събота, 30 ноември 2013 г.

Васко Василев

След съботния концерт  в Зала 1 на НДК в София си мисля, че от днес ще пиша Ввелик с две букви „в”, за да се подсещам за Васко Василев и неговия невероятен дух, който успява да събуди за живот над 300-та годишна цигулка пред смаяните ни очи.


Биография на Васко Василев

Роден 1970 година в София.

Първи уроци по цигулка на 5 годишна възраст.

1978 г. - Участва в детската асамблея „Знаме на мира” и записва първата си плоча със Софийска Филхармония. Дебютира като актьор на сцената на Народен театър „Иван Вазов” в ролята на Леонардо Да Винчи.

1979 г. – Явява се на кастинг и печели главна роля в детския игрален филм „Слънце над детството”, където Невена Коканова играе майка му.

1980 г. - Изпратен е от българското правителство, за да продължи обучението си в Централното музикално училище към Московската консерватория.

1988 г. - Печели 3-те най-големи международни конкуси за цигулка - „Жак Тибо” в Париж, „Карл Флеш” в Лондон и „Паганини” в Италия.

1988 г. – Премества се и се установява в Лондон, където продължава обучението си в Кралския музикален колеж.

Между 19 и 21 г. възраст е гост концерт-майстор на Лондонския Симфоничен Оркестър и Лондонската Филхармония.

На 21 г. печели титлата „Супер солист” на Лионската Опера във Франция.

На 23 г. става най-младият и първи концерт-майстор на Кралската опера в Лондон, където работи и до момента.

Последните 3 години е творчески продуцент в Кралската Опера.

Имал е концерти в над 40 страни. Владее руски, английски, испански и малко мандарин.

Създател е на формацията „Лауреат”, в която влизат различни музиканти, носители на престижни международни награди. С тях участва в множество концерти и записи на различни продукции.

През 2000 година се завръща в България с триото „Лауреат” и излиза първият му албум, наречен „Пълно потапяне”.

Дискография:
2000 – „Пълно потапяне”
2001 – „Виртуозо Вивалди”
2002 – „Voodoo Violin”
2003 – “Love Affair for piano & orchestra”
2005 – “Andersen’s Fairytales”
2007 – „Free”
2010 - Magic Music
2012 - Viva Vivaldi

През годините е работил и записвал с музиканти от ранга на Пласидо Доминго, Стинг, Рони Ууд от „Ролинг Стоунс”, Ванеса Мей, Пако Пеня, Ирейжър, както и голям репертоар филмова музика.

През декември 2006 година в Нагано, Япония участва в съвместно музикално изпълнение на леда с двукратните световни шампиони по фигурно пързаляне на България – Албена Денкова и Максим Стависки.

В момента Васко е студент в 1-ви курс в Академията по музикално и танцово изкуство в Пловдив по 2 специалности – цигулка & диригентско майсторство.

На 20-ти Октомври излиза книгата му "Васко @ 40"

Официалния сайт на Васко Василев http://www.vaskovassilev.com


Секачи

...отсякоха дървото на катеричката с гнездото на свраките... и сега катеричката няма как да се върне при нас, остава на север... при големия орех, защото гнездото на свраките й показваше нашата си посока - юг, където винаги е по-топло.



Здравка

Реших да ти напиша за сестра Здравка Баръмова. „Срещнах” се с нея една година след като си е заминала от белия свят. Помогнаха ми за тази среща нейните приятели – братя и сестри, които лично са я познавали. Съжалявам, че не съм успял докато е била жива да се запозная с нея, но преди това благодаря, че все пак стигна до мен нейната светлина. Как стана ли?

В събота, 16 март 2013 година, в Националния музей „Земята и хората” в памет на Здравка Баръмова изнесоха концерт нейни колеги и приятели. Отидох на този концерт за да се „срещна” със Здравка, макар да знаех, че съм закъснял, но пък се надявах да разбера, защо всички, които са я познавали са я обичали...

На входа ме посрещна нейна малка стихосбирка и диск с музикален филм „Сила жива – Учителят”. До тях бе изложбата с фотографиите на Пепа Гиргинова „Ше я помним така”.

Държах малката стихосбирка и не ми се искаше да я отворя, стигаха ми само думите- посвещение на Здравка Баръмова красиво, ръкописно написани на корицата на книжката:
"На всички, които обичат – с любов!
На всички, които вярват- с вяра!
На всички, които виждат красотата въпреки всичко..."

Не случайно и концерта започна с тези нейни думи, за да ни въведе в светоусещането на нежната поетична душа и талантлива цигуларка. Започна с неподражаемите изпълнения на младото сопрано Пламена Гиргинова, които ни понесоха в света на славеите песни, продължи с музиката на Учителя и с най-романтичния композитор Шопен и много други, музикални творби изпълнени от колеги и приятели на Здравка Баръмова със завидно майсторство и съпреживяване.

Между музикалните изпълнения прочетоха мисли от Учителя, подбрани изключително подходящо... Стори ми се, че все едно Учителя е сред нас и се мъчи да ни отвори очите за случващото се... "и при раждане и при смърт, не трябват сълзи, а трябва да се радваме, че започва нов живот." Здравка е започнала нов живот, все едно казваше Учителя, и се радва нейните приятели, които не са я забравили и полагат усилия, и до други да стигне нейната светлина...

Всеки нов живот започва със сълзи, спонтанни сълзи, които не могат да се спрат. И така е при раждането, а също и в края. Сълзите на приятелите на Здравка са от взиране в небето за да я зърнат, като една от звездите....И Здравка го казва в първото си стихотворение "Прозрение": "идвам и отивам към звездите винаги една - Аз съм светлина."

Затворих тази първа страница на стихосбирката и не можех да разбера как така винаги - една.

Та нима тя не се е променяла и винаги е една светлина, любов, пролет, младост, красота, както пише че е... не, не е това "една". Мислех си, че има нещо недописано, но какво може да е това една. Не знаех...

Вечерта бе студено в залата... вееше хлад. Погледнах към все още светещия от последния светъл час на деня стъклен таван на залата - старата печатница. Стори ме се, че сме захлупени с капак на огромен ковчег...

След малко притъмня и светлината от стъкленият покрив се изгуби, и изведнъж покривът се превърна в дъно на една огромна лодка. Дъговидните подпори на тавана допълваха това впечатление доста категорично - огромна обърната лодка и ние, заедно с кристалните друзи, затиснати от нахлуващите неспокойни мисли... Една огромна лодка се е обърнала, братя и сестри, пълна лодка със светлина, любов, пролет, радост, младост... една здрава лодка, лодката на Здравка Баръмова...

Мисля си, че затова Здравка казва, че е Една, вече знам една лодка,която чува "люлчената песен" на звездите и затова пише: "любовта люля ме в скута си небесен".

Тази вечер за да попътуват със Здравка бяха дошли много хора. Мисля си, че съвсем малко ни трябваше заедно да погледнем нагоре, да обърнем огромната лодка и да тръгнем към звездите, там където ни чака Здравка със своята цигулка - при извора на ръцете, които дават... сила жива.

По времето на Учителя на 7-те езерата на Рила е имало една лодка и братята са ходили за вода с нея до "Извора на ръцете, които дават"... вече знам, че има и хора, от ръцете на които извира сила жива и тя се нарича... Любов.

Преди концерта се чудих защо сестра Пепа Гиргинова е нарекла фотографската си изложба посветена на Здравка Баръмова "Ше я помним така". "Как така" си повтарях репликата от едноименния разказ на Йордан Радичков и разглеждах снимките. Сестра Пепа е успяла да запечати много незабравими мигове от живота на Здравка в братството, майсторските снимки са напълно достатъчни за да се разбере какъв човек е била Здравка Баръмова - слънчев човек с усмивка на дете, първата снимка от изложбата. А последната снимка от изложбата Пепа Гиргинова е нарекла "Ще я помним така" и не се нуждае от обяснение, както не се обяснява и за кокичето, че има такова нежно цвете, любимо на всички - млади и стари, то се показва в края на зимата, защото първо "вижда красотата" на настъпващата пролет "въпреки всичко..."




сряда, 27 ноември 2013 г.

P.S. Дъщеря ти, Ана

...гледах в Армията пиесата на Яна Добрева - "P.S. Дъщеря ти, Ана"...

...имам текста на пиесата, преди време Яна ми го изпрати, преписах финала, и дописах за Щъкащите хора...

...и сега като се понаревах да понапиша задължителната благодарност...

"Нещата не се променят... Променяме само погледа си към тях... очите, с които ги виждаме... И когато външните ни очи ни изневерят и спрат да четат надписите, остават вътрешните ни очи... Като се замисля... сега, малко преди да тръгна към оградата и да премина зад нея... като се замисля... виждам, че е хубаво около теб да има живи същества... Не е лошо да има (Щъкащи) хора наоколо... Близки хора... Дори най-голямата ми болка - че не бях талантлив диригент, колкото исках да бъда, сега не ми изглежда болка... Сега ми е добре. По-добре ми е от всякога... Напълно спокойно ще тръгна към оградата..."

...вървях по Оборище и (видях в тъмното катеричката и я показах на две момичета, те се засмяха, помислиха си, че се шегувам, а аз ...) плачех... за Щъкащите хора... още в салона му ревнах, но все пак имаше доста хора, които ме притесняваха, да не вземат да ме попитат защо плача, не че някой ме попита, но не знаех какво точно да отговоря... много тъжно, казах, взимайки нещата си от гардероба, а си помислих, но и толкова хубаво, като живота ни...

...всеки некролог е един Послепис, убеден съм, че всеки ще си прочете своя, но няма да може да отговори на добрите думи, винаги написани за него с много любов... ако можеше тази любов да е сред хората докато са живи... а и защо да не може да е... след като около теб има живи същества, именно в тях, във всяко едно от тях е стаена обич...

...вървях по тротоара и си мислех, как не съм проумял досега, че красотата на света е в хората, да, в щъкащите хора около нас, независимо как ни изглеждат - добри или лоши, те са самият живот, който е невероятно хубав чрез хората...

...плачех си за Щъкащите хора, но ми беше добре, защото плачех, че ги има...
P. S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА (цък)
от Яна Добрева
постановка: Георги Михалков
сценография и костюми: Виолета Радкова
музика: Иван Драголов

музиката се изпълнява от оркестър в състав:
ВЕНЦИСЛАВ БЛАГОЕВ – тромпет
ТОДОР МОМЧЕВ - саксофон
СТОЯН ЯНКУЛОВ (СТУНДЖИ) - перкусии
ВЕСКО КОЙЧЕВ - китара
КОСТАДИН НЕНОВ - тамбура

Участват:
РАЛИЦА КОНСТАНТИНОВА
МАРИАНА КРУМОВА
ЛЮБОМИР КЪНЕВ
ИЛИЯ ДЕВЕДЖИЕВ – гост
ЙОВКО КЪНЕВ
ЯСЕНА ГОСПОДИНОВА
ДИНА ШОШЕВА
P. S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА е нова пиеса на известния драматург Яна Добрева, чиято предишна нейна творба „Драскотини от дъжда" бе поставена в Русенския драматичен театър през 2007г.

Отново в новата й пиеса темата е съвременността и съществуването на българина сред нейните проблеми, конфликтни ситуации и драматични сюжети. Героите са изправени пред мъчителния размисъл за стойността на живота им, за нравствеността, която притежават или завинаги са изгубили. Една изключително болезнена равносметка, която в края на краищата ги довежда до катарзис и нравствено просветление в името на една нова, възстановена хармония в душите им.

" Много рядко си задаваме въпроса какво стои зад банално-пикантните историйки в жълтите хроники на вестниците. Много лесно удовлетворяваме любопитството си с шокиращи заглавия и фрапантна фактология, които остават някак встрани от "реалния" живот. Съдбата и избора на Медея са класическа трагедия. Една майка и задушеното от самата нея дете, са потресаваща, но по-скоро потресаващо любопитна история, която твърде лесно намира лицеприятно обяснение в медицинската терминология. Цивилизацията лесно си придава компетентен вид определяйки параметрите на "нормалното", и още по-лесно се справя с всеки парадокс, като го слага го в графата "ненормално".

Яна Добрева се фокусира върху документалното и дори клинично битие на нашата собствена, родна, местна, съвременна цивилизация. Пиесата търси онези малки капки, които рано или късно преливат бента на подреденото битие, онези крила на пеперуда, които предизвикват опустошителните лични тайфуни. Ерозията, усещането за загуба, загубване, излиняване, което навлиза в живота ни твърде рано, усещането за старост, която не носи спокойствие и мъдрост, а горчивина и опустошение. В „Послепис: дъщеря ти Ана" баналната, жълта злободневност придобива дълбочината на древногръцка трагедия, а обикновеното, дребно, дистанцирано и цивилизовано любопитство получава своя шанс да се доближи до онова, което Аристотел беше нарекъл катарзис.

Материал от арсенала на вестник "Шоу"... Материал от арсенала на Еврипид и Софокъл. Материал от ежедневието. Пиесата не поставя диагноза, не предписва лечение. Тя прави разрез. И колкото и да е невероятно – предлага изход. Труден, болезнен, изход отвъд разрухата и отчаянието, отвъд логиката и провидението... Изход."

Георги Михалков

P.S. Дъщеря ти, Ана - театър, който разтърсва сетивата (цък)

Клони

...върху клоните трупа сняг, ...бял сняг и колкото повече сняг, толкова повече те - черни...

Първи сняг

Ето от фейса едно писмо от телефона на притихналата планина, която чака зимата (без редакция)

Бяхме в планината, и тук Родопа планина е много красива... Дърветата все още са в пъстроцветна премяна, Слънцето закачливо се подаваше зад бели пухкави облачета, сокол се рееше волно в простора... Горският път, по който вървяхме, се вие живописно над реката, която напява своят нежен бълбукащ рефрен... Приказно!... По пътя тук-там има детелинки... намерих четирилистна детелинка... за теб... В мига, в който си помислих за теб тя се появи, красива четирилистна детелинка... Малко след детелинката се пояиви и човек по пътя... вървеше сам, нарамил лопат крачеше уверено. Изчакахме го, поздравихме и го заговорихме... Бай Марчо от село Дебрен, така се представи...

Има усмихнати топли очи и сияйна блага усмивка, Бай Марчо веднага заговори, не спираше, занарежда различни негови житейски истории. Разказа, че е направил повече от 40 чешми, но болката му е, че няма кой да ги поддържа... Беше тръгнал да наобиколи част от тях... Докато вървяхме по пътя прескачахме локвички, останали от вчерашния дъжд... Имаше участъци, където водата беше много, трудно преминавахме... Бай Марчо умело прокопаваше с лопатата каналче към ската. за да отводни пътя... Да могат да вървят хората, така ни каза..., а благата усмивка не слизаше от лицето му. Разказа ни, че е има 76 години и има 4 деца - три дъщери и един син, две от дъщерите са женени в далечни села, но другите. деца са при него, много работа, каза, гледат 40 овце и 8 крави...

Стигнахме до първата чешма, не беше негова, на една жена е, направи я за сина си, пострада с крака,... Галеше коритото на чешмата, нежно го почисти от нападалата шума... Заведе ни и до неговата чешма, по- надолу по пътя,. Очите му сияеха, беше много специална среща... Разказа ни как водата е била хваната там,в дерето, но. той я. преместил и направил чешмата,..Тук, на пътя, да могат хората да я видят и да пият сладка вода,.. Водата наистина е сладка,..

Оставихме бай Марчо да си разтъжи с чешмата си и продължихме. След около час, на връщане отново срещнахме нашият нов познат, беше поел към другите чешми... Не ви попитах вие от къде сте, каза той, от София, отвръщаме, а лицето на бай Данчо, винаги усмихнато, внезапно помръкна... Много е зле в София, много лошо се живее там - ние тука сме свободни, но вие там... Имам внук в София, той живее от 20 години там, болен е, артрит... Мен ме обраха в София, продължи бай Марчо, взеха ми ей така портмонето от джоба. Бях при малката дъщеря, беше 40 дни в кома след раждане, от 3 януари та чак на 12 февруари отвори очинки да ме погледне... И очите на бай Марчо се напълниха със сълзи...

Мъдреца, той живее в София, днес отговори на писмото от планината така:
..първи сняг, сиво небе рони скреж, лек ветрец носи точици сняг - ето я зимата, идва точно на време, всичко живяно случва се пак... всяка точка е малко добро в сълза, чака топъл дъх, за да стане събрана в шепа вода... после търси... чешма, за да разказва какъв е света, ето и Марчо плаче с тези сълзи, че той животът му вече изтича, но продължава все да наднича по пътя какви са останали хора, чака ги тези срещи - продължава да вярва, че любовта е безсмъртието на доброто...

Учителя "каза" за Марчо... беседа "Трудни задачи”
"Добър човек е този, който чувства нещата. Когото срещне, той влиза в положението му, за всичко му съчувства. Като чувства и своите, и чуждите болки и страдания, човек се облагородява и избягва да причинява страдания както на себе си, така и на своите ближни."...

...Добър човек си и ти, виж и снегът спря да послуша...

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Мушмули

Преди хижа Коман групата се разпиля, едни вляво, други вдясно... едни за шипки, други за круши, ние ...около една мушмула, за първи път виждах жива мушмула отрупана с 1000 и повече жълтокафяви, застинали в очакване на зимата, плодове... казват, че за мушмулата трябвало да се чака, накрая ставала сладка... то и при човека е така, ако нямаш търпение и избързаш да преценяваш какъв в действителност е той, може да ти се стори, че е малко тра-ла-ла, или да си кажеш, че той е излъгал и още да намериш 1000 и повече причини да му кажеш... я, сбогом... да, мисля си за една жена, вечерта говореше възторжено до нас за своите си проекти, излъчваше красота, погалих я по главата и казах на жена си, виж каква хубава жена, като човек е... преди това през деня малко над мушмулата тя ни разказа как за пореден 1000 и повече пъти е спасила своя си Пламен от неочакван алергичен пристъп и отново е запалила пламъка на живота за него... след като свърши разказа, приближих до Пламен и казах за неговата спасителка, това е твоя ангел, той се  усмихна - разбрах, че отдавна го знаеше... същото както и за мушмулата, че трябва да се чака, накрая става най-сладко...

Слана

...цветовете от есента преминават в красотата на снежинките, видях  ги в малките капчици слана, които пречупваха есенното слънце, ...сланата уж бе попарила навред, над малък мравуняк имаше най- много кристали, "бяла шапка нахлупена плътно до очите" - унесени мравките дишат съвсем леко и чакат слънцето да се завърне... тогава те ще изскочат, за да го посрещнат и ще хукнат по дърветата нагоре, надолу и дълго, дълго ще гъделичкат листата им, които ще се превиват от смях, а бе за по-ясно казва се, че напролет всички са си малко тра-ла-ла...

понеделник, 18 ноември 2013 г.

Есенна гора

...и пак закъснял вятър търси листа по голите клони, а те отдавна всичките са слезли и сякаш притихнали бавно се стопяват и потъват в земята,пречистени, смирени, бавно гаснещи огнени багри... крехки листа шумят под грубите ни обувки, вълните на познат морски шум се повдига към мъглата, бавно се върти и отмерва протяжно плахите ни стъпки, подхваща няколко капки и ги събира в премрежените ни очи, сякаш някой се моли, събужда се от нашето преминаване през гората и иска да ни спре поне за миг, иска да ни разказва, как все още болезнено още му се живее, знае, че и слънцето си отива, но все още не му се иска да повярва, че има край... гора, есенна гора и тихо преминаващи хора през нея...

сряда, 6 ноември 2013 г.

Катеричка

Здравей Майкъл,

Благодаря, че си намерил време за България и си дошъл да ни видиш и опознаеш. Разбрах от Грета, че забелязваш малките неща и при мене е така. Да забелязваш големите е лесно. Например, за да видиш Витоша от София трябва само да вдигнеш очи, да пристъпиш няколко крачки напред – назад и ще я видиш. В същото време, докато пристъпваш от крак на крак и търсиш високата планина, може да не видиш нещо, което е пред теб, понякога на една ръка разстояние и носещо повече смисъл за теб самия, смисъл да разбереш... себе си... То може да е колкото... една катеричка. Избрах катеричката, защото тя ме намери. Стои си на фасада до Докторския паметник, така се казва паметника пред вашия хотел, разбрах, че си я "търсил", щом толкова дълго си гледал фасадите. Не си я намерил, за да мога да ти напиша това писмо. Ето сега ти я изпращам, виж снимката. Вижда ти се, че е неподвижна, но така е, за да я видят повече очи. Живите катерички са по-бързи и се шмугват в клоните, става толкова бързо, че не успяваме нищо да ги попитаме, а още по-малко да разберем нещо от тази среща, понякога разбираме нещо съвсем малко, но да разкрие пред теб цяла стаена висока планина... Веднъж станахме рано и видях една такава, бърза катеричка. Тръгнали бяхме към летището за да изпратим дъщеря ни, заминаваше за чужбина, там работи отскоро и все си задаваме въпроси как ще се живее занапред... Двете неща заедно - дъщеря ни и ранното ставане ни помогнаха да видим красотата на започващия ден. Слънцето изгря в 7 часа и 57 минути. Изгря като една огромна огнена топка, която искаше да стопли замръзналата земя. Не ми беше до радост от момента, защото бяхме от изпращачите на летището... Мразя да изпращам, не искам да се разделям с хора, с които ми е хубаво да съм заедно... Но кой ли те пита. Снежинки от небето идват, когато те решат. Тръгват си, но остават да белеят косите ни... Сутринта, преди да тръгнем за летището, катеричката бе в дърветата на детската градина пред нашия дом. Бе доста студено, но това сякаш не й пречеше - много устремно скачаше от клон на клон... Сигурно бързаше да посрещне слънцето и се катереше по високото дърво за да зърне от високо огненото кълбо. Може би като го зърне, се сгряваше за цял ден, както ние от мига, на една среща, дълго носим стаената топлина на взаимност, все едно е изгрев - среща със слънцето... Винаги съм искал хората да се обичат... защото е много красиво, както при изгрев... но как да стане това, все въпроси, на които няма еднозначен отговор... След като се върнах от летището и чух шум на излитащите самолети излязох на терасата и погледнах към небето. Нямаше снежинки, а сребристи метални птици, те проблясваха на слънцето и се изгубваха от очите ми. "И какво ли остава след тях?" ме попита малката катеричка, която отново се появи. Не знам къде бе ходила, но отново устремно се носеше в нейната си посока. "И каква ще е тази твоя посока?" опитах се да я попитам с очи. Катеричката стигна до върха на дървото, покатери се на най-високото клонче, повъртя се, но нямаше как да продължи. Слезе надолу по ствола и опита по други клони да стигне до върха и високите клони, но отново не се реши да скочи към близкото огромно дърво. След като видя, че не може да го достигне, тя устремно се спусна на земята, направи няколко много бързи скока в снега, достигна до дебелия ствол на съседното дърво и се покатери нагоре. В тишината се чуваха ударите на сърцето й. Ние нямаме сетива за тези малки, "летящи" сърца сърца и не разбираме "морза" на техните удари. Но аз видях друго. Катеричката стигна края на един клон от огромната дърво, засили се и се хвърли към съседни клони, които бяха доста далеч. С последни усилия успя да се хване за тънките клони с разперените си крачета и рошавата си опашка. Проследих как продължи да се катери, подскачайки от клон на клон и така стигна до големия орех в съседния двор и се изгуби. Скри се между клоните и нейната рошава опашка, която през цялото време ми приличаше на една въпросителна. Сигурно бе от въпроса на катеричката, "Какво ли остава след тях?", след тези които все чакаме да се завърнат. Чувал съм писателят Йордан Радичков да казва, че човек е едно изречение. Мисля, че човек може да се оприличи и на една точка, около която всичко се върти, може и на важна запетая, от която зависи и един живот, но най ми харесва, че човек е една въпросителна. Той и затова все не иска да е сам. Събира се с друг, като него, който също си задава въпрос: "Има ли любов?" Така от въпросите се събират две ??-ни, но обърнати един срещу друг - прегърнати образуват сърце. Остава само да се напълни с любов... тази невидима любов е единение на душите ни... Мисля си, че щом веднъж си усетил този миг единение с човека, когото обичаш, никога не може да се разделите... Веднъж така написа дъщеря ми, че където и да сме, дори разделени, тя винаги ще знае къде съм, защото съм бил в сърцето й... И винаги като видя катеричка, която с тази опашка все си задава въпроси, аз й отговарям, има, как къде, ето в сърцето ми... и сърцето ми казва същото с някакъв учестен ритъм... Понякога се качвам и на планината Витоша, дълго се катеря до Черни връх, до върха често поспирам за да гледам излитащите самолети, а сърцето ми бие, сякаш е готово да полети с тях... сигурно от дългото изкачване към върха е все този негов морзов ритъм... и-ма има и-ма има...

Поздрави, Михаил