...здравей, радвам се, че слушаш радио Любов, вярно е, че звучи малко минорно, но предаванията са резултат от моментни хрумвания и ако звучи минорно, такива са били и хрумванията...
...доста време мина от Новата година и странното е, сякаш независимо от минорността, имам усещане, че през годината ще се случи нещо ХУбаво...
...има една жена - Ваня, срещам я понякога на улицата, когато отивам на работа, и разменяме няколко думи. Тя е доста възрастна, но все още доста подвижна и жива, слабичка, оплаква се общо взето, казва, добре сме, но дядото го боли кръстът, ми да сложи канап на голо на кръста, съветвам аз, и тя, ама вярно ли помага, да, казвам и дообяснявам какъв да бъде канапът. Знаеш ли, продължи Ваня, имам чувството, че нещо хубаво ще се случи тази година, не знам какво, но нещо хубаво ще е ...аз се усмихнах и си казах, да и аз имам същото усещане...
...а и то, може би, вече се бе случило – случайна среща между двама непознати, които намират време да си поговорят, защото са души, които търсят топлинката на общуването, нищо неискаща, а съпреживяна - толкова даваща, такива срещи не се забелязват обикновено, както например малко конопено канапче, което ще подритнеш като непотребност, но ако му обърнеш внимание, може да притъпи болката му, че е само... Затова и лекува малко канапче поставено на кръста, защото взаимността от допира е насочена мисъл, че не си сам и колкото и абсурдно да звучи в същността си е състояние на будност, на очакване, необходимо условие, за да може Силата да помогне... Иначе защо Учителя ще казва "Събуди се" (цял сборник от беседи с това пожелание), за да видиш хармонията в този свят...
...в петък опитай да си помислиш за едно канапче и ще видиш, че ще ти стане леко...
...имам много зеле, кисело зеле - бели зелки в огромен бидон...има и сок, зелев сок, той бил за изтрезняване, а зелките са все още стегнати, но бавно потъват към дъното.
И защо ли сме взели толкова зеле, нали вече с годините трябва по-малко да се ..., то и през годините... кой взел – взел, защо все ни се иска още и още да взимаме, кога зеле, кога от нарязаната салата със зеле с... ракия за из път.
Времето и то граби - гребе с пълни шепи от дните, взима лицата ни, а ние - превтасали, като пролетно време кисело зеле, уж отвътре сме си ние, а отвън...
...когато сме на 19 години, години много далечни от изтрезняването, тези мисли изглеждат толкова смътно неясни, че въобще не им се обръща внимание, само обръщаме страниците на албума и поставяме следващите снимки, нямаме време, трябвало да се живее, а и животът ни затрупва със своята си значимост.
...след около 40 години, попреминали през изгарящите пясъци на пустините, свикваме със задръствания от всякакъв вид, така и вчера си стоях набутан спокойно в поредно автомобилно задръстване и си мислих: кое е по-правилното, когато правиш салата от кисело зеле, след като си го нарежеш не много ситно...
(...една бивша колежка, тя днес ни се обади, за да ни чуе, го режеше много на ситно и преди ме дразнеше с това ситно нарязване, сега вече не работи при нас и ми стана приятно, че се е сетила да се обади, сигурно е забравила, че зелето трябва да се реже по на едро, но си спомня за времето, когато е била при нас, не я попитах как сега реже зелето, но си помислих, че ако е сега при нас, това няма да има вече никакво значение, навярно ще търся отговор на друг въпрос, например: кога се слага червеният пипер, преди или след като полееш обилно с олиото, така си мисля, че винаги ще се намери страничен въпрос, който ще ни занимава, за да може да се преодолее страха от същностното общуване, навярно, така и превтасва човек, занимавайки се със странични въпроси, за да избегне съществените, които биха сринали подредеността му на деня, преминаващ през сухите пясъци.)
...първо червения пипер ли да сложа или олиото?
С тези безкрайни задръствания (мъчнотиите в своя живот ги нарича Учителя) човек се отчайва - изгубва смисъла на дните си, а с напредването на годините това състояние става неизбежно... Четях Словото в поредното автомобилно задръстване и сякаш за да ни вдъхне увереност се появи следният текст от беседа на Учителя "Вратата на Любовта" 1939 г.
"Натъкне ли се на някое голямо страдание, човек се отчайва, изгубва смисъла на живота и започва да мисли, че е голям грешник, че всички са го изоставили. Тъкмо в това време Бог ще изпрати някой човек при него, който ще му окаже голямо внимание и любов. Чрез този човек Бог се проявява и помага. Ако разбере, че това е Божият Промисъл, той ще придобие нещо ценно. Не го ли разбере и прецени, той ще го изгуби и ще се натъкне на големи изпитания.
За да може лесно да се справя с мъчнотиите на своя живот, човек трябва да бъде всякога млад, да не се обезсърчава.
Съвременните хора остаряват преждевременно, защото мислят, че всичко знаят. Те се намират в положението на жабата в своя жабуняк. През пролетта, докато е млада, жабата кряка. Крякането й се продължава три-четири месеца и след това престава. През зимата и младите, и старите жаби млъкват. Човек не трябва да бъде в положението нито на младата, нито на старата жаба. Като млад, той трябва да е готов да учи и да възприема. Като стар, той трябва да съзнава, че има още много да учи. Колкото да е учен човек, все има неща, които не знае."
...в случайна среща "белите" хора познах...а те дали ни разпознават.
...днес ми попадна от нета писмото на един учител - Дейвид Менаски. Писмото е разказ за неговата любов към учениците му, разказ за силата на тази любов... Така разказват вечните учители, познават се по това, че обичат безрезервно своята професия и учениците си. Децата, без да им се обяснява, разбират, че тези учители са вечни и запомнят топлината им завинаги т.е. стават вечно обичащи хора...
... да прочетем в ефира първо писмото на Дейвид, а след това ще разкажем за играта с топка на един вечен учител в България.
След като получава диагноза тумор на мозъка, един американски учител по литература тръгва на вдъхновяващо пътешествие, за да се срещне отново с някогашните си ученици. По пътя открива, че не той, а те преподават най-важния от всички уроци. Прочетете и вие писмото на Дейвид Менаски, което ще стане част от мемоарите му.
"В продължение на 16 прекрасни години преподавах на единайсетокласници в гимназия в Маями. За мен учителството не бе начин да припечеля пари. То беше моят живот.
Нищо не ме правеше по-щастлив и по-доволен от това да застана пред класната стая и да споделя с нея трудовете на творци като Шекспир, Чосър, Джак Керуак, Тупак Шакур и Гуендолин Брукс и да гледам как учениците ми прихващат моята страст към езика и литературата.
Обичах да гледам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите големи решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да кандидатстват, какво да учат – в същото време те се учеха да шофират и постъпваха на първата си работа, експериментираха с идентичността и независимостта си.
Нямаше ден, в който да не се чувствам благословен, че съм част от метаморфозите им и благодарен за възможността да повлияя на живота им.
Класната ми стая беше моето светилище, затова един ден преди Деня на благодарността през 2006 г., когато получих диагноза за нелечим рак на мозъка на 34-годишна възраст и ми казаха, че ще живея по-малко от година, направих това, което съм правел винаги. Отидох на училище. Имах нужда да кажа на учениците си, че им вярвам достатъчно, за да споделя с тях най-свещената промяна в живота. Смъртта.
Те на свой ред ми помогнаха да живея в настоящия момент и да прекарам времето, което ми е останало, живеейки пълноценно. В продължение на шест години единственият път, когато не отидох в клас, беше когато оперираха мозъка ми. Никога не съм бягал от темата за рака си - glioblastoma multiforme - в разговорите с учениците си, но тя не бе и нещо, върху което съм се спирал твърде много - нито пък те.
Покривах оплешивялата си, осеяна с белези глава с вълнена шапка и насрочвах химиотерапията около часовете си. Станах толкова добър в това да ми е лошо, че можех да изтичам до тоалетната, да се тръшна на седалката, да пусна водата, да си измия зъбите и да се върна в клас за по-малко от три минути. Те се преструваха, че не забелязват. През този период дори спечелих наградата „Учител на годината” за своя регион. Бях благодарен за всеки дъх и чувствах, че мога да живея така вечно.
След това, преди две лета, туморът в главата ми реши да се събуди. Играех билярд с един приятел, когато ме обхвана ужасяващ гърч, след който останах сакат и почти сляп. След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възстановяването ми, бях принуден да призная, че вече не мога да бъда учителя, който бях някога, и подадох оставка.
Ракът най-сетне бе успял да ме изгони от класната стая, но аз не бях готов да му позволя да ме изгони и от играта. Не се страхувах от смъртта. Боях се от живота без цел.
Ще перифразирам Ницше - човек, който има причина да живее, може винаги да намери начин. Моята причина винаги са били моите ученици. Просто трябваше да намеря и начина. И тъй като вече нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, реших, че аз ще отида при тях.
През септември 2012 г. публикувах плана си във фейсбук. Казах, че искам да прекарам времето, което ми е останало, като се срещам с бившите си ученици. Целта ми бе да получа възможност да видя от първа ръка как се справят моите деца и да разбера как и дали съм им помогнал да оформят младия си живот. Това беше възможност, която малцина получават, но мнозина - и особено учителите - копнеят за такъв шанс.
Часове след публикацията получих покани от ученици, живеещи в над 50 града в страната. В началото на ноември започнах пътешествието си през Америка с автобус, с влак, сам с бастунчето си с червен връх.
През следващите три месеца изминах над 8000 мили от Маями до Ню Йорк, от сърцето на Америка до Златните порти на Сан Франциско. Посетих стотици от някогашните си ученици по време на този път. Надявал се бях, че ще открия, че съм събудил поне у някои от тях трайна любов към книгите и литературата и дълбоко любопитство към света. Но това, на което ме научи моето пътуване, бе дори по-прекрасно.
Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.
Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.
Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа - това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.
И с тяхна помощ аз разбрах, че тези твърде човешки мигове, когато се свързваме дълбоко и лично, са онова, което е направило живота ми толкова богат - тогава и сега. Учениците ми ме научиха на най-важния от всички уроци. Те ми показаха, че важно е не толкова онова, което учим в часовете, а това, което усещаме в сърцата си.
Аз съм прагматичен човек. Знам, че няма причина още да съм жив. Ракът никога не ми позволява да забравя това и аз няма да спечеля в тази война на воли. Зная, че болестта ще направи с мен каквото си поиска, и то скоро.
Крайниците ми отслабват, отслабва и паметта ми. Но докато животът ми угасва от тумора, който расте в главата ми, виждам все по-ясно даровете, които обещанието за една ранна смърт ми донесе.
Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг, ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята."
Преде време, може би година, участвах в една петъчна поетична среща наречена "Опити в любовта" и там разказах за вечните учители и за техните опити в любовта. Любовта към учениците, за която говорих тогава, е същата, за която по-горе разказа и Дейвид. Ето, чуйте и този разказ:
Здравейте, добри хора,
Благодаря ви, че отделя време и за моите безсъници. В предварителната покана за тази среща наречена „Опити в Любовта” съм представен за журналист... не съм журналист, не че знам какво съм, но най-малкото искам да съм журналист... мисля си, че с това "ист" накрая не е дописана думата истина и звучи фалшиво, като недоизпята музикална фраза - започната и оставена във въображението на слушателя. В потвърждение наскоро срещнах в нета следния виц:
Попитали радио Ереван, какво е журналистика. Радиото отговорило:
- Ами, съобщават, че лорд Джон е умрял за онези, които никога не са знаели, че лорд Джон въобще е живял.
Това е в кръга на шегата, но по важното е, че ще се опитам да ви разкажа за своите опити в Любовта - написано и на лист. То пак ще част от истината, но другото може вие да го изкажете... Мисля си, че и нашите поетични вечери всеки последен петък разкриват истината за своите участници. Щом сте дошли на тази среща, предполагам, че и вие имате какво да разкажете, а и искате да слушате...
Мисля си, че всички сме длъжници на Учителя, тези наши опити въобще нямаше да ги има, ако не беше той ни събрал.
Да опитам да разкажа за доброто и любовта. Но какво е любов? Учителя казва:
"Едни казват, че тя е чувство, други - сила, трети - илюзия, и т.н. Какъвто е умът на човека, такъв му е и халът; дето се казва. следователно според него ще бъде и схващането му за Любовта. За да познаете съждението на един човек върху известен въпрос, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посетете я, вижте дома й какъв е; за да познаете една готвачка, влезте в кухнята й и вижте какво и как готви; за да познаете един войник, пуснете го в бойното поле; за да познаете един учител, трябва да го видите в училището; един свещеник – в църквата, и т.н. Всяко нещо трябва да бъде изпитано на неговото място."
Ето, ще ви разкажа за изпит наречен опит на игра с топка и как се познават вечните учители. Как те изразяват доброто, което носят в едно уж обикновено училище...
Моята майка е учителка. Не бивша, защото не само учените не могат да са бивши, а и истинските учители, защото те са вечни - участват в кръговрат и винаги са едни и същи - ДОБРИ. Веднъж й посветих един мой опит, за да покажа този кръговрат на доброто, за който винаги е нужна топлина. В Родопите на ледената висулка казват ледунка. Ето го и опитът:
Къщата бяла
Ледунка стопли се от бялата стряха
и капките падат в снега и го сгряха.
Тук бяло кокиче събужда се сякаш...
Смело е туй бяло момиче –
не пада, полита –
нагоре, нагоре в живота едно бяло птиче...
И негово бяло перце над къщата бяла
отново се връща – снежинка е цяла
и пада на стряхата бяла на бялата къща
и пак се стопли и в ледунка превръща
и кап...
Когато хората са добри и студенината отстъпва. На това учат истинските учители. Поетесата Станка Пенчева е написала едно наречено "Поучително" стихотворение. То сякаш е за моята майка.
Знаете ли с какво се храни
старата жена?
Не с кисело мляко и хляб -
а с по някоя добра дума,
със смях на млади хора
около масата,
със дишането на заспало дете.
На старата жена й е топло,
ако на някого изплете
я шал, я шарени ръкавички;
тя се разплаква,
ако получи нечакан дар:
бегла целувка,
чаша чай,
когато е болна и самичка.
Старата жена е щастлива,
ако може да пере, да готви,
да мушне за празника в нечий джоб
няколко левчета жалки.
Старата...
Но не си ли ти това,
подир много години -
а всъщност след малко -
ето, децата са по-високи от теб,
ето - бял косъм в косите ти ...
А накрая всеки заплаква
на майка си
със сълзите.
Ех, ако можеше да заплачем още сега със сълзите на майките щяхме да сме по-внимателни за случващото се всеки ден около нас. Ако можем да плачем със сълзите на вечните Учители, означава също, че сме се научили да обичаме. Ще допълня Станка Пенчева от какво е щастлива старата жена с разказ на моята майка от нейните спомени :
Докато помня
Спомням си един случай в Копривщица. Още бях нередовна учителка. Преподавах ботаника, зоология и физическо възпитание. Строих учениците на двора, оставих топката на земята и започнах да провеждам гимнастическите упражнения за загряване. Изведнъж един ученик (оказа се, че той бил най-недисциплинираният) грабна топката и се скри някъде. Ужас! Да имаше как земята да се разтвори и да ме прибере! Изпитах голям срам пред останалите ученици. Разплаках се и бързо отидох при директора – Ф.Палавеев. Той ме накара да седна, изслуша ме и спокойно каза: ”Щом се вълнувате, щом не сте безразлична към случилото се, ще успеете. Вие не скрихте постъпката и съм сигурен, че ще се справите с този ученик! Постарайте се да намерите правилния път към него!” Какво стана по-нататък? Приех ученика, но не го навиках, не го нарекох “гамен”, ”идиот” и пр., както го наричаха някои колеги, а го предразположих. Спокойно разговарях, търсех упорито причината за неговата озлобена душа. Изразих доверие към него и го направих отговорник за топката, за стен-таблото, което той преди редовно късаше. Не позволявах на никого да го обижда и намирах и най-малкия повод, за да го похваля. Този ученик се промени. Аз го спечелих и не е за вярване, но той въздейства и на другите ученици, които имаха по-лошо поведение. Работата тръгна и нямах повече неприятности. Пък да не ви разправям за добрите думи, които чувах от майка му за мен!
Няма грубост и оценките на най-строгите съдии, майките, са най-високи. Колко било просто... То истинските неща са прости. Майка ми продължава:
И още нещо. Много деца минаха през ръцете ми, много обич, много себераздаване. За нищо не съжалявам. Пенсионирах се в София. Голямо изпращане ми направиха колегите, незабравимо изживяване беше. Създадох семейство, имам деца и внуци, които продължавам да уча и до днес. Но училището ми липсва. Първият и последният учебен ден за мен са трагедия. На тези дни, а и не само тогава мислено съм в училище. Всяка година си спомням и трогателната постъпка на колежките ми. Беше 15 септември – първият учебен ден след пенсионирането ми. Звъни се. Отварям и ги виждам, празнично облечени, с грамадни букети в ръце, отделени от техните, току-що получени от децата. Поднесоха ми всичките тези цветя. Развълнувах се много и плаках от радост!
И въпреки че от моето пенсиониране изминаха повече от 30 години, ако днес ме попитат каква професия бих избрала, ако имам възможност да започна живота си отначало, не бих се поколебала нито за миг и ще отговоря: учителската! И сега, въпреки че съм в третата възраст, ако ме поканят, пак бих тръгнала към училището. Жадувам за тези погледи, за гората от ръце в клас. Искам да пея, да играя заедно с тях, да им разказвам...Искам, защото в сърцето ми тази обич към децата все още не е угаснала. Уверена съм, че тя няма да угасне никога.
Разбрахте ли защо старият директор е повярвал, че младата учителка ще успее. Защото той е видял, че тя обича децата и е знаел, че човек е щастливо дете на Бога и не се нагрубява, а се обича, както Бог обича, и това е вечно, то не угасва и се нарича Любов.
Опит за игра с топка... Как моята майка играе с топка със своите ученици, плаче и играе, но играе с Любов. Слуша сърцето си, защото там е Любовта, там е Бог и този храм е от Вяра. Вяра, която е вечна!...
Колкото силно ударим топката в земята (колкото е силно нашето страдание), толкова и силно ще полетим нагоре. Това за топката го е казал Учителя и е съвпадение, на което няма как да не повярваме, освен ако не вярваме и на вечните учители.
Вечните учители са хора на словото, на които делото им е според Словото и те ни водят към Новия свят. За този свят сестра Мария Старирадева е написала:
Идва свят на светли мисли,
идва свят на идеали,
добродетели събрали
хората ще се пречистят
Свят на обич сме избрали.
...четем в ефир есето на Пепа Гиргинова "Звездният принц" без нейното изрично разрешение, а като компенсация за направената й от нас снимка с Малкия принц на Рила - Урдините езера, която поместваме след есето. Снимката е направена, за да се разбере как изглежда порасналото момиченце от есето:
Звездният принц
"Видях се в очите ти, почувствах с обичта си как ме намира твоята обич и познах в тебе своя Звезден принц." (по Борхес)
Имало едно време едно малко момиченце, което всяка нощ сънувало един и същ вълшебен сън - как през отворения прозорец, направо от звездите, слиза в самотната му стая Звездния принц. В тъмнината не можело да види чертите на лицето му, виждало само очите - две ясни звезди, които ласкаво му се усмихвали и цялата стая засиявала от техния блясък. Усмихвало му се и то в отговор, а очите им повеждали своя разговор без думи. Това били най-чистите, най-меките, най-топлите очи на света. Те сякаш го галели с нежните си лъчи, топлината им прогонвала самотата, а вълшебната им светлина разсейвала мрака на нощта. То дълго се взирало в тях и на дъното на дълбоките им като кладенци зеници, виждало отразена своята душа. Обземал го прилив на безумна нежност, усещало как някакъв странен трепет се събужда в душата му, изгаряло от желание да протегне ръка и да докосне своето видение, но винаги, когато понечвало да го стори, двете звезди тихо се отдръпвали, а после бавно се отдалечавали, докато накрая то едва успявало да ги различи сред хилядите други звезди на небето. Затова се научило кротко и мълчаливо, тръпнещо от блаженство, но съвършено неподвижно, да го съзерцава, за да може по-дълго да се наслаждава на своето щастие. И то наистина било безкрайно щастливо със своята тайна любов, докато една нощ Той просто не се появил…
Нощ след нощ момичето все чакало и с поглед вперен в звездното небе, горещо се молело Бог да й върне нейния принц. Докато накрая разбрала, че вече е пораснала и трябва сама да тръгне по широкия свят и да го открие. Оттогава, ден след ден, тя се взирала в очите на всеки срещнат и го търсела, защото вярвала, че любовта й няма да остане само един недосънуван сън.
Много пъти й се струвало, че вижда тъй близките на душата й звезди в очите на някого, но после разбирала, че те са само плод на нейната фантазия, която “услужливо” й поднасяла мечтата на мястото на действителността.
Докато един ден, уморена от дългото скитане, седнала да почине и да побъбри с един стар приятел, с когото пътищата им в живота се били разделили преди много години. И изведнъж усетила в душата си онзи свещен трепет, чрез който някога пред малкото момиченце се открила Любовта. Надникнала в очите му и видяла онзи същия мек блясък, пълен с топла нежност, видяла себе си на дъното на зениците му и познала в него своя Звезден принц. Погледите им, привлечени като два магнита, не можели да се откъснат един от друг, а между тях протичали реки от спомени за минали и обещания за бъдещи срещи. Почувствала как душата й изтича от тялото и се слива с неговата душа – някъде горе, в небето на блаженството. Протегнала ръка да го погали и той не изчезнал както видението от съня й - най-после сънят й бил станал реалност!
- Какво беше това? – попитал той. Сигурно сънувам… Сякаш ме докосна крилото на Любовта, която имах някога в един друг свят!
- Не, любими мой, не сънуваш! Аз съм твоята Любов, а ти си моят Звезден принц. Най-после те намерих! – отвърнала тя щастлива.
- Не е възможно! Прекалено хубаво е, за да бъде реалност. Ти си просто един вълшебен сън, а аз съм вече голямо момче, за да вярвам в приказни сънища.
И тя, съкрушена, осъзнала, че нейната реалност за него била само един сън, защото те били души от паралелни светове и това, което в единия свят е действителност, в другия е мечта и че са осъдени да се срещат само в сънищата си.
Покана
Мили приятели, имаме удоволствието да ви поканим на представянето на книгата на Пепа Гиргинова "Опити за преодоляване на земното притегляне" с DVD със снимки от авторката и музика от Учителя в изпълнение на Здравка Баръмова и Ина Дойнова. В музикалната програма за първи път ще чуем и трите й дъщери Гиргина, Вяра и Пламена Гиргинови. Ще участват още Йоана Стратева, Магдалена и Стефан Далчеви. Заповядайте на 7 януари, 2014 г. в "Клуб на архитекта", София, ул. "Кракра" 11, от 18 ч.
...наскоро бяхме на хижа Васильов и вечерта Пепа възторжено ни разказваше за своята книга и нейните "Опити...", бе до мен и излъчваше невероятна жизненост, погалих я по главата и казах на жена ми, погледни каква красива жена, като човек ...
Учителя в беседа "Същината на човека" 1941г. казва какво е да си човек:
"Днес всички хора се запитват какво всъщност е човекът. Всеки иска да знае нещо определено за същината на човека, но малцина имат ясна представа за себе си. Много определения са дадени за човека, за неговото предназначение, но всички са временни, преходни. Те не изнасят нещо съществено. Някои казват, че човек е същество, което мисли. Нима другите същества не мислят? Не е само човекът, който мисли. Според мене няма същество, което да е свързано толкова тясно с материята, както човекът. В този смисъл човек свързва материалния свят с духовния. Човек е мост, по който трябва да минат съществата от висшите светове, за да слязат в низшия свят. По този мост се качват съществата, за да отидат във висшите светове. Човек е най-красивият мост на земята. По-красив мост от него няма."
Та в своите "Опити за преодоляване на земното притегляне" Пепа изнася най-същественото за себе си - нейната всеотдайност към хората.
.JPG)