На сестра ми
...Добър вечер, мили хора, имам удоволствието да споделя с вас своите мисли тази вечер, втория ноември на 2025 година, която съвпада с юбилея на моята сестра, професор в Института за български език при БАН, знаете за моите успешни опити и невероятните есета, които се понатрупаха в блога Радио Любов, те всички са прекрасни, но едно от най- прекрасните е за моята сестра, което се казва „..има лек“, написах го, защото, нали знаете, писаното слово остава, а и много исках да направя нещо за моята сеста, но какво може да направи един „згипак“ в писането, в своята книга “Копривщица – история и език” от 2007 г. моята сестра дава Речник на Копривщенския говор и е написала, че "згипак" е човек, който е непохватен, несръчен и дава пример:“ Гулям згипак е моат брат, не мое с нищо да бурави, нищо му не иде отръки.“
..но аз насъбирах кураж и една пролет през 2014, като видях едни жълти минзухари до Германския манастир, написах есето „има лек“ и за тях и за сестра ми, позволете, да го прочета:
..зимата бе дълга и дърветата все още не вярват, че топлото време е за тях. Стоят като замаяни и не смеят да се зарадват на погалващия ги лек вятър. Джанките са по-смели и аха, ще цъфнат, но сливите не - още спят. До тях, в края на градината има вековни дървета. Семейство дъб и дъбица. И децата им са около тях, по-малки, ококорени дървета - повдигат се на пръсти и търсят в далечината големия град. Застанах до стария вековен дъб, подпрях се с ръце, грубата му кора се отпечата на дланите ми - дървото пишеше. Спомних си, преди много години само с пръсти се мъчих да откъртя дъбова кора, дълго се мъчих, но все пак успях - отчупих няколко парчета и бързо ги занесох за лек на моята сестра. Не знам дали това й помогна или моето желание да оздравее, но от тогава обичам дъба, но преди него обичам сестра си. Вярно, понякога е малко грубичка, като кората на здравото дърво, но сърцето й е отворено за нас и това ми стига, като лек за душата ми.
До Германския манастир днес видях цветя по-смели от дърветата, даже и от тревата. Жълти минзухари са промушили своите красиви чашки през клечките на сухата трева и греят - пълни са със светлина. Сякаш някой огнен сеяч е разхвърлял този пламък навред...свещи излязли от храма за Бога и носещи лек за душите ни, сякаш говорят: ...и след дългата зима има сестрички любов, има живот.
..и това есе много ми хареса, не само защото съм го написал аз, а защото е хубаво да разказваш за сестричката с любов, самите жълти минзухари също бяха прекрасни, имам и тяхна снимка, много исках да ги видя изрисувани от РуАрт и ги поръчах преди осем месеца, беше пролетта на юбилейната година на моята сестра, но пролетта мина, замина и лятото, дойде есента, и почти се бях отчайл, все моята поръчка се отлагаше, все нещо друго се рисуваше, наближаваше юбилеят, а аз нямах минзухари и неочквано чудото стана, РуАрт, малко преди вчера, изпълни поръчката, но незнайно защо вместо жълти пролетни минзухари беше нарисувала две есенни цветя - промушили нежни чашки през суха трева, почти не помръдват от лекия бриз..сякаш пазят от вятъра малко пламъче с бледо розова светлина, а като докоснеш кашмирения шал и усещаш как някой шепти " има ни."
...това искам да кажа и аз на моята сестра, благодаря й за това пламъче в живота ни, благодаря , че я има.
