Вечните Учители

На майка ми


...в случайна среща  "белите" хора  познах...а те дали ни разпознават.

...днес ми попадна от нета писмото на един учител - Дейвид Менаски. Писмото е разказ за неговата любов към учениците му, разказ за силата на тази любов... Така разказват вечните учители, познават се по това, че обичат безрезервно своята професия и учениците си. Децата, без да им се обяснява, разбират, че тези учители са вечни и запомнят топлината им завинаги т.е. стават вечно обичащи хора...

... да прочетем в ефира първо писмото на Дейвид, а след това ще разкажем за играта с топка на един вечен учител в България.

След като получава диагноза тумор на мозъка, един американски учител по литература тръгва на вдъхновяващо пътешествие, за да се срещне отново с някогашните си ученици. По пътя открива, че не той, а те преподават най-важния от всички уроци. Прочетете и вие писмото на Дейвид Менаски, което ще стане част от мемоарите му.

"В продължение на 16 прекрасни години преподавах на единайсетокласници в гимназия в Маями. За мен учителството не бе начин да припечеля пари. То беше моят живот.

Нищо не ме правеше по-щастлив и по-доволен от това да застана пред класната стая и да споделя с нея трудовете на творци като Шекспир, Чосър, Джак Керуак, Тупак Шакур и Гуендолин Брукс и да гледам как учениците ми прихващат моята страст към езика и литературата.

Обичах да гледам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите големи решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да кандидатстват, какво да учат – в същото време те се учеха да шофират и постъпваха на първата си работа, експериментираха с идентичността и независимостта си.

Нямаше ден, в който да не се чувствам благословен, че съм част от метаморфозите им и благодарен за възможността да повлияя на живота им.

Класната ми стая беше моето светилище, затова един ден преди Деня на благодарността през 2006 г., когато получих диагноза за нелечим рак на мозъка на 34-годишна възраст и ми казаха, че ще живея по-малко от година, направих това, което съм правел винаги. Отидох на училище. Имах нужда да кажа на учениците си, че им вярвам достатъчно, за да споделя с тях най-свещената промяна в живота. Смъртта.

Те на свой ред ми помогнаха да живея в настоящия момент и да прекарам времето, което ми е останало, живеейки пълноценно. В продължение на шест години единственият път, когато не отидох в клас, беше когато оперираха мозъка ми. Никога не съм бягал от темата за рака си - glioblastoma multiforme - в разговорите с учениците си, но тя не бе и нещо, върху което съм се спирал твърде много - нито пък те.

Покривах оплешивялата си, осеяна с белези глава с вълнена шапка и насрочвах химиотерапията около часовете си. Станах толкова добър в това да ми е лошо, че можех да изтичам до тоалетната, да се тръшна на седалката, да пусна водата, да си измия зъбите и да се върна в клас за по-малко от три минути. Те се преструваха, че не забелязват. През този период дори спечелих наградата „Учител на годината” за своя регион. Бях благодарен за всеки дъх и чувствах, че мога да живея така вечно.

След това, преди две лета, туморът в главата ми реши да се събуди. Играех билярд с един приятел, когато ме обхвана ужасяващ гърч, след който останах сакат и почти сляп. След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възстановяването ми, бях принуден да призная, че вече не мога да бъда учителя, който бях някога, и подадох оставка.

Ракът най-сетне бе успял да ме изгони от класната стая, но аз не бях готов да му позволя да ме изгони и от играта. Не се страхувах от смъртта. Боях се от живота без цел.

Ще перифразирам Ницше - човек, който има причина да живее, може винаги да намери начин. Моята причина винаги са били моите ученици. Просто трябваше да намеря и начина. И тъй като вече нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, реших, че аз ще отида при тях.

През септември 2012 г. публикувах плана си във фейсбук. Казах, че искам да прекарам времето, което ми е останало, като се срещам с бившите си ученици. Целта ми бе да получа възможност да видя от първа ръка как се справят моите деца и да разбера как и дали съм им помогнал да оформят младия си живот. Това беше възможност, която малцина получават, но мнозина - и особено учителите - копнеят за такъв шанс.

Часове след публикацията получих покани от ученици, живеещи в над 50 града в страната. В началото на ноември започнах пътешествието си през Америка с автобус, с влак, сам с бастунчето си с червен връх.

През следващите три месеца изминах над 8000 мили от Маями до Ню Йорк, от сърцето на Америка до Златните порти на Сан Франциско. Посетих стотици от някогашните си ученици по време на този път. Надявал се бях, че ще открия, че съм събудил поне у някои от тях трайна любов към книгите и литературата и дълбоко любопитство към света. Но това, на което ме научи моето пътуване, бе дори по-прекрасно.

Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.

Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.

Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа - това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.

И с тяхна помощ аз разбрах, че тези твърде човешки мигове, когато се свързваме дълбоко и лично, са онова, което е направило живота ми толкова богат - тогава и сега. Учениците ми ме научиха на най-важния от всички уроци. Те ми показаха, че важно е не толкова онова, което учим в часовете, а това, което усещаме в сърцата си.

Аз съм прагматичен човек. Знам, че няма причина още да съм жив. Ракът никога не ми позволява да забравя това и аз няма да спечеля в тази война на воли. Зная, че болестта ще направи с мен каквото си поиска, и то скоро.

Крайниците ми отслабват, отслабва и паметта ми. Но докато животът ми угасва от тумора, който расте в главата ми, виждам все по-ясно даровете, които обещанието за една ранна смърт ми донесе.

Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг, ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята."

Преде време, може би година, участвах в една петъчна поетична среща наречена "Опити в любовта" и там разказах за вечните учители и за техните опити в любовта. Любовта към учениците, за която говорих тогава, е същата, за която по-горе разказа и Дейвид. Ето, чуйте и този разказ:

Здравейте, добри хора,
Благодаря ви, че отделя време и за моите безсъници. В предварителната покана за тази среща наречена „Опити в Любовта” съм представен за журналист... не съм журналист, не че знам какво съм, но най-малкото искам да съм журналист... мисля си, че с това "ист" накрая не е дописана думата истина и звучи фалшиво, като недоизпята музикална фраза - започната и оставена във въображението на слушателя. В потвърждение наскоро срещнах в нета следния виц:

Попитали радио Ереван, какво е журналистика. Радиото отговорило:
- Ами, съобщават, че лорд Джон е умрял за онези, които никога не са знаели, че лорд Джон въобще е живял.

Това е в кръга на шегата, но по важното е, че ще се опитам да ви разкажа за своите опити в Любовта - написано и на лист. То пак ще част от истината, но другото може вие да го изкажете... Мисля си, че и нашите поетични вечери всеки последен петък разкриват истината за своите участници. Щом сте дошли на тази среща, предполагам, че и вие имате какво да разкажете, а и искате да слушате...

Мисля си, че всички сме длъжници на Учителя, тези наши опити въобще нямаше да ги има, ако не беше той ни събрал.

Да опитам да разкажа за доброто и любовта. Но какво е любов? Учителя казва:

"Едни казват, че тя е чувство,  други - сила, трети - илюзия, и т.н. Какъвто е умът на човека, такъв му е и халът; дето се казва. следователно според него ще бъде и схващането му за Любовта. За да познаете съждението на един човек върху известен въпрос, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посетете я, вижте дома й какъв е; за да познаете една готвачка, влезте в кухнята й и вижте какво и как готви; за да познаете един войник, пуснете го в бойното поле; за да познаете един учител, трябва да го видите в училището; един свещеник – в църквата, и т.н. Всяко нещо трябва да бъде изпитано на неговото място."

Ето, ще ви разкажа за изпит наречен опит на игра с топка и как се познават вечните учители. Как те изразяват доброто, което носят в едно уж обикновено училище...

Моята майка е учителка. Не бивша, защото не само учените не могат да са бивши, а и истинските учители, защото те са вечни - участват в кръговрат и винаги са едни и същи - ДОБРИ. Веднъж й посветих един мой опит, за да покажа този кръговрат на доброто, за който винаги е нужна топлина. В Родопите на ледената висулка казват ледунка. Ето го и опитът:

Къщата бяла
Ледунка стопли се от бялата стряха
и капките падат в снега и го сгряха.
Тук бяло кокиче събужда се сякаш...
Смело е туй бяло момиче –
не пада, полита –
нагоре, нагоре в живота едно бяло птиче...

И негово бяло перце над къщата бяла
отново се връща – снежинка е цяла
и пада на стряхата бяла на бялата къща
и пак се стопли и в ледунка превръща
и кап...

Когато хората са добри и студенината отстъпва. На това учат истинските учители. Поетесата Станка Пенчева е написала едно наречено "Поучително" стихотворение. То сякаш е за моята майка.

Знаете ли с какво се храни
старата жена?
Не с кисело мляко и хляб -
а с по някоя добра дума,
със смях на млади хора
около масата,
със дишането на заспало дете.
На старата жена й е топло,
ако на някого изплете
я шал, я шарени ръкавички;
тя се разплаква,
ако получи нечакан дар:
бегла целувка,
чаша чай,
когато е болна и самичка.
Старата жена е щастлива,
ако може да пере, да готви,
да мушне за празника в нечий джоб
няколко левчета жалки.
Старата...
Но не си ли ти това,
подир много години -
а всъщност след малко -
ето, децата са по-високи от теб,
ето - бял косъм в косите ти ...
А накрая всеки заплаква
на майка си
със сълзите.

Ех, ако можеше да заплачем още сега със сълзите на майките щяхме да сме по-внимателни за случващото се всеки ден около нас. Ако можем да плачем със сълзите на вечните Учители, означава също, че сме се научили да обичаме. Ще допълня Станка Пенчева от какво е щастлива старата жена с разказ на моята майка от нейните спомени :

Докато помня
Спомням си един случай в Копривщица. Още бях нередовна учителка. Преподавах ботаника, зоология и физическо възпитание. Строих учениците на двора, оставих топката на земята и започнах да провеждам гимнастическите упражнения за загряване. Изведнъж един ученик (оказа се, че той бил най-недисциплинираният) грабна топката и се скри някъде. Ужас! Да имаше как земята да се разтвори и да ме прибере! Изпитах голям срам пред останалите ученици. Разплаках се и бързо отидох при директора – Ф.Палавеев. Той ме накара да седна, изслуша ме и спокойно каза: ”Щом се вълнувате, щом не сте безразлична към случилото се, ще успеете. Вие не скрихте постъпката и съм сигурен, че ще се справите с този ученик! Постарайте се да намерите правилния път към него!” Какво стана по-нататък? Приех ученика, но не го навиках, не го нарекох “гамен”, ”идиот” и пр., както го наричаха някои колеги, а го предразположих. Спокойно разговарях, търсех упорито причината за неговата озлобена душа. Изразих доверие към него и го направих отговорник за топката, за стен-таблото, което той преди редовно късаше. Не позволявах на никого да го обижда и намирах и най-малкия повод, за да го похваля. Този ученик се промени. Аз го спечелих и не е за вярване, но той въздейства и на другите ученици, които имаха по-лошо поведение. Работата тръгна и нямах повече неприятности. Пък да не ви разправям за добрите думи, които чувах от майка му за мен!

Няма грубост и оценките на най-строгите съдии, майките, са най-високи. Колко било просто... То истинските неща са прости. Майка ми продължава:

И още нещо. Много деца минаха през ръцете ми, много обич, много себераздаване. За нищо не съжалявам. Пенсионирах се в София. Голямо изпращане ми направиха колегите, незабравимо изживяване беше. Създадох семейство, имам деца и внуци, които продължавам да уча и до днес. Но училището ми липсва. Първият и последният учебен ден за мен са трагедия. На тези дни, а и не само тогава мислено съм в училище. Всяка година си спомням и трогателната постъпка на колежките ми. Беше 15 септември – първият учебен ден след пенсионирането ми. Звъни се. Отварям и ги виждам, празнично облечени, с грамадни букети в ръце, отделени от техните, току-що получени от децата. Поднесоха ми всичките тези цветя. Развълнувах се много и плаках от радост!

И въпреки че от моето пенсиониране изминаха повече от 30 години, ако днес ме попитат каква професия бих избрала, ако имам възможност да започна живота си отначало, не бих се поколебала нито за миг и ще отговоря: учителската! И сега, въпреки че съм в третата възраст, ако ме поканят, пак бих тръгнала към училището. Жадувам за тези погледи, за гората от ръце в клас. Искам да пея, да играя заедно с тях, да им разказвам...Искам, защото в сърцето ми тази обич към децата все още не е угаснала. Уверена съм, че тя няма да угасне никога.

Разбрахте ли защо старият директор е повярвал, че младата учителка ще успее. Защото той е видял, че тя обича децата и е знаел, че човек е щастливо дете на Бога и не се нагрубява, а се обича, както Бог обича, и това е вечно, то не угасва и се нарича Любов.

Опит за игра с топка... Как моята майка играе с топка със своите ученици, плаче и играе, но играе с Любов. Слуша сърцето си, защото там е Любовта, там е Бог и този храм е от Вяра. Вяра, която е вечна!...

Колкото силно ударим топката в земята (колкото е силно нашето страдание), толкова и силно ще полетим нагоре. Това за топката го е казал Учителя и е съвпадение, на което няма как да не повярваме, освен ако не вярваме и на вечните учители.

Вечните учители са хора на словото, на които делото им е според Словото и те ни водят към Новия свят. За този свят сестра Мария Старирадева е написала:

Идва свят на светли мисли,
идва свят на идеали,
добродетели събрали
хората ще се пречистят
Свят на обич сме избрали.

Случайна среща,

във жената бяла

Учителката своя аз познах,

отмина ме, не беше ме познала,

затичах се, извиках и я спрях.

Представих си я хубава и млада,

с коси от злато във учебен час.

И ако днес е бяла безпощадно,

то тя е побелявала от нас.

Прости ми, прости ми

прегрешенията и болките от другите и мен.

Ти хора ни направи 

Учителко, любима “Добър ден”.

Прости ми, прости ми

прегрешенията и болките от другите и мен.

Ти хора ни направи 

Учителко, любима “Добър ден”.

Случайна среща,

във жената бяла

Учителката своя аз познах,

отмина ме, не беше ме познала,

затичах се, извиках и я спрях.

Снегът в косите падал е неволен,

но аз не вярвам, че е сняг това.

А все си мисля, кръг е ореолен

Учителко, целувам ти ръка.

Прости ми, прости ми

прегрешенията и болките от другите и мен.

Ти хора ни направи 

Учителко, любима “Добър ден”.

Прости ми, прости ми

прегрешенията и болките от другите и мен.

Ти хора ни направи 

Учителко, любима “Добър ден”.