....на 27 ходих сутринта рано, към 6, на Мястото на Учителя, беше съвсем рано, градът бавно се събуждаше, съвсем бавно, вратата не беше заключена, леко натиснах дръжката й и се отвори, съвсем леко подухна вятър и пристъпих в градината, нямаше никой, съвсем никой...само Мястото си беше там съвсем... и ако тялото на всеки уважаващ себе си учител не оставало на земята, какво е това, което съвсем леко се усеща тук, "гравитация", която те кара да полетиш съвсем в едно с мислите си...към Градината на Любовта.
...рядко се случва да разбереш, че нещо, което носиш в себе си, е изказано преди 18 века. Разбрах го вчера на 24 октомври от 2015 г. - прочетоха в радиоефира кратка част от книгата "Към себе си" на Марк Аврелий, прозвуча ми толкова познато, че се смаях. Независимо от миналите векове човек се обръща към себе по един и същи начин и все с надежда да се саморазбере.
И днес първата ми работа бе да потърся и да си купя новата, написана преди повече от цяла вечност, книга на издателство "Изток - Запад".
...купувам, малко по-късно отварям книгата и, както винаги се прави, прочитам тук - там напосоки. Но "как така?" книгата се отвори точно на прозвучалата вчера в ефира част от нея, не знам...както и не знам, какви са отговорите на въпросите, които се задават. Ето въпросите и дано вие да намерите отговорите "към себе си":
/Знам само, че в мислите ми беше въпросната фраза, силно желаех да я прочета и книгата "сама" се отвори на необходимата за това страница./
" Десета книга
1. Ти, моя душа, ще станеш ли някога добра, безизкуствена, една и гола, по-открита от обгръщащото те тяло? Ще се изпълниш ли с обич и привързаност? Няма ли да се почувстваш пълна и ненуждаеща се, некопнееща и нежелаеща нищо одушевено или неодушевено за изпитване на удоволствия, нито време за по-дълго наслаждаване, нито място, страна или по-добър климат, нито по-добра човешка среда? Не ти ли стига състоянието, в което си в момента, не си ли доволна от всичко настоящо и няма ли да се убедиш, че всичко твое е наред, че идва от боговете и че което те решат в своя угода да пратят за благото на съвършеното същество, добро, достойно, раждащо всичко, задържащо, обхващащо и обгръщащо разпадащото се, за да се породи друго подобно, то непременно ще бъде наред? Ще станеш ли някога достойна съгражданка на боговете и хората, така че за нищо да не ги укоряваш, нито да бъдеш порицавана от тях?"
Текст
Дори и да изпитваш болка, продължаваш
Aunque sientas dolor, sigues continuando
И вървейки нагоре, продължавайки
Y subiendo, continuando
Дори да се страхувате, продължавате да продължавате
Aunque tengas temor, sigues continuando
И пресичане, продължаване
Y cruzando, continuando
Е, животът винаги ще ви даде
Pues la vida siempre te dará
Уникален път към вас
Un camino único a ti
С времето ще видиш, с времето ще видиш
Con tiempo verás, con tiempo verás
Дори и да имате въпроси, продължавате
Aunque tengas preguntas, sigues continuando
И търсене, продължаване
Y buscando, continuando
Дори сянката да падне, вие продължавате
Aunque baje la sombra, sigues continuando
Преглеждам, продължавам
Navegando, continuando
Понякога такъв капитан
Algunas veces, tal un capitán
Ще се ориентирате в самотата си
Navegarás en tu soledad
Към вашата земя, към вашата земя
Hacia tu tierra, hacia tu tierra
Въпреки че увреждат мечтите ви, вие продължавате
Aunque dañan tus sueños, sigues continuando
И сеитба, продължава
Y sembrando, continuando
До тихите дни продължаваш
Hasta los días tranquilos, sigues continuando
Проучване на вашите желания
Explorando tus deseos
Животът е такова бурно море
La vida es un mar tan bravo
Прегърни красивите моменти, о
Abraza los momentos lindos, oh
Дори и да изпитваш болка (късмет)
Aunque sientas dolor (la suerte)
Продължаваш (капризно е)
Sigues continuando (es caprichosa)
И се издига (тихо и достойно)
Y subiendo (quieta y digna)
Продължава (пресича)
Continuando (atraviesa)
Дори да се страхуваш (състояние)
Aunque tengas temor (la fortuna)
Продължаваш (и мизерията)
Sigues continuando (y la miseria)
И пресичане (mm)
Y cruzando (mm)
Продължавам (сега тръгвай, момичето ми)
Continuando (ahora vas, mi niña)
Дори да имате въпроси
Aunque tengas preguntas
Продължаваш (продължаваш)
Sigues continuando (continuando)
И търсене (и търсене)
Y buscando (y buscando)
Продължава
Continuando
Дори сянката да падне (красивите моменти)
Aunque baje la sombra (los momentos lindos)
Продължаваш
Sigues continuando
Сърфиране (продължава)
Navegando (continuando)
Продължава
Continuando
Животът е такова бурно море
La vida es un mar tan bravo
Прегърнете моментите
Abraza los momentos
Източник: Musixmatch
Автори на песента: Christian Brun / Jerome Cotta / Richard Minier / Johanna White
...ХУбав е старият кедър, някак особена хубост има вплетена сякаш в него, то е тиха стаена въздишка в живота накрая : ХУбаво, как ХУбаво ми е с тебе.
Раздяла
..насъбрано е в мен, насъбрало, и в тъма, знаеш, е неизказано, като лумнало в пламъци и угасено, но тъмни още в мене...вече накрая, гледам в стария кедър - над мене шишарки, като звезди в тъмното светят от лятото наше горещо.
Прибоя
..обичам тишината ..и прибоя обичам, чувам как брегът прегръща вълна и тя попива в него...или е лек шум от копнеж на двама в нощта, чийто стъпки изписват сърца, докато съвсем отмалеят.
Следа
...песъчинка една след дълга разходка, след плажа, щом се прибрах, усетих, че съм взела с мене, там, долу в гънката до палеца се беше спряла и чака, знаеш, само леко докосваш там и...падам аз, ако докоснеш ме ти.
...самотните дървета в равнината все гледат да са около хората. Или хората гледат да са все около тях. Я люлка ще вържат на тях, я сянка ще дирят през лятото, я оброчище ще нарекат на самотно дърво, за да имат къде да се молят - все полезни неща. В планината съм виждал как птици и катерички се крият в клоните на дърветата, а и при техните непрекъснати спорове, кой повече е видял, те скачат от клон на клон и ронят прашеца на шишарките, вятърът го грабва и разнася посланията на дървото навред, така с помощта на птиците и вятъра дърветата пътуват, често се случва да решат да спрат за малко, за да си починат, там където е най-стръмно обикновено най - дълго почиват, събрани така две семенца забравят да си тръгнат и оставят там, където са почувствали своята близост, въпреки че на тези места е най-стръмно, те не се страхуват и бързо растат и си помагат, тези дървета винаги устояват на зимните ураганни ветрове, които светът, за да ги изплаши, им изпраща, устояват защото, препрели клони в страстна прегръдка, те не мислят за света около тях, а живеят в друг свят - този на любовта, свят над който земните стихии нямат власт...а хората тайно им завиждат...и на буките; и на бореве страстни - еднакво.
.."най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите."
...ХУбавото няма степени, то не е стълба по която да се катериш, за да видиш света, от едно стъпало - хубаво, от по-горното - по-хубаво, а от най-горното стъпало - най-хубаво. Затова е илюзия, че като се качиш на Еверест, ще видиш ХУбавото, защото тогава, образно казано, сърцето ще ти е паднало в ..... , с извинение на сравнението ....., та като слезеш (образно казано- да спреш да степенуваш) от стълбата, също и от Еверест, ще разбереш, че
ХУбавото
е всичко, което е
прекрасно,
вълнуващо,
желано,
вълшебно
около теб, но заедно с теб с всичко твое, и сърце и ум и ...
всичко !,
затова този, който успее да се влюби, да не "дивее" по Еверести, да се "опитоми", да придобие тази опитност, разбира какво е "всичко" и живее в него.
Затова е казано, Бог е Любов, а Любовта дава живот.
...не трябва да се вярва на лисица, защото тя, колкото и да а опитомяваш, винаги накрая ще те излъже, както лъже накрая и Малкия принц, като му казва, че розата му е ценна поради времето, което е загубил за нея, не, драги Антоан, когато човек обича, дори и една роза, той не губи нито печели време, времето просто спира, и това й е ХУбавото на Любовта, ти си извън времето и пространството и летиш към друга планета, там където е Малкия принц и ти и другият сте един свят свят - Божия свят.
...минали ден - два откакто ратайче работело на нивата и сутринта на третия ден то нетърпеливо казало, хайде, чорбаджи, плащай, ами, виж, годината мина, остават само 364 дни.
...и тази Нова година почти мина, ето два месеца заминаха в небитието, така че и Коледа, когато стават чудеса, е съвсем близо, само да протегнеш ръка и тя е дошла.
... на Коледа всичко искри в очакване, не е ли същото чудо всяка сутрин през годината, малко преди Слънцето да изгрее и да плисне светлина навред,
да отвориш очи, то е изгрев,.
да се усмихнеш, то е чудо -
запалена малка свещица, леко, нежно полюшвана от дъх и от теб.
...затова, хора, ако днес не успявате да запалите своята свещица, купете си кибрит, купете си го от Малката кибритопродавачка, не я подминавайте, тя е съвсем близо до нас, но е толкова малка, че почти не се забелязва, трябва само малко да поспрем и в тишината на своите мисли, ще чуете:
"Моля Ви,
кибрит купете,
струва само две монети,
запалете много свещи,
напалете всички пещи,
огън да гори в камината,
вече свършва се годината,
моля ви ,
кибрит купете,
струва само две монети,
кибрит купете...
само две монети..."
/куклите на Кремена Пенчева от пиесата "Малката кибритопродавачка", драматизация и текст Тодор Вълов/
...а от Нова година имам късмет Любов - любов необяснима през цялата година, и това ако е късмет, цяла година да се чудя как да си обясня какво е любовта,... тя трябва да е нещо, което обичам, например... лютеница.
..вдясно, горе, пети е виновен, и той ме заведе при зъболекарката Тонева, и целият превърнат в стон, с широко отворена уста, без нищо да мога да й кажа, лежа и търпя, докато тя ми човърка зъба, и ...ми разказва, че ще ходи в Германия при дъщерята и внучето, и то не можело все подаръци, подаръци да носи, а ще им вземе......сирене,сирене, което обичали повече от подаръците...и лютеница, лютеница вземи, едва успявам да й кажа, след като тя спря да изрежда и каза, изплюй.
...не знам какво има в една едросмляна лютеница, и защо толкова много децата ми обичат лютеницата, която майка ми прави, понякога го разбирам, когато лютеницата й от бурканчето свърши.
...казано е, че родината на човека е детството, не е казано, че е в лютеницата от това детство, но родина, родина разбирам така -
..гениален пейзаж, човекът всъщност е къща пълна със страст, огнено жива, след кратко, само леко, докосване... отваря, а вътре - ярко червена, незарастваща рана.
...Александър Солженицин умира на 3 август 2008 г. от сърдечен удар в Москва, неговият ден на "благословеното незнание", ето какво "мъниче" е успял да напише преди "завесата" да падне:
"ЗАВЕСА
Сърдечната болест е като образ на самия ни живот: вървежът й е в пълна тъма, и не знаем дори как ще приключи денят: може би краят е на прага – а може би е още далеч-далеч.
Когато в теб расте жестокият тумор, ти можеш, ако не се самоизмамваш, да пресметнеш неумолимите срокове. Но ако си болен от сърце – ти понякога си лукаво здрав, ти не си прикован към присъдата, ти си дори тъй, сякаш няма нищо.
Благословено незнание. Това е милостив дар.
А в острия си стадий сърдечната болест е като чакане в килията на осъдените на смърт. Всяка вечер се ослушваш: не тропат ли ботушите? не идват ли за мен?
Затова пък всяко утро – каква радост! какво облекчение: ето, още един пълен ден ми е подарил Господ. Колко, колко неща могат да се изживеят и да се направят само за един единствен ден!"
..преди доста време на една изложба в салона на архитектите дълго гледах една причудлива картина, мисля си, че така изглежда сърцето в деня на "благословеното незнание", ден последен и колкото - толкова, сърцето не издържа и се пръсва в рой от трепетни, безброй неизживяни, стаени, несподелени желания.
...наскоро прочетох разказ от Михаил Вешим "Родителска среща", описващ доброто старо време, когато викаха родителите ни в училище при наши провинения, я - при директора, я - при класния ръководител, за да се вземат необходимите мерки и ученикът "да влезе в пътя" и, както и в разказа на М.В., в повечето случаи тогава плющяха шамарите. И сега , въпреки че това ми изглежда далечно и като гротеска, краят на разказа ме грабна с "пришитото" Рождество, много харесвам точно такива илюзии, че човек дълго се лута между шамарите на живота, но накрая намира "пътя към храма". Ето как е описал "работата на шамарената фабрика" от своите ученически години в своя разказа Михаил Вешим:
РОДИТЕЛСКА СРЕЩА
категория: Избрани откъси от избрани книги
Бях петнайсетинагодишен хлапак и учех в стругарски техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха родителите ми в училище, пък аз не им казвах. Един ден директорът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи от училището.
Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родителите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дойдат. И за какво да идват? За да чуят, че синът им е пред изключване...
Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея. Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един – изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах положението си. Помолих го да дойде с мен при директора като мой родител.
Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Влязохме при директора и аз го представих – баща ми.
Директорът само това чакаше и като отвори една уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки...
– Георги е пред изключване! – завърши директорският монолог.
„Моят баща“ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се пресегна и ми изплющя страшен шамар.
– Ох! – викнах. Не от болка, а от изненада.
– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж наглед кротък човек.
– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи...
– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът. – Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса!
Той ще ѝ разбие здравето!
И пак налетя върху ми с шамари.
Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни изпрати от кабинета си.
Щом излязохме извън училището, човекът се успокои, сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостилница.
Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ракия. И ми каза:
– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в училището...
Така се разделихме. Научих само първото му име – Христо.
Минаха години. Завърших техникума, почнах работа, излизаха мои карикатури по вестниците, получавах добри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човекът, който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апартамент – „Софжилфонд“, където живееше под наем с жена си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар диван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена, сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цялото време се въртях на мястото си. От неудобство, пък и една пружина от дивана ме бодеше отдолу. Христо и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха – като родители, които отдавна не са виждали сина си.
Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайният човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз трябваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята и родителската среща продължи до полунощ, макар пружината на дивана през цялото време да ми убиваше...
Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На другата сутрин отидох в магазин „Явор“, най-известния мебелен магазин по онова време, и купих един диван – от изложените на витрината. Натоварихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай Христо.
– Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния ден...
Защото на следващия ден беше Рождество.
автор: Михаил Вешим; сборника "Текила на разсъмване"
...и след като си поревах малко за хубавия край на разказа, реших да потърся в есетата на Радио Любов сходен разказ, как се показва правия път - пътя към Бога, който прави от хората човеци. Ето, без да правя коментар, какво открих : Светофар
”..За това , че ни научи, че интелектуалната енергия е безсмъртна..”*
...видях го на автобусната спирка "Добротич" - висок, слаб, продълговато лице, към 37 годишен мъж, дълга коса се подаваше под странна черна шапка с козирка, тъмни връхни дрехи, с почти летен червен панталон, "работеше"изключително зъдълбочено - драскаше нещо по табелката с имената на спирките на автобусите, които Центърът за градска мобилност старателно изписва , за да улеснява пътуващите, а той много по -старателно дописваше си нещо. Приближих го и видях, че си рисува срещу имената на спирките, попитах го, какво правиш, а той, явно вглъбен, каза през рамо, каквото трябва, "трябването" бяха три недевършени изцяло малки човечета,
които той рисуваше с химикалката, която държеше в ръка, не го попитах, как се казват "Трите грации", защото дойде автобусът ми и се качих, седнах на последната седалка, а "художникът" от спирката също се качи и устремено седна на седалката пред мен някак загледан напред, но полуобърнат назад, погледнах ръцете му, имаше много дълги и тънки пръсти, и какви да са, като си художник, бръкнах в чантата и извадих един рафаело
и го попитах, искаш ли бонбон, вземи го, а той, без да ме погледне, погледна бонбона, грабна го и веднага го лапна, чакай, казах, махни му хартията , но "художникът" не ми обърна внимание, сладко и съсредоточено примлясна и набързо глътна всичко.
...минаха няколко спирки и той слезе някак устремено и бързо, сякаш зареден с идея за бърза работа, навярно както Рафаело, на когото приличаше,
чакаха го някъде, както някога преди 500 години, за да рисува.
* благодарност към Александър Фол, изписана на една метална плоча и поставена в градинката зад НХГ в София.
...и се търкулва по керемидените покриви камбанен звън, влиза в стаята и събужда сетивата ми, светлина залива навред и от златистата й прежда заплитам усмивката си, за да ти я подаря, утро мое.
..и ако ме питаш, и така докога - докога ще виждаме как в края на керемиден покрив се усмихва утрото ли, ами докато ги виждаме приятелите - дните и хората от живота ни... писах преди време за един човек, Кунчо, който знаеше за това, ходеше до края на покривите и се усмихваше:
Покрив
Върнах се от Копривщица, където бях десетина дни и вечер четях за Сведенборг - книгата на Вера Ганчева. Огромен труд, който ме понесе в един невероятен свят, изключително богат и преизпълнен с доброта... в същото време /през деня естествено/ работех на покрива на къщата и "гледах отвисоко на света"...и знаеш ли, нашият свят не е "по-крив" от света на духовете, а е също като него. Ние го създаваме със своята прибързаност и ядове /това е адът, който ни очаква/ или със своята добронамереност към случващото се, без да бързаме да даваме преценки на света, той, светът, се променя и засиява - ние разбираме, че раят всъщност е краят на ада..
...и това разбрах не само защото четях Сведенборг вечер, след като слизах от опасния покрив, но повече ми помогна майсторът, с когото работех. Той все повтаряше, полека, ще стане, не бързай...имаше един критичен момент /работата спря/, при който всички ми викаха да намеря други майстори..., да изгоня Кунчо, така се казваше човекът, но аз не ги послушах, изчаках един ден и след това всичко се промени и "засия", ядовете, техният край се оказа начало на рая....покривът, сякаш сам стана. Накрая Кунчо ми каза, дай си ръката и силно я стисна, искаше да ми благодари, навярно не само заради парите, които му дадох...
В един от дните, докато подреждахме керемидите, попитах Кунчо /той е с 10 години по-голям от мене/ кои са най-хубавите години от живота му...той се замисли и каза:
когато приятелите ми бяха живи, бяха най-хубавите ми години.
С тях, приятелите, ние създаваме рай тук на земята, този рай ни очаква и в духовния свят / по Сведенборг/, защото "там" са същите приятели, нашите мисли, че този свят е добър, Бог е добър, той е създал свят, който ние със своето недоволство превръщаме в ад....затова Кунчо е прав, именно приятелите са тези, които "при яд" ни помагат и правят живота хубав...
Мисля си, че раят е облян от светлина, защото покривът там е от звезди, също както при нас...., само трябва да повдигнем сияещи очи, когато навели глави си мислим, че мракът е завладял света.
..и когато написах за керемидите, за покрива, за приятелите, фейсът "вдигна палец" нагоре, ХУбаво ми стана, че моите приятели от фейса виждат с мен как керемидата се смее накрая на покрива, всички покриви с керемиди започват така, първият ред - с усмивка, приятно е да имаш съмишлениеци, да имаш с тях близка емоционална и мисловна нагласа, с цялото си сърце; с вдигнат палец нагоре осмисляте заниманията ми на тази стена, може това нищо да не значи за вас и да не му придавате кой знае какво значение, но за мен е израз на топлината в човешките отношения, израз на зачитане на усилията на другия човек, мислил съм си, че вниманието към другия всъщност те превръщат в човек ...с небесносиня аура, днес го прочетох, по точно го забелязах след като вече бях качил снимката с червените керемиди и синьото небе, съвпадение случайно на цветовете от снимката и текст от книгата, която чета:
" ...според Рудолф Щайнер психичната настройка се отразява върху аурата: при човек, развил чувство за почит и благовение жълто-червените и керемиденочервените цветове в аурата изчезват и се заменят с небесносиньо-розови цветове."
...важи и обратното, предполагам, на човек обхванат от завист и едва сдържан гняв почервенява не само аурата му, а и той целият - до мозъка на костите си, и не знае каква вреда си нанася, ако още със ставането си от сън го е яд на целия свят, и така не само в утрото, а и през целия изгубен за него ден.
..чувал съм как понякога през деня тъжно бие камбаната в Копривщица и по тези керемиди, по покривите тръгва тъгата.
... но не е страшно, че ти може да си следващият, за когото ще бие тъжно камбаната, страшното е, ако не си... следващ Бога, защото те е страх ..да не паднеш от "покрива", страх от живота; страх от смъртта.
...дълго ги чаках, дали ще се докоснат до края във филма "Остатъкът от деня", ами да, накрая - с ръце за сбогом,
прекрасно измислено и снимано...и друго включили в кадър, числото на звяра 666,
той е там, където любовта не успява, поради независещи от нея причини, мисля си, че тя не може да има вина, вината е в хората, които сякаш не знаят как да й се порадват, дори когато завинаги се разделят ...без остатък.... надежда любовта да ги срещне отново.
...Атанас Далчев, навярно преди първия сняг, през миналия век е написал:
Над тези стръмни стрехи от железо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вервам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни — ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините…
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца."
1929 г.
...какво е по-различно след сто години след първия сняг, по-различното го има, ако по-различно погледнем към белия сняг.
...ето сега ще ти кажа как да погледнеш:
...мисля си, че бял сняг ще има и при птиците,
събрани за трохичките от твоята ръка.
...ето тук "долетя" това гълъбче днес...то търси трохички - перушинки бели събира, мъничко още му трябва чисто бяло да стане, чисто като обичта, която от тебе...нежна, смълчана, притихнала, за да не плаши, ...искри с белотата на първия сняг и му свети.
...така светло е било, предполагам, и на Богоявление, на Йордановден от Светия дух, като гълъб бил Светият дух, като гълъб:
"Според православния календар празникът Йордановден ознаменува кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в р. Йордан. В момента на кръщението небето „се отваря“ и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“."
...и тази история, преразказвана хилядолетия, отваря един нов свят, непознат и досега, но мечтан от хората от сътворението, тя е толкова наивна, колкото и прекрасна, мисълта за нея води като малка пътечка през ледена пустиня към светлината на нов живот.
...и си мисля за този нов живот -живот в любовта, какво ще стане с тези истории за живота на хора и гълъби, живели преди нас, а на нашия живот историите ще живеят ли или ще се окаже, че сме били никому ненужни симуланти, които накрая... ще се "събудят умрели".
......и ако от нещо не разбирам, то е от нотния запис на тъгата... понякога я виждам записана ....в петолинието на поломена мрежа и накацалите черни птици сякаш безразборно по нея, а всъщност...звучи позната мелодия, тъгата какво е ...и как се описва...езеро и съзерцаващата го тъга.
