...морето замръзва, не знам колко силна метафора е на студенината, която ни обзема и не се вълнуваме от нищо, всяка метафора съществува само чрез нас. Ако не ти харесва кашата на метафорите, поглеждаш снимките в нета с океанската ледена киша и написваш : "не вярвам да е метафорично ... климат просто, студ и зима."
... и ефирът "замръзва", не знам колко силна метафора е на "студа", който ни обзема и не чуваме молбите на хората, но малко след обяд, уж слънцето просветна, а започна "ледената епоха" - понесе се превъзбуденият глас на водещия "СЪботаж" в радио-ефира, който изчете смразяващото си есе Защо няма Апокалипсис?
...и като замръзнат морето и ефирът, ще разберем и метафората - идва нашият ред. А може замръзването и студът да са започнали от нас със сковаващото ни отчуждение и недоволството ни към света.
...снощи в "Любовта си ти" разказвахме за един премръзнал човек, когото ледената киша и описаният по-горе Апокалипсис са захвърлили в студа навън. Той може да е всеки един от нас в квартала, до блока или още по-близо вкъщи до нас. Съвсем тихо, но достатъчно ясно, жената в тролейбуса шепти какво трябва да се направи сега, когато студът е навсякъде.
...а сутринта нейните думи сякаш ме "чакаха"да се събудя и да ги открия, сгушени на топло в Словото.
„Когато обичате.
Щом обичате някого, той заслужава вашата любов- той има нужда от нея. Любовта е за бедните, за страдащите, за немощните, за слабите, грешните и болните. Праведните носят любовта в себе си, те не се нуждаят от външна любов. Праведният живее в любовта, а грешникът я търси отвън. Грешникът е измръзнал и трябва да се стопли, затова трябва да му се даде любов.
Ако със своята любов ти не можеш да загладиш и излекуваш раните на своя ближен, това не е любов. Любовта внася живот и радост в човека.
Любете не както хората любят, но както Бог люби. Така ще придобиете светлина на ума и топлина на чувствата, ще знаете и как да управлявате вашите желания и страсти.”
Беинса Дуно „Свещени думи на Учителя”
...лесно е да се каже, че за да се помогне, трябва да се даде любов, но как да "загладиш и излекуваш рани", ако ожесточението и недоволството са в душата на човека и са оставили непоправими следи...не знам, и преди пет години също не знаех как да отговоря на молба, отправена към мен, въпреки че силно исках да помогна:
"Дайте ми съвет, как да постъпя. Не искам да се изгубя. Не искам да се ожесточа."
... Как отговорих ли? - с една приказка.
...В писмото написах, че около мен нещата "говорят", т.е. свързвам ги в зависимости, разкриващи случващото се /като начало - "пълна мъгла", дори и аз не разбирах какво пишех/.... Пиша, а пред мен е една малка книжка, руска народна приказка, обработена от Алексей Толстой. Тази книжка ми помогна преди време, когато бях в Копривщица. Използвах я, за да си пиша по-удобно. Беше доста студено и забелязах, че заглавието на приказката съвпадаше с времето - Мразко. Взех книжката в София. И ето, книжката отново ми помогна, едва ли само защото й обърнах внимание и я взех, за да е на топло през зимата, е, може и затова да е, не знам, знам само, че повярвах, че с приказката мога да помогна. Ето и приказката, която изпратих като искан съвет:
"Живял някога един дядо, на когото умряла жената и той се оженил повторно. Дядото си имал момиче и бабата му завела момиче.
Всички знаят как се живее при мащеха: за най-малкото нещо ядеш бой. А своето момиче, каквото и да направи, все го глези и хвали.
В тъмни зори ставала завареницата, хранела и пояла добитъка, носела дърва и вода, печката палела, метяла...Ала с нищо не можела да угоди на бабата.
Вятърът духа, духа, пък спре, а омразата на бабата нямала умора. Намислила мащехата да премахне завареничето от този свят.
-Води я, старо, където щеш, само да не я виждат очите ми! Закарай я в гората, дето дърво и камък се пукат от студ - рекла тя на мъжа си.
Дядото се разтъжил, заплакал, но нямало какво да прави - излиза ли се на глава с бабата. Запрегнал коня.
- Качвай се, дъще, в шейната.
Откарал сиротата в гората, свалил я в една пряспа под голяма елха и си отишъл.
Момичето седяло под елхата и треперело от студ. Изведнъж чуло - наблизо Мразко фучи и трещи, скача от елха на елха, кърши клони. Стигнал до елхата, под която стояло момичето, и запитал от върха й:
- Топло ли ти е, момиче?
- Топло ми е, Мразко, топло ми е, братко.
Мразко се спуснал по-надолу и почнал все по-силно да фучи и да трещи.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
Момичето едва дишало от студ.
- Топло ми е, Мразко, топло ми е, братко.
Мразко се спуснал още по-ниско, по-силно зафучал и затрещял.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице? Топло ли ти е, душице?
Момичето било съвсем премръзнало и едва прошепнало:
- Ох, топло ми е, братко Мразко!
Тогава Мразко се съжалил над сиротинката, увил я в топли кожуси, сгрял я в пухени завивки.
А мащехата вече готвела помен за завареничето.
- Бързай, старо, докарай щерка си да я погребем!-викнала на мъжа си.
Тръгнал дядото към гората и стигнал до мястото, където оставил момичето - гледа, под голямата елха седи дъщеря му, весела и румена, със самурен кожух, цяла в злато и сребро, а край нея - кош с богати дарове.
Зарадвал се дядото, натоварил цялото богатство в шейната, качил и дъщеря си и поел към дома.
В това време бабата печела блини, а кучето се обаждало под масата:
- Джаф, джаф! Дядовата щерка в злато и сребро водят, за бабината щерка сватове не ще проводят.
Бабата му хвърлила един блин.
- Я не мърмори! Кажи:"За бабината щерка сватове ще пратят, дядовата щерка в съндък ще изпратят..."
Кучето изяло блина и пак заджафкало:
- Джаф, джаф! Дядовата щерка в злато и сребро водят, за бабината щерка сватове не ще проводят.
Бабата му хвърляла блини и го биела, ала кучето пак своето си знаело...
Изведнъж вратата скръцнала, отворила се и вътре влязла завареницата - цяла в злато и сребро. А подир нея носят висок, тежък кош. Погледнала бабата и ахнала...
- Впрягай, старо, другия кон! Карай моята дъщеря в гората и я остави на същото място...
Дядото качил бабината щерка в шейната, закарал я в гората, изтърсил я в пряспата под високата елха и си отишъл.
Седяло бабиното момиче и тракало със зъби.
А Мразко фучал и трещял в гората, скачал от елха на елха, кършел клони и току поглеждал към бабината дъщеря.
- Топло ли ти е, момиче?
- Ох, студено ми е! Не фучи, не трещи, Мразко...
Мразко се спуснал по-надолу и почнал все по-силно да фучи и да трещи.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
- Ох, ръцете и краката ми измръзнаха! Махай се, Мразко...
Още по-ниско се спуснал Мразко, по-силно се разфучал и затрещял:
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
- Ох, съвсем премръзнах! Махай се, в дън земя да потънеш дано, проклетнико!
Разсърдил се Мразко и така задухал, че бабината дъщеря се вкочанясала.
Още не съмнало, бабичката вдигнала мъжа си:
- Впрягай по-скоро, старо, тръгвай да прибереш дъщеря ми в злато и сребро...
Заминал дядото. А кучето се обадило под масата:
- Джаф, джаф! За дядовата щерка сватове ще пратят, бабината щерка в сандък ще изпратят.
Бабата му хвърлила една баничка.
- Я не мърмори! Кажи:"Бабината щерка цяла в злато и сребро..."
А кучето все своето си знаело:
- Джаф, джаф! Бабината щерка в сандък ще изпратят...
Скръцнала вратата, спуснала се бабата да посрещне дъщеря си. Отметнала рогозката и що да види - дъщеря й лежи мъртва в шейната.
Ревнала да плаче бабата, ала вече било късно."
...и ще попиташ, успях ли да изправя "падналия" човек, да го "стопля" с думите, които има в една приказка, или той се е "изгубил" и "ожесточил" още повече и прилича на питащия защо няма Апокалипсис?...Ами не знам, светът ни раздели и не сме си писали как е сега, но си мисля, че ако сега вярва в думите: "Да сме благодарни за всеки миг от живота си", приказката Мразко е помогнала.
Няма коментари:
Публикуване на коментар