житената вода. Ако не се пие достатъчно вода, организмът се обезводнява и житният режим се кара много трудно. Затова пийте вода, колкото може повече, но само преварена такава и никога студена, непреварена.

Тук искам да споделя, че когато бях с готвачката на Учителя, първоначално аз слагах меда във водата и така го пиех разтворен. Забелязвайки това, тя ми направи забележка: „Учителят не правеше така!“. „Но как – запитах аз – нали науката препоръчва меда да се разтваря, а не да се приема концентрирано“. Тогава тя ми обясни, че Учителят е вземал с малка чаена лъжичка мед и го е слагал в устата на горното небце. След това е отпивал от водата, в която е капвал по няколко капки лимон. Водата е задържал достатъчно дълго в устата си и я е „дъвкал“. По този начин тя е разтваряла меда в устата и така я е поглъщал“. „Но защо е правил така?“ – попитах аз. „Първоначално и аз не знаех – каза тя – и затова го запитах, и той ми обясни, че най-висшите духовни центрове в мозъка на човека се хранят само от веществата, които се приемат чрез устата и че соковете от стомаха са много груби за тях. Освен това – каза тя – Учителят веднъж ме запита: „Сестра, вие колко пъти дъвчите житото преди да го глътнете?“. Аз сконфузно отговорих: „Учителю, нали знаете аз съм бързичка и така... набързо, набързо“. „А, не – поклати глава Учителят – трябва да го дъвчете 99 пъти“. Той винаги подчертаваше, че храната трябва да се дъвче продължително и внимателно, за да се хранят духовните центрове и за да бъдем здрави. „Тези, които дъвчат малко и задържат храната малко в устата си – казваше той – не могат наистина да бъдат духовни хора, защото техните духовни центрове гладуват. Преди да изядем ябълката е необходимо да я подържим в ръка, да я разгледаме внимателно, да се свържем с нейната аура, да й се порадваме, да благодарим на дървото, на Слънцето“. При ядене трябва да спазваме даденото ни от Учителя правило: „Хранете се с Любов и благодарност!“

Тук е мястото да споделя един интересен случай, който ми разказа с. Йорданка. „На петия ден на обяд, след като си изядохме житото, Учителя каза: „Рекох, идат“. Аз веднага погледнах през прозореца, мислейки, че някой ни идва на гости. Учителят се засмя и каза: „Не, рекох, новите клетки идват!“. Житният режим е даден за обновяване на клетките на организма и, както се вижда, това става на петия ден. Именно на това се дължи тази лекота и хубаво чувство, което ние придобиваме от петия ден нататък и ни става значително по-леко и приятно.

По време на житния режим не се употребява никаква сол, а лимонът да бъде максимум един на ден. Медът е по вкус и няма ограничения. Добре е семките на ябълките да се посадят на подходящо място, като с това ние ще изразим нашата благодарност за тяхната саможертва.

Нека сега разгледаме един изключително важен аспект на житния режим. За да го илюстрирам искам да разкажа една много стара история, която някога сподели с мен една възрастна сестра: „Бях много болна и с всеки месец ставах по-зле. Лекарите не ми помогнаха и само влошаваха положението ми. Накрая реших да се обърна към Учителя за помощ. Споделих с него за болестта си и след като ме изслуша внимателно, Той каза: „Вие сте болна, защото ядете свински пържоли“. „Но, моля ви, Учителю – възразих аз – от 17 години съм вегетарианка и не съм опитвала и хапка месо. „Да, каза Учителя, но аз имам предвид не физическата храна, а вашите мисли и чувства“.

Този случай много добре показва, че истинското, пълното вегетарианство, както и постът, са наистина такива и ще допринесат полза само ако са в трите свята, т.е. физическия, духовния и Божествения. С други думи, ние трябва да спазим закона за абсолютната чистота не само относно физическата храна, но също и да имаме само светли мисли, чисти чувства и добри благородни постъпки. Затова е абсолютно необходимо през тези 10 дни да станем СЛЪНЧЕВИ ХОРА и да не допускаме в себе си никакви отрицателни мисли и чувства, и съзнателно да правим добри и благородни постъпки.

ОТПОСТВАНЕ

Отпостването се прави на десетия ден на обяд, като към житото и останалата храна се добавя и ангелска супа, подправена с малко сол. Ангелската супа се приготвя като се сварят цели обелени картофи и накрая се добави магданоз, като може и черен пипер. Няма точен брой картофи, които трябва да се изядат – това е според индивидуалното предпочитание. В дните след житния режим трябва да се внимава да не се преяжда и преминаването към обичайния режим на хранене да се осъществи плавно и постепенно, в хармония с вътрешния усет и чувство за мярка.

Всички отпадъци от храната по време на житния режим, като орехови черупки, обелки и т.н., не бива да се изхвърлят на боклука, а да се събират в найлонов плик и след като свърши постът, отпадъците да се заровят на някое чисто място сред Природата. Освен това с. Йорданка добави, че по същия начин трябва да се постъпва и с хранителните отпадъци от братските вечери, когато се събираме за нашите празници и последните също трябва да се заравят, а не да се хвърлят на боклука.

Смисълът на житния режим е да ни пречисти и извиси физически и духовно, да ни направи НОВИ ХОРА, хора, които сега ще дойдат през новата епоха на Водолея и които Учителя нарече СЛЪНЧЕВИ ДЕВИ. А да се стремиш да достигнеш тази мярка, този висок идеал, това е прекрасно! Нали?



Записал от сестра Йорданка Жекова – брат Жоро, Габрово

Публикувана във Вестник Братски живот бр.63

Лек

...днес една възрастна жена вървеше срещу мен, тя е баба на едно дете - Борис, случайна среща, но сякаш ме "чакаше",...разказа ми за болки в стомаха, тежест, проблем с целия тракт,... бледа, очите хлътнали, разходки правеше, почти не ме познава, само знае, че аз се занимавах с Борис, учех го на буквите, и аз спрях, поговорихме... и с думите "бъркам" ...вътре, тя стои, не вярва, че може още да живее, ...казах й доста примери..
....след обед отидох до тях, носех формула от Учителя, но преди това дъщеря й ме посрещна с думите: майка каза, че те е срещнала и сега прави както си й казал /виж думите какво правят/, после възрастната жената излезе, усмихната, някак променена, дадох й формулата - думи, но от Учителя:

Щом като усетиш тежест в стомаха си, стани прав, сложи ръцете на корема, дясната ръка върху лявата, с палците един срещу друг и кажи: „Всичките ми работи са уредени!“

 ... стоеше жената и ме гледаше с хей такива очи, с хей такива...сам миг ми се видя, само миг, но толкова исках да направя нещо, не че мога, но се срамувам, че толкова искам...
...и с тебе искам, мой слушателю, толкова искам, че също се срамувам, че се взех на сериозно, че мога... да помогна да се измъкнем и да искаме да живеем...ако не на земята то поне в астрала...



“Човекът е разполовено същество, което се стреми към своята цялост.
Любовта във физическия свят е стремеж към единение на телата; в астралния – стремеж към единение на сърцата; в духовния – на душите, а в Божествения – на духовете.
Едва когато извърви целия Път и се завърне у Бога, човекът ще възстанови своето Единство!”
                                                   (по Учителя от книга на Петра)

...та  всичко, което избираме да се случи в живота ни, е това, което първо трябва да почувстваме със сърцето си, така сякаш то вече се е случило...казано е и тук: Лек


13.02.2014 г.

Посвещение

...преди време разглеждах стихосбирка на цигуларката Здравка Баръмова, държах малката книжка в ръце и не ми се искаше да я отворя, стигаха ми само думите - посвещение от Здравка Баръмова - красиво, ръкописно написани на корицата на книжката, сякаш са посветени на всеки Божи ден - празник на Любовта:

снимка: Петра

"На всички, които обичат – с любов!
На всички, които вярват- с вяра!
На всички, които виждат красотата въпреки всичко..."

Някой

...дълга нощ и луната през облаци плахо наднича - незаспало око се е взряло към мен от небето... чета,търся си стари писма... стари мелодии в джаза...

...моя приятелка пише в своята книга "Опити за ..." всеки от нас  е "ваятел на собствената си душа" и  извлича камък за своята си "скулптура"...

...вее хлад от това всеки от нас, всеки сам... и на кого ще  е нужна тази моя "творба":

...ето пак луната изгря с бял ореол от сребро - отстрани бели, дълги криле, сякаш нежни ръце за нощта се протягат към нас... вее хлад,... а от НЯКОЙ джаз - приглушена за нас топлина.

Стих на Яан Каплински на български (в превод на Здравко Кисьов) от "Поезия върху стена" в София, ул. "Сердика" 5

Аз нямам душа. Аз съм обаче душата
на камък сив, тук дълбоко заспал,
докато НЯКОЙ, с чук и длето ме събуди,
отнемайки търпеливо и зорко от мен
всичко излишно, което не беше душа.
Но аз не съм още напълно завършен.
Това мое аз е нещо средно все още
между скалата и няколко думи,
а думите – нещо средно и те
между мен и безсловесните мисли
в сърцето на сивата скала,
където времето няма място
а мястото няма име.

Жажда за живот - скръб

...днес погребват Кольо...

...за този човек написах  преди време есе "Трите вафли".... Малко преди да почине с него е разговарял по телефона най-добрият му приятел - Гаро, за да го разбере как е. Разговаряли са, така както могат да разговарят само хора, които са си истински...едни непрекъсващи закачки, шеги и всичко с една топлина в общуването, от която ти се иска да полетиш... ще ме закърпят, казал Кольо от болницата, и ще съм добре, а ти какво правиш попитал на свой ред той, при гълъбите ли си, да, отговорил Гаро, седя си при тях на пейката, а кафе пийваш ли в момента, да, бе, казал му пак Гаро, нали ти казах - пълен релакс....и Кольо: ей, завиждам ти, да знаеш...това надвечер, а през нощта е починал, навярно, все така завиждайки или по-точно, че е красиво когато си с гълъбите - своите приятели...

...на сутринта, все още не знаех, че Кольо е починал през нощта, погледнах към небето, високо горе летяха гълъби, правиха  огромни кръгове и внезапни пируети, между тях се открояваше един бял гълъб, слънцето пречупваше светлината си в него и светлината ставаше видима...завиждам на птиците, които могат да летят, завиждам, както Кольо...

...тъжно е когато си отиват хора с жажда за живот, сякаш нещо се пречупва, но и виждаш колко е било красиво, че ги е имало и въпреки, че сълзите тръгват и не може да ги спреш на сутринта, разбирайки, че те са си отишли, вдигаш очи към летящите гълъби в небето и търсиш белия гълъб, защото с него е някак по-светло, както денят с приятел.


Трите вафли
на Кольо


...в Словото на Учителя / не съм си записал точно в коя беседа/ има следната мисъл:

„Повече от три основни мисли никой не може да носи. Те са следните: любов към Бога, обич към ближния и почит към себе си.”

От скоро работя близо до Южния парк. Вчера на обед седнах на една пейка, поставена на най-високата част в парка зад мола. От пейката се вижда като на длан света, който бързаше традиционно по обед. Гълъбите също обядваха, кълвяха настървено тревата и семенцата от земята и на малки ята, може би така живеят- колективно, обикаляха навред. Има какво да се кълве в късната есен. Така и човек в своята есен остава само да наблюдава и ако може да поеме малко красота от живота, която ще е негова тиха радост преди зимата да вземе  дните му...
В главата ми имаше повече от три основни мисли и разсеяно влязох в магазина "Ена" срещу трамвайната спирка. Купих си три вафли - бяха обещали след обед да ми донесат кафе и аз реших, че ще дам едната вафла на човека, който ще ми донесе кафето. Другата вафла бях определил за себе си. Много обичам горчиво кафе със сладка вафла. Тъй като не бях решил какво да правя третата вафла, може би и затова я забравих на касата.” Господине, Господине,” провикна се момичето от касата след мен,” забравихте си вафлата”. Върнах се, благодарих и смутено набутах третата вафла при другите две в чантата си.
Стана така, както си мислих за кафето. Дадох едната, а другата вафла схрусках набързо, посръбвайки си от горчивото кафе. В чантата ми остана сама третата вафла. Интересно ми е дали тя бе същата, която забравих на касата. Сигурен съм, че бе тя, та нали и момичето извика, че тя е на ГОСПОДина.
Денят продължи бързо да се изнизва, не му се чакаше да види какво ще стане с третата вафла.
Късно след обед при нас влезе един човек, приятел на колегата, с когото работех. Човекът беше с високо чело, меки очи и топъл глас. Каза „здравейте” и докато се обърна донесе три кафета. Едното даде на мен и аз го попитах „какво е това  кафе?”. Три в едно, каза човекът и се усмихна.
Това е същото както за трите мисли, които носим в живота си, търсейки топлината по пътя, която се нарича Любов.
 „Имам за Вас вафла”, казах аз, скочих, отворих чантата си и му я подадох. Той я взе и понечи да я раздели на три. Казах му „тя е за Вас, ние също ядохме преди малко”.
С този ГОСПОДин  ми стана някак топло , сигурно бе от кафетата...

П.П. Преди два дни при нас влезе друг човек, познат на колегата, с когото работех. Човекът беше с подпухнало лице, носеше очила и очите му бяха неспокойни. Носеше две кафета, едното задържа в ръката си, а другото подаде на колегата. „Искате ли и на вас да донеса?”, попита ме той. „Не, благодаря”, казах и си помислих - не пия кафе без вафли.
Сега вече бих допълнил, без трите вафли.

Жажда за живот - радост

...вчера исках да подаря една картина, мислех си, че ще успея да зарадвам художника, като му "обясня" какво точно е нарисувал в картина наречена "Жажда за живот" - едно омайниче, "затрупано от света" и една ръка, високо в облаците, която го вика и му казва с теб съм, идваш ли...

...повярвах си, че разбирам от картини и хора и разказах какво съм решил да подаря, отговорът бе, че повече  харесват... картината с конете, били, все още, непреодолим страх...

Реших, че в същността си е едно...червено - жажда за живот, за движение към ръката, която ти казва идваш ли.

...и Учителя казва, че "Цветът на Любовта е най-хубавият червен цвят, който съществува в природата. Ако го видите, вие никога няма да го забравите." Къде ли, ето тук:

Завета на цветните лъчи на светлината

Черни връх

...в неделя ходих на Черни връх и видях, че снегът плаче. От скалите, отрупани с безброй кристали,се ронеха парчета, падаха с лек шум  и оставяха следи - "драскотини по снега". Бях седнал при "моята" скала и гледах как от кристалите се стичаха тънки струйки по черния мъх на камъка - слънцето топеше снега. От мокрия камък се издигаше нагоре съвсем лек, като дъх, нежен воден дим. Сякаш камъкът дишаше - пиеше топлина, а аз си мислех, че вече няма да е толкова студен, а за да не и тъжен му нарисувах в снега мартеничка - кокиче и сърце...Мои следи, че обичам...

Копнеж по планината

... и "Великата красота".

Оригами от скреж