Обичка

На Поли

...идеята за магията на умалителните имена не е моя, появи се случайно в мрежата ми и аз я хванах - хареса ми промяната, която се получава  с умалителната форма, тя не само зазвучава по- приятно и нежно, става ни по-близка, но по някакъв  странен начин "копието" се смалява, достигайки размерите на... една малка точка, като окото на шпионка, чрез нея може да се погледне по-добре, да се види дори и незабележимото, в "оригинала".

  

ГЛУХАР - ГЛУХАРЧЕ

...щом чух за "глухар - глухарче", веднага поисках и аз да направя "магия", първата ми реакция бе спонтанна и доста първична, пасъл съм крава като малък и веднага детството подсказа: 

КРАВА - КРАВАЙЧЕ

  От една екскурзия през Стрелча ми остана  снимка на  "кравайче", малко, току-що родено теленце свито на топка в стаята на двама възрастни хора, Георги и Мария, те живеят във  фургони южно над градеца, самотно живеят, децата им навън,... освен  кравата, радостта им от този ден, когато минахме от там, бе и теленцето.

ОБИЧ - ОБИЧКА

..."обич - обичка" е много ХУбава магия, мисля си, че по- хубава  не може да има, от обич  по-хубава магия има ли?

...като всяка истинска магия  "обич-обичка" се обгърна в тайнство и не искаше да се разкрие, все не можех  да  намеря подходящи снимки, които да я изразят. Мина доста време, почти бях забравил, че не успявам, а щом приемеш, че няма да успееш става по-лесно, дори забравяш, че трябва да търсиш.

...обичката, навярно уморена да чака, реши да се търкулне към мен и да ми помогне, да изразя обичта,..вчера намерихме една голяма обица, беше паднала на  пътечка по която знаем кой минава - заминава, наоколо е  пустош - градобитнина, но все пак има няколко жени, и дори  едно хубаво момиче има, виждал съм го с с подобни големи обици, затова, малко по-късно, закачих обицата на една арматурна желязна пръчка до вратата на двора й,  още като я закачвах знаех, че сме познали, за по-лесно попитах и в нета, момичето бързо и  радостно ми отговори:

"Ааа, ами най- вероятно е моя, да, защото аз си я загубих онзи ден и я търсих навсякъде ... Много благодаря , утре ще си я взема !"

...мда, негова била ...и в нета има снимка на момичето, хубава снимка, все едно обичта стои между двете обици и чака своето време.
..казват, че за всичко си има точно определено време, изпуснеш ли го връщане няма, красотата затова ще спаси света, ще помогне на хората да не изпуснат мига, когато ще зърнат обичта.
....и си мисля, защо животът ни "подхвърля" на нас, попроскубаните "архангели",чак сега обиците на младите момичета, какъв шанс щеше да бъде преди време да мога да закача обицата, но не на метална пръчка до вратата, аз щях да бъда тази пръчка, образно казано, да чакам момичето  да излезе, за да си вземе обицата, а аз да взема полагащата ми се награда, защо сега чак - не знам.
.....стои обичта между обиците и чака да срещне очи, на които времето за запознанство с нея е дошло.

......гледам снимката на младото момиче с обиците, как ми се иска да мога да се смаля до размерите на обиците, представям си как, ако се изгубя накъде, ще ме търсят навсякъде, ама.... утре,  а днес... вече съм твърде голям, за да вися пред нейната врата, и да проверя действително ли по-хубава магия от  умалителната "обич - обичка" няма.

Мразко

...днес пак бе много студено, както е тръгнало ще замръзне всичко - морето, ефирът, и накрая всички ние.
...морето замръзва, не знам колко силна метафора е на студенината, която ни обзема и не се вълнуваме от нищо,  всяка метафора съществува само чрез нас. Ако не ти харесва кашата на метафорите, поглеждаш снимките в нета с океанската ледена киша и написваш : "не вярвам да е метафорично ... климат просто, студ и зима."

... и ефирът "замръзва", не знам колко силна метафора е на "студа", който ни обзема и не чуваме молбите на хората, но малко след обяд, уж слънцето просветна, а започна "ледената епоха" - понесе се превъзбуденият глас на водещия "СЪботаж" в радио-ефира, който изчете смразяващото си есе Защо няма Апокалипсис?

...и като замръзнат морето и ефирът, ще разберем  и метафората - идва нашият ред. А може замръзването и студът да са започнали от нас със сковаващото ни отчуждение и недоволството ни към света.

...снощи в "Любовта си ти" разказвахме за един премръзнал човек, когото ледената киша и описаният по-горе Апокалипсис са захвърлили в студа навън. Той може да е всеки един от нас в квартала, до блока или още по-близо вкъщи до нас. Съвсем тихо, но достатъчно ясно, жената в тролейбуса шепти какво трябва да се направи сега, когато студът е навсякъде.
...а сутринта нейните думи сякаш ме "чакаха"да се събудя и да ги открия, сгушени на топло в Словото.

„Когато обичате.
 Щом обичате някого, той заслужава вашата любов- той има нужда от нея. Любовта е за бедните, за страдащите, за немощните, за слабите, грешните и болните. Праведните носят любовта в себе си, те не се нуждаят от външна любов. Праведният живее в любовта, а грешникът я търси отвън. Грешникът е измръзнал и  трябва да се стопли, затова трябва да му се даде любов.
 Ако със своята любов ти не можеш да загладиш и излекуваш раните на своя ближен, това не е любов. Любовта внася живот и радост в човека.
Любете не както хората любят, но както Бог люби. Така ще придобиете светлина на ума и топлина на чувствата, ще знаете и как да управлявате вашите желания и страсти.”
Беинса Дуно „Свещени думи на Учителя”

...лесно е да се каже,  че за да се помогне, трябва да се даде любов, но как да "загладиш и излекуваш рани", ако ожесточението и недоволството са в душата на човека и са оставили непоправими следи...не знам, и преди пет години също не знаех как да отговоря на молба, отправена към мен, въпреки че силно исках да помогна:

"Дайте ми съвет, как да постъпя. Не искам да се изгубя. Не искам да се ожесточа."

...  Как отговорих  ли? - с една приказка.

...В писмото написах, че  около мен нещата "говорят", т.е. свързвам ги в зависимости, разкриващи случващото се /като начало - "пълна мъгла", дори и аз не  разбирах какво пишех/.... Пиша, а пред мен е една малка книжка, руска народна приказка, обработена от Алексей Толстой. Тази книжка ми помогна преди време, когато бях в Копривщица. Използвах я, за да си пиша по-удобно. Беше доста студено и забелязах, че заглавието на приказката съвпадаше с времето - Мразко. Взех книжката в София. И ето, книжката отново ми помогна, едва ли само защото й обърнах внимание и я взех, за да е на топло през зимата, е, може и затова да е, не знам, знам само, че повярвах, че с приказката мога да помогна. Ето и приказката, която изпратих като искан съвет:
"Живял някога един дядо, на когото умряла жената и той се оженил повторно. Дядото си имал момиче и бабата му завела момиче.
Всички знаят как се живее при мащеха: за най-малкото нещо ядеш бой. А своето момиче, каквото и да направи, все го глези и хвали.
В тъмни зори ставала завареницата, хранела и пояла добитъка, носела дърва и вода, печката палела, метяла...Ала с нищо не можела да угоди на бабата.
Вятърът духа, духа, пък спре, а омразата на бабата нямала умора. Намислила мащехата да премахне завареничето от този свят.
-Води я, старо, където щеш, само да не я виждат очите ми! Закарай я в гората, дето дърво и камък се пукат от студ - рекла тя на мъжа си.
Дядото се разтъжил, заплакал, но нямало какво да прави - излиза ли се на глава с бабата. Запрегнал коня.
- Качвай се, дъще, в шейната.
Откарал сиротата в гората, свалил я в една пряспа под голяма елха и си отишъл.
Момичето седяло под елхата и треперело от студ. Изведнъж чуло - наблизо Мразко фучи и трещи, скача от елха на елха, кърши клони. Стигнал до елхата, под която стояло момичето, и запитал от върха й:
- Топло ли ти е, момиче?
- Топло ми е, Мразко, топло ми е, братко.
Мразко се спуснал по-надолу и почнал все по-силно да фучи и да трещи.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
Момичето едва дишало от студ.
- Топло ми е, Мразко, топло ми е, братко.
Мразко се спуснал още по-ниско, по-силно зафучал и затрещял.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице? Топло ли ти е, душице?
Момичето било съвсем премръзнало и едва прошепнало:
- Ох, топло ми е, братко Мразко!
Тогава Мразко се съжалил над сиротинката, увил я в топли кожуси, сгрял я в пухени завивки.
А мащехата вече готвела помен за завареничето.
- Бързай, старо, докарай щерка си да я погребем!-викнала на мъжа си.
Тръгнал дядото към гората и стигнал до мястото, където оставил момичето - гледа, под голямата елха седи дъщеря му, весела и румена, със самурен кожух, цяла в злато и сребро, а край нея - кош с богати дарове.
Зарадвал се дядото, натоварил цялото богатство в шейната, качил и дъщеря си и поел към дома.
В това време бабата печела блини, а кучето се обаждало под масата:
- Джаф, джаф! Дядовата щерка в злато и сребро водят, за бабината щерка сватове не ще проводят.
Бабата му хвърлила един блин.
- Я не мърмори! Кажи:"За бабината щерка сватове ще пратят, дядовата щерка в съндък ще изпратят..."
Кучето изяло блина и пак заджафкало:
- Джаф, джаф! Дядовата щерка в злато и сребро водят, за бабината щерка сватове не ще проводят.
Бабата му хвърляла блини и го биела, ала кучето пак своето си знаело...
Изведнъж вратата скръцнала, отворила се и вътре влязла завареницата - цяла в злато и сребро. А подир нея носят висок, тежък кош. Погледнала бабата и ахнала...
- Впрягай, старо, другия кон! Карай моята дъщеря в гората и я остави на същото място...
Дядото качил бабината щерка в шейната, закарал я в гората, изтърсил я в пряспата под високата елха и си отишъл.
Седяло бабиното момиче и тракало със зъби.
А Мразко фучал и трещял в гората, скачал от елха на елха, кършел клони и току поглеждал към бабината дъщеря.
- Топло ли ти е, момиче?
- Ох, студено ми е! Не фучи, не трещи, Мразко...
Мразко се спуснал по-надолу и почнал все по-силно да фучи и да трещи.
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
- Ох, ръцете и краката ми измръзнаха! Махай се, Мразко...
Още по-ниско се спуснал Мразко, по-силно се разфучал и затрещял:
- Топло ли ти е, момиче? Топло ли ти е, хубавице?
- Ох, съвсем премръзнах! Махай се, в дън земя да потънеш дано, проклетнико!
Разсърдил се Мразко и така задухал, че бабината дъщеря се вкочанясала.
Още не съмнало, бабичката вдигнала мъжа си:
- Впрягай по-скоро, старо, тръгвай да прибереш дъщеря ми в злато и сребро...
Заминал дядото. А кучето се обадило под масата:
- Джаф, джаф! За дядовата щерка сватове ще пратят, бабината щерка в сандък ще изпратят.
Бабата му хвърлила една баничка.
- Я не мърмори! Кажи:"Бабината щерка цяла в злато и сребро..."
А кучето все своето си знаело:
- Джаф, джаф! Бабината щерка в сандък ще изпратят...
Скръцнала вратата, спуснала се бабата да посрещне дъщеря си. Отметнала рогозката и що да види - дъщеря й лежи мъртва в шейната.
Ревнала да плаче бабата, ала вече било късно."

...и ще попиташ, успях ли да изправя "падналия" човек, да го "стопля" с думите, които има в една приказка, или той се е "изгубил" и "ожесточил" още повече и прилича на питащия защо няма Апокалипсис?...Ами не знам, светът ни раздели и не сме си писали как е сега, но си мисля, че ако  сега вярва  в думите: "Да сме благодарни за всеки миг от живота си", приказката  Мразко  е помогнала.

Любовта си ти

На Люси

....има Добри хора, случайно се разбира, че ги има, понякога се познават по това, че като пътуват в тролея тихо плачат:

"..вчера пътувам в тролея и слушам разговор по телефона. Жената, която разговаряше, беше сложила до лицето си ръка, за да приглуши звука, но аз бях точно до нея и чувах. Говореше може би с детето си или друг свой близък и разказваше за човек на улицата, премръзнал, тя му дала парички да си купи нещо топло, но вероятно човекът не си е купил, защото е бил не много адекватен. Притесняваше се много за човека..., каза, той няма да изкара студа навън тази нощ..., помоли, иди и го намери, навън до блока е, аз идвам, ще го приберем вкъщи...
...сълзите ми се затъркаляха...., тази жена и нейната топла ръка."

...толкова е студено, но като прочетох горните редове, дойде топлото, отвън дойде и се сви вътре в мен, искрено се зарадвах: може и аз нещо да направя, колкото и да ми е трудно, ще дописвам редовете на Добрите хора, ако не могат да пишат от вълнение, за да им помогна, като "съвременен писател" ще им помогна.

...най-трудно е да си писател, те заемат най-изстрадани пози, да измислиш цял роман в безброй страници, няколко пъти да си ги четеш сам, не е лесна работа, къс разказ е по-лесно, късаш и хвърляш, имаш време за следващ. И колкото по-агонизиращо къс е този разказ, по-малко ще се разбира, че всъщност агонизират твоите илюзии, че разбираш какво пишеш. Твърдя, че роман или къс разказ, дори няколко реда, които напишеш и изпратиш към света, са въпроси, които ти си задаваш сам, опит да разбереш какво точно се случва, нещо изключително трудно и ако намериш сред хилядите свои читатели поне един, който да ти даде отговор, смятай, че си успял, като... писател с добър читател.

...ето как "трябва" да се дописва, за да се помогне на един Добър човек, който от вълнение не е успял по-горе да завърши своето изречение:
....сълзите ми се търкулнаха и тръгнаха след жената, през зимата се стъмва рано, та докато търсят, ще стане тъмно, там - около блока, и макар сълзите слабо да отразяват луната, колкото могат, ще светят.

...но какво действително се случва... по време на пълнолуние и кой да ни го "освети", та то през цялото време изглежда напълно случайно,.... защо е точно сега толкова студено през зимата, също не знаем, не знаем защо този човек изглежда все едно не е адекватен, а кое ни кара да си мислим, че ние сме адекватни, ако не разбираме всъщност какво се случва и с какво страданието на този човек ни помага на нас, ако успеем да го забележим. Радост и мъка са свързани и следват своя закономерност, тя не е случайност. Винаги има знаци, които ни подсказват каква е истината за случващото и каква опитност ни носи тя.
... сълзите "светят" на всички нас, които виждаме човешко страдание и не оставаме безучастни, да понесеш болката от случващото на съвсем непознати хора е Доброта в най-висша степен, ако въобще Доброто може да се степенува, Добрият човек в тролейбуса ни понася със себе си, издърпва ни от студа на общението ни, същото, което прави и шептящата жена - търси и ще прибере при себе си изпаднал в беда непознат човек.
...Добрият човек "прибира" нас, като ни разказва за сълзите си, осветяващи път, в който все повече стават постъпките, направени с Любов - стъпките ни към Бога.

Щуротии

Умберто Еко

"Никога не съм се съмнявал в истината, съдържаща се в знаците; те са единственото средство, с което човек разполага, за да се ориентира в този свят."

...попристегнато  от "черната връзка" на категоричността за "единствено средство", без връзка с цялата истина, т.е.  истината в този свят би се притеснила в наложеното й ограничение, че е възможно да се познае само чрез знаците, изказано от Умберто Еко, естествено, ако повярваме на публикацията в Web Stage, че е негово твърдение.

...вярваме или не вярваме в знаци и стрелки като  средство за познание, винаги присъства съмнението, което често ще обобщи преценката си до думата - щуротии.

....когато ми вярват за посоката, случвало ми се е да ме попитат, гледайки ме в очите, брат ми, накъде е сега  "вляво", ами, сестро, твое дясно е посоката, която ни трябва, тя е мое ляво.

...когато знаците, които съм събрал, за да покажа, че светът е една хармония, са повечко от един наръч, товарът започва да "тегне на самара", уморяват се да слушат безкрайните ми есета и всичко бързо приключва с последна дума - щуротии.

...колко често се случва нещо по-различно ли и да ми повярват, че има стрелки, които ни помагат, ако и годината е високосна - по веднъж, като днес - повярваха ми, има щуротии.

..е, повярваха ми не защото го написах, а защото преди да го напиша, вървейки по улицата го "събираха" заедно с мен.

Днес трябваше да купим подарък за предстоящ утре р.д., имам позната цветарка и тя съумява да избере подходящи цветя, които допълват подаръка, миналата година, също за един рожден ден, в края на декември купих от нея циклама и ето каква наистина истина се получи:

...и реших, днес ще опитам пак да потърся цветово единство при оформянето на подаръка за р.д., случайно стигнахме до избор на виолетовата багра, тя първо се появи в купената от нас туника, а после и в избраното цвете, ето ги:

 ...излязохме от малкото цветарско магазинче и казах, виж сега, че виолетовата багра ще започне да се появява, бях с моя читателка, която ме "чете" повече от 30 година и не спира да твърди, че пиша щуротии.
...мисля си, че всяко нещо, за което мислим, на което в момента обръщаме внимание, живее  чрез нас, започва да се изявява - става видимо, ние сме тези, които определяме видимостта на света, чрез мислите си за него....и ако посоката, която избираме е "нашата" посока, необходима, за да се повдигнем и разширим хоризонта, се появяват знаците, целият свят, видим и невидим, се втурва да ни помага, тогава казваме, а, как ни провървя да "видим" нещо, изглеждащо случайно и невъзможно да се случи.
...тръгнахме по улицата към близкия мол и още на автобусната спирка виолетовата багра се появи, стоеше на една превръзка на очи - лице от реклама, помислих си, вярна е посоката, продължихме нагоре по улицата, на стената на една сграда - виолетов надпис със спрей, по-нагоре - рекламна табела, виолетова, свихме през преки улици, за да стигнем по-бързо, преминахме една, втора малки улички и на улица Богдан видяхме паднал на тротоара възрастен човек, жена и мъж бяха над него и се мъчеха да го изправят, приближихме, а жена ми, като привлечена от магнит, се залепи за стария човек, а той блед, с кървящо от падането лице нищо не можеше да каже, само простенваше, обадих се по телефона за линейка, помогнахме му да стане, отнякъде се появи жена му, която не престана да го пита какво стана, защо падна, боли ли те някъде....оказа се, че възрастният човек, Александър, живее наблизо и излязъл за малко да купи нещо и дали от ниска захар, дали от ниско кръвно, не се разбра, паднал, жена му отиде да вика за помощ дъщеря им, живееща наблизо, помогнахме му да седне на едно циментово сандъче със здравец, говорих му успокоителни думи и неочаквано една случайно преминаваща жена се спря пред нас, позагледа ни и попита какво става, казахме, паднал е Сашо, сега ще дойде линейка, а тя извади 10 лева и ги подаде на човека, вземи,  днес ми бе казано от невидимия свят да помогна на изпаднал в беда човек, старият човек протегна ръка и взе парите, тогава се върна жената на Сашо  и каза, вземете си парите, дайте ги на някой в беда, той има. Жената се почуди какво да прави, вземете си парите, настоях и аз, ако трябваше той да ги вземе, жена му нямаше да се върне толкова бързо, а и друго има, вижте, зачита ви се доброто, вие сте с виолетова шапка и виолетово шалче, също както и ние днес, носим виолетовата багра, ето я, и показах от чантата виолетовата туника, по това днес се познаваме тези, които правим добро, и още няколко подобни щуротии изръсих, жената се дръпна, не знам дали разбра какво й казах, но чу думите добро и че ще намери на кого да  даде парите.
Жена ми си мълчеше,  с една салфетка бършеше кръвта от носа на стария човек, който не спираше да я гледа и не помръдваше, въпреки, че жена му и дошлата по-късно дъщеря го подканваха да си тръгват, тръгнахме и ние с тях, а те не спираха да ни благодарят за всичко.
...вървяхме... в настъпилата просълзена тишина жена ми каза, той не искаше да си тръгва, през цялото време ме гледаше със сините си очи, и с това слабо, издължено лице, висока кокалеста фигура, все едно беше татето, и виж къде бе паднал на улица Богдан, пресечка с Бунай помниш ли, и баща ти рецитираше за Богдан и Бунай, нещо се сви вътре в мен, пречеше ми да говоря, успях да преглътна и прошепнах, щуротии, Грете, щуротии..

..вечерта се събрахме традиционно над чиниите за вечеря, разменихме няколко думи, кой какво е правил, тя бе ходила на среща със своя, към 40 годишна, колежка, която от известно време е в болнични, има стряскаща диагноза, да се видят и ако може да й помогне с нещо, даде й от моите книги - Любов, попитах, а как беше облечена твоята колежка,... знаех, че ще ме попиташ, ами младежки - дънки, блуза и късо яке, бе наметнала шал с широки ивици, прошарени... с виолетови ленти.
...наведен над масата усетих как сълзите ми тръгнаха,  едва успях да притворя клепачи и да ги задържа, една сълза се промуши през тях и се отрони по бузата ми, ориентира се накъде е надолу и падна в порцелановата ми чиния, бе съвсем тихо и сякаш се чу...наистина се чу.

П.П......понякога, като един миг от високосна година, виждам как нежност преминава между видим и невидим свят, всъщност е любов, която не признава границите на раздялата... мислиш, че е щуротия за есе... виж този филм -Призрак може пък на него да повярваш повече.

Жива икона

...наскоро в нета се появи, че Умберто Еко знаел какво чакат хората:

"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот - да са щастливи."

....годината е високосна, на четири години ни се пада по един ден повече, което за сто години си е  цял един месец чакане.
...не знам Умберто дали е пътувал с автобус, но аз пътувам и знам, че по спирките има доста хора, които чакат да се качат на автобуса, в който съм аз, и да пътуват щастливо, независимо кой ден от седмицата е; все гледам как си се качват и им се иска да пътуват, дори понякога си плащат, перфорирайки си билет, попътуват малко с мен и слизат, а тези, които не са си платили, слизат още по-щастливи от пътуването; до последната спирка, където слизам, оставаме често само водачът на автобуса и аз.
... какво трябва да стане през годината, за да се почувствам щастлив - повече от това да пътувам почти всеки ден с автобус или  да се озъртам колебливо.
..понякога измисляме, че това ще са екскурзии, чакаме и в уречения ден тръгваме да пътуваме и колкото  по-далечна е дестинацията, толкова очакванията за щастие са по-големи...най-голямото щастие е очакването, че ще се подредиш на една дълга опашка с щастливи като теб хора, за да видиш изумително творение на живелите преди нас. Щастието ти се увеличава, ако преди това си попрочел или чул, че то е изключително ценно. Затова ти се иска да застанеш възможно най-близо до него, на една ръка разстояние поне, жалко е ако е картина, че не можеш да влезеш в нея, както ти се иска да влезеш във филма за  световноизвестен фонтан, дори ако е пресъхнал.

фонтан ди Треви в Рим

...важното е да си щастлив,  "да успееш да видиш", а това че ще те поблъскат /като в градския транспорт, казват, че било/ няма да успее да развали величието на мига.

Париж - Лувъра

....разказвано е как портретът на Лиза дел Джокондо окончателно се превръща в икона:

Мона Лиза

" Всяка година 6 милиона души посещават Лувъра в Париж, заради нея. На пръв поглед тя е един обикновен портрет, изобразяващ млада жена, седнала на балкон на фона на неизвестни реки и скалисти планини. Лявата й ръка е облегната на стола успоредно на долната рамка на картината, докато нежните пръсти на дясната й ръка спокойно почиват върху лявата й длан. Платът на семплата й, но очевидно скъпа рокля пада на елегатни букли, докато на лявото й рамо небрежно е метнат тънък шал. Пухкави бузи, високо чело, дълъг нос, остра брадичка. Кафява коса покрита с прозрачен воал, над топлите й кафеви очи няма вежди. Роклята, косата и цветът на сенките, падащи върху кожата й са в абсолютна хармония с пейзажа зад гърба й.
За разлика от повечето портрети от Ренесанса, няма никакви следи за самоличността на модела. Нито едно бижу не отвлича вниманието, жена която спокойно гледа към нас, изпълнена с любов, майчина обич, Мадоната, която сякаш носи в себе си неразкрити тайни. Контрастът на студената, сякаш мъртва природа засилва благородното сияние на жената, прави я още по-мила и по-реална. В ъгъла на устните й сякаш се крие усмивка. Да, тази усмивка…"

...ако тази картина е като икона, не знам кое прави хората щастливи, че са я видели, какво точно изразява тя - това което е горе на небето или долу на земята, неизразим кумир, на когото се "кланят"/прикляквайки дълги часове по безкрайни опашки/  и си доставят неизразимото удоволствие-сугестия  да го видят, дори за един миг... прекалено "усмихнато" е това очакване за щастие, сътворено от доста човешки ръце.

... знам, че втората Божа заповед гласи така:

"Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи" (Изх. 20:4-6).

...мислил съм си за тези картини- икони в изложбените зали, в църковните храмове, колко много мъка събират от хората, дошли при тях, колко силен е този копнеж за щастие - необходимо, за да осмисли пътуването им през вечно чаканите петъци, лета и години.

...наскоро срещнах разговор за иконите в Словото на Учителя, беседа "Ново разбиране", Утринно слово 1932 г.:

"После младият човек ме запита: „Какво е твоето мнение за иконите?“. Изглежда, че нещо го мъчи. Казах му: „Има нещо добро и в иконите, но те имат смисъл, ако могат да те повдигнат. Не могат ли да те повдигнат, те не са на мястото си. Според мене сега е време да мислим за живите икони – за бедните и страдащите – тях да спасяваме“. Аз съм намислил да направя една църква с живи икони: всеки ден ще сменям иконите. Защо ще целувам едно дърво с образа на някой светия? Ако целуваш, по-добре целуни една жива икона, един жив човек. Има икони, които могат да се целуват; има икони, които не могат да се целуват. Целуни страдащия, за да го повдигнеш; целуни болния, за да го излекуваш."


...разказвах миналата година за  свое пътуване към една картина, която ме повдигна:

"Времето бързо минава, търкулната топка, която все не успяваме да настигнем, толкова дълго се лутаме за да я намерим, че накрая забравяме какво точно търсим, като дълго пътуване от което ни остава само потракването на влака и зашеметени сетивата ни, а и усещането остава, че неусетно сме пораснали.
   Ние кога разбираме, че сме пораснали, ...когато престанем да се радваме на снега или - на локвите и дъжда, мисля си, че когато престанах да се радвам от пътуването с влак, детство ми остана на малка гара, на която все ни се иска и ние да бяхме поостанали повечко.
Затова обичам да ходя на изложби, защото картините са прозорците на един влак през който светът препуска пред очите, и колкото художникът е позачистил стъклото и дръпнал перденцето ми става по-детско.
...а има картини на които сякаш той е успял на отвори хоризонта и да ме подкани да подам глава навън. Помните ли като деца как подавахме главите си навън през прозорците на влака, как очите ни се пълниха с песъчинки и перушинки и ние крещяхме от превъзбуда. Бе толкова кратко, сега така пак крещим, но вече на децата си да "слязат от прозореца".
Та тези картини в една изложба, които те пренасят в невидим свят, са много голяма рядкост, постижими са за гениалните художници, тези които успяват да разказват, а ние успяваме да виждаме този свят чрез техните картини, независимо, че очите, пълни с предметността на света, сякаш са затворени. Какво виждаме нарисувано ли? ... невидимото, най-същественото за душите ни.
...картината за която искам да обърна внимание, и за която бих дръпнал и внезапната спирачка, е тази синя картина на художничката Тамара Стаева - Пенчева.
Знаем от Учителя, че синьото е Истината, затова казвам, че картината е гениална, защото Тамара е успяла да пресъздаде истината за Стойна, с помощта на смиреното чудодейно чисто излъчване от затворените всевиждащи очи, синята багра и едва уловимото замайване от случващото се, картина реплика - вярата на преподобната Стойна.

.. душата е щастлива, когато може да изрази своите преживявания,  трябва някой да застане пред теб и продължително да те погледне в очите, тогава, като в кладенец, някъде дълбоко се вижда светлинка, тя свети толкова слабо, че все едно е звездица от далечния космос. Тогава времето спира и без да се изкаже и една дума, душите си говорят, толкова е тихо, че се чува шепотът на звездите. Как точно трябва да се погледне към другия ли, затваряш очи и мислено заставаш пред Бога.
Към Бога - с вярата на всевиждащата Преподобна Стойна"

Преподобна Стойна

   Подобна на Бога е Стойна, а картината на Тамара Стаева - Пенчева е стаена и жива -       правдоподобна.

...в тази високосна година, която е с един ден по-дълга от миналата, ти имаш един ден повече, в който, ако решиш, може да видиш тази картина - шедьовър.
...ако е рекъл Бог, ще се направи през пролетта изложба и ти ще имаш възможност да я видиш на една ръка разстояние и то без безкрайните опашки на превъзбудени от чакане хора, дошли да видят световен шедьовър, а в тишина, за която ти разказвам.

... знам и защо е жива икона, може да разбереш и ти: заставаш пред нея, събираш длани, притваряш очи и с безмълвни устни шептиш, но тихо, толкова тихо, че да чуеш стъпките на своята душа тръгваща нагоре плахо към Бога с думите: "Господи, Боже наш, Благий ни Небесен Баща, Който си ни подарил живот и здраве да Ти се радваме, молим Ти се..."