"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот - да са щастливи."
....годината е високосна, на четири години ни се пада по един ден повече, което за сто години си е цял един месец чакане.
...не знам Умберто дали е пътувал с автобус, но аз пътувам и знам, че по спирките има доста хора, които чакат да се качат на автобуса, в който съм аз, и да пътуват щастливо, независимо кой ден от седмицата е; все гледам как си се качват и им се иска да пътуват, дори понякога си плащат, перфорирайки си билет, попътуват малко с мен и слизат, а тези, които не са си платили, слизат още по-щастливи от пътуването; до последната спирка, където слизам, оставаме често само водачът на автобуса и аз.
... какво трябва да стане през годината, за да се почувствам щастлив - повече от това да пътувам почти всеки ден с автобус или да се озъртам колебливо.
..понякога измисляме, че това ще са екскурзии, чакаме и в уречения ден тръгваме да пътуваме и колкото по-далечна е дестинацията, толкова очакванията за щастие са по-големи...най-голямото щастие е очакването, че ще се подредиш на една дълга опашка с щастливи като теб хора, за да видиш изумително творение на живелите преди нас. Щастието ти се увеличава, ако преди това си попрочел или чул, че то е изключително ценно. Затова ти се иска да застанеш възможно най-близо до него, на една ръка разстояние поне, жалко е ако е картина, че не можеш да влезеш в нея, както ти се иска да влезеш във филма за световноизвестен фонтан, дори ако е пресъхнал.
фонтан ди Треви в Рим
...важното е да си щастлив, "да успееш да видиш", а това че ще те поблъскат /като в градския транспорт, казват, че било/ няма да успее да развали величието на мига.
Париж - Лувъра
За разлика от повечето портрети от Ренесанса, няма никакви следи за самоличността на модела. Нито едно бижу не отвлича вниманието, жена която спокойно гледа към нас, изпълнена с любов, майчина обич, Мадоната, която сякаш носи в себе си неразкрити тайни. Контрастът на студената, сякаш мъртва природа засилва благородното сияние на жената, прави я още по-мила и по-реална. В ъгъла на устните й сякаш се крие усмивка. Да, тази усмивка…"
...ако тази картина е като икона, не знам кое прави хората щастливи, че са я видели, какво точно изразява тя - това което е горе на небето или долу на земята, неизразим кумир, на когото се "кланят"/прикляквайки дълги часове по безкрайни опашки/ и си доставят неизразимото удоволствие-сугестия да го видят, дори за един миг... прекалено "усмихнато" е това очакване за щастие, сътворено от доста човешки ръце.
... знам, че втората Божа заповед гласи така:
"Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи" (Изх. 20:4-6).
...мислил съм си за тези картини- икони в изложбените зали, в църковните храмове, колко много мъка събират от хората, дошли при тях, колко силен е този копнеж за щастие - необходимо, за да осмисли пътуването им през вечно чаканите петъци, лета и години.
...наскоро срещнах разговор за иконите в Словото на Учителя, беседа "Ново разбиране", Утринно слово 1932 г.:
"После младият човек ме запита: „Какво е твоето мнение за иконите?“. Изглежда, че нещо го мъчи. Казах му: „Има нещо добро и в иконите, но те имат смисъл, ако могат да те повдигнат. Не могат ли да те повдигнат, те не са на мястото си. Според мене сега е време да мислим за живите икони – за бедните и страдащите – тях да спасяваме“. Аз съм намислил да направя една църква с живи икони: всеки ден ще сменям иконите. Защо ще целувам едно дърво с образа на някой светия? Ако целуваш, по-добре целуни една жива икона, един жив човек. Има икони, които могат да се целуват; има икони, които не могат да се целуват. Целуни страдащия, за да го повдигнеш; целуни болния, за да го излекуваш."
...разказвах миналата година за свое пътуване към една картина, която ме повдигна:
"Времето бързо минава, търкулната топка, която все не успяваме да настигнем, толкова дълго се лутаме за да я намерим, че накрая забравяме какво точно търсим, като дълго пътуване от което ни остава само потракването на влака и зашеметени сетивата ни, а и усещането остава, че неусетно сме пораснали.
Ние кога разбираме, че сме пораснали, ...когато престанем да се радваме на снега или - на локвите и дъжда, мисля си, че когато престанах да се радвам от пътуването с влак, детство ми остана на малка гара, на която все ни се иска и ние да бяхме поостанали повечко.
Затова обичам да ходя на изложби, защото картините са прозорците на един влак през който светът препуска пред очите, и колкото художникът е позачистил стъклото и дръпнал перденцето ми става по-детско.
...а има картини на които сякаш той е успял на отвори хоризонта и да ме подкани да подам глава навън. Помните ли като деца как подавахме главите си навън през прозорците на влака, как очите ни се пълниха с песъчинки и перушинки и ние крещяхме от превъзбуда. Бе толкова кратко, сега така пак крещим, но вече на децата си да "слязат от прозореца".
Та тези картини в една изложба, които те пренасят в невидим свят, са много голяма рядкост, постижими са за гениалните художници, тези които успяват да разказват, а ние успяваме да виждаме този свят чрез техните картини, независимо, че очите, пълни с предметността на света, сякаш са затворени. Какво виждаме нарисувано ли? ... невидимото, най-същественото за душите ни.
...картината за която искам да обърна внимание, и за която бих дръпнал и внезапната спирачка, е тази синя картина на художничката Тамара Стаева - Пенчева.
Знаем от Учителя, че синьото е Истината, затова казвам, че картината е гениална, защото Тамара е успяла да пресъздаде истината за Стойна, с помощта на смиреното чудодейно чисто излъчване от затворените всевиждащи очи, синята багра и едва уловимото замайване от случващото се, картина реплика - вярата на преподобната Стойна.
...разказвах миналата година за свое пътуване към една картина, която ме повдигна:
"Времето бързо минава, търкулната топка, която все не успяваме да настигнем, толкова дълго се лутаме за да я намерим, че накрая забравяме какво точно търсим, като дълго пътуване от което ни остава само потракването на влака и зашеметени сетивата ни, а и усещането остава, че неусетно сме пораснали.
Ние кога разбираме, че сме пораснали, ...когато престанем да се радваме на снега или - на локвите и дъжда, мисля си, че когато престанах да се радвам от пътуването с влак, детство ми остана на малка гара, на която все ни се иска и ние да бяхме поостанали повечко.
Затова обичам да ходя на изложби, защото картините са прозорците на един влак през който светът препуска пред очите, и колкото художникът е позачистил стъклото и дръпнал перденцето ми става по-детско.
...а има картини на които сякаш той е успял на отвори хоризонта и да ме подкани да подам глава навън. Помните ли като деца как подавахме главите си навън през прозорците на влака, как очите ни се пълниха с песъчинки и перушинки и ние крещяхме от превъзбуда. Бе толкова кратко, сега така пак крещим, но вече на децата си да "слязат от прозореца".
Та тези картини в една изложба, които те пренасят в невидим свят, са много голяма рядкост, постижими са за гениалните художници, тези които успяват да разказват, а ние успяваме да виждаме този свят чрез техните картини, независимо, че очите, пълни с предметността на света, сякаш са затворени. Какво виждаме нарисувано ли? ... невидимото, най-същественото за душите ни.
...картината за която искам да обърна внимание, и за която бих дръпнал и внезапната спирачка, е тази синя картина на художничката Тамара Стаева - Пенчева.
Знаем от Учителя, че синьото е Истината, затова казвам, че картината е гениална, защото Тамара е успяла да пресъздаде истината за Стойна, с помощта на смиреното чудодейно чисто излъчване от затворените всевиждащи очи, синята багра и едва уловимото замайване от случващото се, картина реплика - вярата на преподобната Стойна.
.. душата е щастлива, когато може да изрази своите преживявания, трябва някой да застане пред теб и продължително да те погледне в очите, тогава, като в кладенец, някъде дълбоко се вижда светлинка, тя свети толкова слабо, че все едно е звездица от далечния космос. Тогава времето спира и без да се изкаже и една дума, душите си говорят, толкова е тихо, че се чува шепотът на звездите. Как точно трябва да се погледне към другия ли, затваряш очи и мислено заставаш пред Бога.
Към Бога - с вярата на всевиждащата Преподобна Стойна"
Към Бога - с вярата на всевиждащата Преподобна Стойна"
Преподобна Стойна
Подобна на Бога е Стойна, а картината на Тамара Стаева - Пенчева е стаена и жива - правдоподобна.
...в тази високосна година, която е с един ден по-дълга от миналата, ти имаш един ден повече, в който, ако решиш, може да видиш тази картина - шедьовър.
...ако е рекъл Бог, ще се направи през пролетта изложба и ти ще имаш възможност да я видиш на една ръка разстояние и то без безкрайните опашки на превъзбудени от чакане хора, дошли да видят световен шедьовър, а в тишина, за която ти разказвам.
... знам и защо е жива икона, може да разбереш и ти: заставаш пред нея, събираш длани, притваряш очи и с безмълвни устни шептиш, но тихо, толкова тихо, че да чуеш стъпките на своята душа тръгваща нагоре плахо към Бога с думите: "Господи, Боже наш, Благий ни Небесен Баща, Който си ни подарил живот и здраве да Ти се радваме, молим Ти се..."
...ако е рекъл Бог, ще се направи през пролетта изложба и ти ще имаш възможност да я видиш на една ръка разстояние и то без безкрайните опашки на превъзбудени от чакане хора, дошли да видят световен шедьовър, а в тишина, за която ти разказвам.
... знам и защо е жива икона, може да разбереш и ти: заставаш пред нея, събираш длани, притваряш очи и с безмълвни устни шептиш, но тихо, толкова тихо, че да чуеш стъпките на своята душа тръгваща нагоре плахо към Бога с думите: "Господи, Боже наш, Благий ни Небесен Баща, Който си ни подарил живот и здраве да Ти се радваме, молим Ти се..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар