Езикът - богатството ни

Феноменът Слава Севрюкова: Българите зад граница до 2025 г. да се върнат в България!

...не знам доколко може да се вярва на Христо Нанев /Иво Лозенски  е категоричен, че Нанев е, меко казано, некоректен/, но ако помогне да се върнат българите и аз да му помогна да излъча "рекламата" на неговата поредна книга.

...Слава Севрюкова е "била" с Мория, така пише Иво Лозенски в своите Дневници, книга втора, стр.85.: " Аз( Мория) никога не се отлъчвам от твоята душа (Слава) , запомни го!"
С Мория "бе" и Людмила Живкова, Богомил Райнов...Любомир Лулчев.  На последния Учителя е направил много строго забележка и е настоял да махне материалите за Мория от Изгрева...

...мисля си, дали е случайна тежката житейска съдба на учениците на учител Мория, който не е допуснат на Изгрева.
...и за българите в чужбина си мисля, родени на земя, която Учителя избра за новото учение, а те избраха да я напуснат и да говорят език, различен от този, на който избра Учителя да говори. Словото на Учителя е на български език. Езикът е енергията, която създава живота ни. Липсата на тази интонационна среда, с която е закърмен човек, е болест, нарича се носталгия.

* утрото е по-мъдро от вечерта, като доказателство ето един П.П., който дойде след като излъчихме тази емисия:

П.П. означава и Полидоброто Писа т.е. дописа за носталгията и езика, "нашите" хора винаги се чувстват „свои” в ефир, в който има любов, затова и ни пишат, ето как:.
"...Езикът е културен контекст, системно-специфичен, съвсем възможно е да назовава неща, които ги няма в чуждата реалност, затова и се нарича чужд език. Този културен контекст се формира от първа глътка въздух, пропива същността ни, той е Родината, която отглеждаме в душата си и истинската, която напускаме, напускайки физическата. Носталгията не е по улици и върхове, светът е пълен с красоти, а по тези /думи/, с които се е раждала душата ни, от изговарянето на които само "свои" могат да потръпнат."

** още един П.П от Петър Увалиев:

Петър Увалиев: Похвално слово за българския език


Простете ми. Пръв аз съзнавам - и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България - странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.
Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на Бълга­рия от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.
Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!
Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич - главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неу­ките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.
А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозира­ме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряното и затова все по-отзивчиво съзнание.
И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.
Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.
А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от мина­ло към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.
А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.
Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.
И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд", очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.
Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.
И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.

Меракът по това по знание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.
И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философс­ки означения и определения - какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. 

Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е.
Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,'ЬТ", орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила - и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи - кипи Градьт. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.
В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:

С враг врагувам - мяра
според мяра.
С благ благувам - вяра
според вяра.

Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон:

Леле моя, сабя халосия!
Море люта одринска
ракия!

Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.
С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавател­ната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек  и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги".
А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика - да възкресиш стародавната аллотрион фос - загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо".
Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.
И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково место­рождение. А где е то? - тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря:
Къде си ти, родино моя?
Във този хълм и онзи дол,
които днес един, друг
утре ще насели ?
Не, ти си в мен, родино
моя.
И радостта е скръб.
Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание:
Проклет да е онзи, който полива пустинята.
Слово на Петър Увалиев,
произнесено на тържество в аулата на
Софийския университет „Свети Климент Охридски"
на 24.05.1995 г.

...днес си купих книгата  "Последните поети от 80 -те", по-скоро ми я подариха, намалена, "за да мога да си я купя и да не се откажа",  момчето от книжарница Писмената буквално ме "чакаше" да попитам за книгата, държеше я в ръцете си и само ми я подаде, сякаш е знаел, че ще вляза и ще търся точно тази книга....Бяха две момчета, едното на касата, другото до него, четеше книгата, беше с черна брада, красиво лице, одухотворено, знаеше за Данила Стоянова, попитах за нея и за книгата Последните ... и то каза, ми ето, като за вас, подаряваме я, попитах го, откъде знаете, че ще търся тази книга, а той, ми аз съм пророк, и се смее,  и аз съм пророк, казах аз, и момчето на касата е пророк и вие, не сме много ,трима сме, за една стая ...и тримата се осветихме от усмивките си, разбрахме се, защото говорихме на един език. А нали е казано:„Където са двама или трима в мое име, там съм аз посред тях.“ (Матей 18:20).
Защо  разказвам толкова подробно, за да обърна внимание, че в книгата има пророчески текст, който е изключително важен за значението на езика ни, написано е в предговора от Иван Теофилов:

"Когато попитали Конфуций какво би променил /режимът бил авторитарен като у нас в онези унизителни години/, ако му се отдаде възможност да стане държавен глава, той отговорил: "Бих променил езика!" А промяната на езика в едно общество във всички случаи означава обрат в отношенията и порядките, в цялостния облик на живота."

...е, да попрочетем и "рекламата", нали трябва и да може да се продава една книга, не само да се понапише.


03.04.2014 | автор:  Зора Нейкова
Приятелка дълго време имаше болка в рамото и никакви лекарства не помагаха. Една нощ в съня й се явила непозната жена – поръчала да намери гроба й и да отиде там, за да й мине болката. Седмица след това приятелката ми случайно видяла лика на тази жена на витрината на книжарница. Върху корицата на една от шестте книги на Христо Нанев за феномена Слава Севрюкова. И я разпознала.

Писателят и най-задълбочен изследовател на Слава Севрюкова казва, че пророчицата се е явявала в сънищата и на други хора, за да им помага. А преди да издаде всяка от книгите си за нея, тя неизменно се явявала и в съня на автора. Като знак за благословия.
Той попада в дома й през 1989 година. Вижда една мила, трудноподвижна, беззъба старица, но когато тя проговаря, бил смаян. Богатство на изказа, мъдрост, дълбочина и открития, които стъписват и сериозни учени от цял свят. Защото леля Слава, както я наричат близките й, прониква в микро и макрокосмоса. Дълбае непроучените корени на еволюцията. Изследвайки минало и настояще, визира бъдещето на нашата цивилизация. Първата им среща продължила четири часа. „Говореше за микрокосмоса като за един особен непознат свят. Чуваше вътре в атомите звуци, красиви мелодии на движението. Разказваше как Моцарт и Бетовен правят контакт със световете, казваше: „Не мислете, че тая музика те я измислят. Те влизат в „ония” канали, “разпечатват” космическата музика.” Тогава тя разказала и къде е погребан Левски, къде са костите му, кой е убил с пушка в гръб Ботев – версия, съвсем различна от общоприетата тогава. Слава свободно шестваше в трудно проходими територии на историята, казва писателят. Оттогава е запомнил и предупреждението й: “Младите хора, които са зад граница, от 2022 докъм 2025 година да се прибират в България. Защото започват световни катаклизми и там, където сега е земя, няма да е повече земя. Хората ще оцелеят по високото. И това ще настъпи по-рано, отколкото учените предполагат. Аз правя съпоставки с очакванията на учените, че предстои разтопяване на полярните шапки и покачване нивото на световния океан и моретата, обяснява Нанев. България като по-високопланинска страна, на по-високо спрямо морското ниво, ще бъде сравнително слабо засегната. Леля Слава искаше българите в чужбина до 2025 година да се прибират, защото след това ще им е трудно”, казва мъжът, който с изследователска страст и огромен респект към личността на тази изумителна жена, е събрал около 250 страници от лични разговори с нея, срещнал се е с повече от 200 души, които са я познавали и от тях е научил уникални споделени неща. Една от най-близките й - Нушка Златарева, отворила за него 6 тома дневници, а родственицата й Марийка Атанасова - два тома записки от разговорите си със Слава Севрюкова.
Петър Дънов проверява нивото й като я предупреждава, че ще й се появи като дух. Заръчва, ако го усети, да си запише точния ден и час, за да му докаже, че действително го е разпознала. И един ден, както си седяла край печката с мъжа си Степан, тя усетила присъствие. „Ти ли си, брат Петре? попитала. Духът отговорил утвърдително и повторил заръката да си запише часа и деня. И когато след дни двамата се срещат вече като реални хора, Слава подава на Учителя Дънов парчето от вестник, върху което е написала точния ден и час на духовния им контакт. И получава високата му оценка. Тайният ясновидец на Цар Борис III Любомир Лулчев също много я цени. Предстои Христо да издаде книга и за него. А Ванга, с която са се срещали и взаимно се уважавали, сама признава, че Слава е по-голяма от нея. Понякога предсказанията им съвпадат.
Като особено тревожно Христо Нанев определя прозрението на леля Слава за отделянето на части от югоизточна България. Казвала: „Това ще се случи, без пушка да пукне, когато сме вече в Европата, когато „връвта, границите между държавите напълно се заличи”. Вероятно е виждала и Турция като част от ЕС, както и едно етническо самоопределяне на тези райони, тълкува писателят. Но леля Слава винаги казвала: Да се знае и ако може, да не се допусне.” Когато подготвял книгата „Зеница към вселената”, в която е включено и това предсказание, Вера Кочовска го посъветвала, докато книгата не излезе, да не дава никаква предварителна информация за нея. Виждала опасност за живота му. Било логично и я послушал.
Тъкмо България ще влезе в Европа и светът ще тръгне на зле, предрича Слава. Вероятно е имала предвид влизането ни в Евросъюза и настъпилата световна финансова криза, обяснява Христо Нанев. Тя провиждаше, че част от виновниците за националните ни нови катастрофи ще бъдат съдени, че народът ще ги измете и тогава България ще тръгне на добре.
Богоизбраните народи страдат, казваше тя за България. „Тук се въплъщават много извисени и много принизени души. И сблъсъкът между тях, роден от мълниите, дава стимул за духовно развитие на страната. Бъдете в този свят, но не от този свят” – това беше посланието й към българите. Когато си обсебен от уловките и капаните на материалното, не можеш да навлезеш в дълбините на познанието. Затова тя съветваше да не затъваме в битовизма, за да можем от дистанция да съзираме важното, непреходното, дълбинното.”
Сега Христо Нанев пише книга, която вероятно ще предизвика сензация – за жената, която ще изведе държавата ни напред. Двадесет правителства след промените ще се сменят и двадесетото ще е доброто за България, казала Слава. По изчисленията на Христо Нанев правителството на Орешарски е 16-то, така че още три правителства ще минат, докато дойде доброто за България. Това ще бъде след 2017 – 2018 година и тогава България реално ще тръгне напред. Жена ще го оглавява. Христо Нанев споделя, че е издирил тази жена, която още не е публично известна. Засега не е в политиката, но работи в България за една нова икономика и вече има уникални постижения. Около 40-годишна е. И е научен феномен, точно както е предрекла пророчицата. За „Преса” писателят издава още една тайна от бъдещата си книга – леля Слава е провидяла, че духът на превъплътения Давид ще се яви в България и тогава нещата ще тръгнат напред. Давид, който побеждава Голиат. България ще бъде Швейцария на Балканите.
Впрочем, с приятелката ми с болното рамо преди месец бяхме на гроба на Слава Севрюкова. Болежката вече е забравена…

Прочетено във в. „Преса“