....има Добри хора, случайно се разбира, че ги има, понякога се познават по това, че като пътуват в тролея тихо плачат:
"..вчера пътувам в тролея и слушам разговор по телефона. Жената, която разговаряше, беше сложила до лицето си ръка, за да приглуши звука, но аз бях точно до нея и чувах. Говореше може би с детето си или друг свой близък и разказваше за човек на улицата, премръзнал, тя му дала парички да си купи нещо топло, но вероятно човекът не си е купил, защото е бил не много адекватен. Притесняваше се много за човека..., каза, той няма да изкара студа навън тази нощ..., помоли, иди и го намери, навън до блока е, аз идвам, ще го приберем вкъщи...
...сълзите ми се затъркаляха...., тази жена и нейната топла ръка."
...толкова е студено, но като прочетох горните редове, дойде топлото, отвън дойде и се сви вътре в мен, искрено се зарадвах: може и аз нещо да направя, колкото и да ми е трудно, ще дописвам редовете на Добрите хора, ако не могат да пишат от вълнение, за да им помогна, като "съвременен писател" ще им помогна.
...най-трудно е да си писател, те заемат най-изстрадани пози, да измислиш цял роман в безброй страници, няколко пъти да си ги четеш сам, не е лесна работа, къс разказ е по-лесно, късаш и хвърляш, имаш време за следващ. И колкото по-агонизиращо къс е този разказ, по-малко ще се разбира, че всъщност агонизират твоите илюзии, че разбираш какво пишеш. Твърдя, че роман или къс разказ, дори няколко реда, които напишеш и изпратиш към света, са въпроси, които ти си задаваш сам, опит да разбереш какво точно се случва, нещо изключително трудно и ако намериш сред хилядите свои читатели поне един, който да ти даде отговор, смятай, че си успял, като... писател с добър читател.
...ето как "трябва" да се дописва, за да се помогне на един Добър човек, който от вълнение не е успял по-горе да завърши своето изречение:
....сълзите ми се търкулнаха и тръгнаха след жената, през зимата се стъмва рано, та докато търсят, ще стане тъмно, там - около блока, и макар сълзите слабо да отразяват луната, колкото могат, ще светят.
...но какво действително се случва... по време на пълнолуние и кой да ни го "освети", та то през цялото време изглежда напълно случайно,.... защо е точно сега толкова студено през зимата, също не знаем, не знаем защо този човек изглежда все едно не е адекватен, а кое ни кара да си мислим, че ние сме адекватни, ако не разбираме всъщност какво се случва и с какво страданието на този човек ни помага на нас, ако успеем да го забележим. Радост и мъка са свързани и следват своя закономерност, тя не е случайност. Винаги има знаци, които ни подсказват каква е истината за случващото и каква опитност ни носи тя.
... сълзите "светят" на всички нас, които виждаме човешко страдание и не оставаме безучастни, да понесеш болката от случващото на съвсем непознати хора е Доброта в най-висша степен, ако въобще Доброто може да се степенува, Добрият човек в тролейбуса ни понася със себе си, издърпва ни от студа на общението ни, същото, което прави и шептящата жена - търси и ще прибере при себе си изпаднал в беда непознат човек.
...Добрият човек "прибира" нас, като ни разказва за сълзите си, осветяващи път, в който все повече стават постъпките, направени с Любов - стъпките ни към Бога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар