Шамарената фабрика

 На шамарите

...наскоро прочетох разказ от Михаил Вешим "Родителска среща", описващ доброто старо време, когато викаха родителите ни в училище при наши провинения, я  - при директора, я - при класния ръководител, за да се вземат необходимите мерки и ученикът "да влезе в пътя" и, както и в разказа на М.В., в повечето случаи тогава плющяха шамарите. И сега , въпреки че това ми изглежда далечно и като гротеска, краят на разказа ме грабна с "пришитото" Рождество, много харесвам точно такива илюзии, че човек дълго се лута между шамарите на живота, но накрая намира "пътя към храма". Ето как е описал "работата на шамарената фабрика" от своите ученически години в своя разказа Михаил Вешим:

РОДИТЕЛСКА СРЕЩА

категория: Избрани откъси от избрани книги

Бях петнайсетинагодишен хлапак и учех в стругарски техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха родителите ми в училище, пък аз не им казвах. Един ден директорът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи от училището.

Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родителите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дойдат. И за какво да идват? За да чуят, че синът им е пред изключване...

Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея. Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един – изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах положението си. Помолих го да дойде с мен при директора като мой родител.

Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Влязохме при директора и аз го представих – баща ми.

Директорът само това чакаше и като отвори една уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки...

– Георги е пред изключване! – завърши директорският монолог.

„Моят баща“ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се пресегна и ми изплющя страшен шамар.

– Ох! – викнах. Не от болка, а от изненада.

– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж наглед кротък човек.

– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи...

– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът. – Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса!

Той ще ѝ разбие здравето!

И пак налетя върху ми с шамари.

Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни изпрати от кабинета си.

Щом излязохме извън училището, човекът се успокои, сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостилница.

Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ракия. И ми каза:

– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в училището...

Така се разделихме. Научих само първото му име – Христо.

Минаха години. Завърших техникума, почнах работа, излизаха мои карикатури по вестниците, получавах добри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човекът, който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апартамент – „Софжилфонд“, където живееше под наем с жена си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар диван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена, сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цялото време се въртях на мястото си. От неудобство, пък и една пружина от дивана ме бодеше отдолу. Христо и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха – като родители, които отдавна не са виждали сина си.

Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайният човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз трябваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята и родителската среща продължи до полунощ, макар пружината на дивана през цялото време да ми убиваше...

Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На другата сутрин отидох в магазин „Явор“, най-известния мебелен магазин по онова време, и купих един диван – от изложените на витрината. Натоварихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай Христо.

– Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния ден...

Защото на следващия ден беше Рождество.

автор: Михаил Вешим; сборника "Текила на разсъмване"

...и след като си поревах малко за хубавия край на разказа, реших да потърся в есетата на Радио Любов сходен разказ, как се показва правия път - пътя към Бога, който прави от хората човеци. Ето, без да правя коментар, какво открих :  Светофар

.

Диптих

 На Рафаело

 ”..За това , че ни научи, че интелектуалната енергия е безсмъртна..”*

...видях го на автобусната спирка "Добротич" - висок, слаб, продълговато лице, към 37 годишен мъж, дълга коса се подаваше  под странна черна шапка с козирка, тъмни връхни дрехи, с почти летен червен панталон, "работеше"изключително зъдълбочено - драскаше нещо по табелката с имената на спирките на автобусите, които Центърът за градска мобилност старателно изписва , за да улеснява пътуващите, а той  много по -старателно дописваше си нещо. Приближих го и видях, че си рисува  срещу имената на спирките, попитах го, какво правиш, а той, явно вглъбен, каза през рамо, каквото трябва, "трябването" бяха три недевършени изцяло малки човечета, 

които той  рисуваше с химикалката, която държеше в ръка, не го попитах, как се казват "Трите грации", защото дойде  автобусът ми и се качих, седнах на последната седалка, а "художникът" от спирката също се качи и устремено седна на седалката пред мен  някак загледан напред, но полуобърнат назад, погледнах ръцете му, имаше много дълги и тънки пръсти, и какви да са, като си художник, бръкнах в чантата и извадих един рафаело 

и го попитах, искаш ли бонбон, вземи го, а той, без да ме погледне, погледна бонбона, грабна го и веднага го лапна, чакай, казах, махни му хартията , но "художникът" не ми обърна внимание, сладко и съсредоточено примлясна и набързо глътна всичко.

...минаха няколко спирки и той слезе някак устремено и бързо, сякаш зареден с идея за бърза работа, навярно както Рафаело, на когото приличаше,

 чакаха го някъде, както някога преди 500 години, за да рисува.

*  благодарност към Александър Фол, изписана на една метална плоча и поставена в градинката зад НХГ в София.

Олтара

 На Рила

...Божествена музика звучи в Олтара и пълни сърцето ми с трепет, толкова тихо само сърцето ми чува - живителни капчици то си събира.

Покрив

 На керемидите

...и се търкулва по керемидените покриви камбанен звън, влиза в стаята и събужда сетивата ми, светлина залива навред и от златистата й прежда заплитам усмивката си, за да ти я подаря, утро мое.

..и ако ме питаш, и така докога - докога ще виждаме как в края на керемиден покрив се усмихва утрото ли, ами докато ги виждаме приятелите - дните и хората от живота ни... писах преди време за един човек, Кунчо, който знаеше за това, ходеше до края на покривите и се усмихваше:

Покрив

Върнах се от Копривщица, където бях десетина дни и вечер четях за Сведенборг - книгата на Вера Ганчева. Огромен труд, който ме понесе в един невероятен свят, изключително богат и преизпълнен с доброта... в същото време /през деня естествено/ работех на покрива на къщата и "гледах отвисоко на света"...и знаеш ли, нашият свят не е "по-крив" от света на духовете, а е също като него. Ние го създаваме със своята прибързаност и ядове /това е адът, който ни очаква/ или със своята добронамереност към случващото се, без да бързаме да даваме преценки на света, той, светът, се променя и засиява - ние разбираме, че раят всъщност е краят на ада..

...и това разбрах не само защото четях Сведенборг вечер, след като слизах от опасния покрив, но повече ми помогна майсторът, с когото работех. Той все повтаряше, полека, ще стане, не бързай...имаше един критичен момент /работата спря/, при който всички ми викаха да намеря други майстори..., да изгоня Кунчо, така се казваше човекът, но аз не ги послушах, изчаках един ден и след това всичко се промени и "засия", ядовете, техният край се оказа начало на рая....покривът, сякаш сам стана. Накрая Кунчо ми каза, дай си ръката и силно я стисна, искаше да ми благодари, навярно не само заради парите, които му дадох...

В един от дните, докато подреждахме керемидите, попитах Кунчо /той е с 10 години по-голям от мене/ кои са най-хубавите години от живота му...той се замисли и каза:

      когато приятелите ми бяха живи, бяха най-хубавите ми години.

 С тях, приятелите, ние създаваме рай тук на земята, този рай ни очаква и в духовния свят / по Сведенборг/, защото "там" са същите приятели, нашите мисли, че този свят е добър, Бог е добър, той е създал свят, който ние със своето недоволство превръщаме в ад....затова Кунчо е прав, именно приятелите са тези, които "при яд" ни помагат и правят живота хубав...

Мисля си, че раят е облян от светлина, защото покривът там е от звезди, също както при нас...., само трябва да повдигнем сияещи очи, когато навели глави си мислим, че мракът е завладял света.

..и когато написах за керемидите, за покрива, за приятелите, фейсът "вдигна палец" нагоре, ХУбаво ми стана, че моите приятели от фейса виждат с мен как керемидата се смее накрая на покрива, всички покриви с керемиди започват така, първият ред - с усмивка, приятно е да имаш съмишлениеци, да имаш с тях близка емоционална и мисловна нагласа, с цялото си сърце; с вдигнат палец нагоре осмисляте заниманията ми на тази стена, може това нищо да не значи за вас и да не му придавате кой знае какво значение, но за мен е израз на топлината в човешките отношения, израз на зачитане на усилията на другия човек, мислил съм си, че вниманието към другия всъщност те превръщат в човек ...с небесносиня аура, днес го прочетох, по точно го забелязах след като вече бях качил снимката с червените керемиди и синьото небе, съвпадение случайно на цветовете от снимката и текст от книгата, която чета: 

" ...според Рудолф Щайнер психичната настройка се отразява върху аурата: при човек, развил чувство за почит и благовение жълто-червените и керемиденочервените цветове в аурата изчезват и се заменят с небесносиньо-розови цветове."

...важи и обратното, предполагам, на човек обхванат от завист и едва сдържан гняв почервенява не само аурата му, а и той целият - до мозъка на костите си, и не знае каква вреда си нанася, ако още със ставането си от сън го е яд на целия свят, и така не само в утрото, а и през целия изгубен за него ден.

..чувал съм как понякога през деня тъжно бие камбаната в Копривщица и по тези керемиди, по покривите тръгва тъгата.

... но не е страшно, че ти може да си следващият, за когото ще бие тъжно камбаната, страшното е, ако не си... следващ Бога, защото те е страх ..да не паднеш от "покрива", страх от живота; страх от смъртта.

Остатъкът от деня

 На филма ни

...дълго ги чаках, дали ще се докоснат до края във филма "Остатъкът от деня", ами да, накрая - с ръце за сбогом, 

прекрасно измислено и снимано...и друго включили в кадър, числото на звяра 666, 

той е там, където любовта не успява, поради независещи от нея причини,  мисля си, че тя не може да има вина, вината е в хората, които сякаш не знаят как да й се порадват, дори когато завинаги се разделят ...без остатък.... надежда любовта да ги срещне отново.

Богоявление

На белия гълъб

...Атанас Далчев, навярно преди първия сняг, през миналия век е написал:

Над тези стръмни стрехи от железо

и тези булеварди от асфалт

поне един път няма ли да слезе

снегът от небесата като бял

и лъчезарен ангел? Аз не вервам.

Във този черен като въглен град

ще бъде зимата наверно черна,

незнайни — ангелите и снегът.

И ако слезе някога, без жал

жестоки ще го стъпкат със обувките си

стражарите и проститутките,

ще му почерни белите пера

димът на гарите и на комините…

Бял сняг ще има само във градините,

където са играели деца."

1929 г.

...какво е по-различно след сто години след първия сняг, по-различното го има, ако по-различно погледнем към белия сняг.

...ето сега ще ти кажа как да погледнеш:

...мисля си, че бял сняг ще има и при птиците, 

събрани за трохичките от твоята ръка.

...ето тук "долетя" това гълъбче днес...то търси трохички - перушинки бели събира, мъничко още му трябва чисто бяло да стане, чисто като обичта, която от тебе...нежна, смълчана, притихнала, за да не плаши, ...искри с белотата на първия сняг и му свети.

...така светло е било, предполагам, и на Богоявление, на Йордановден от Светия дух, като гълъб бил Светият дух, като гълъб:

"Според православния календар празникът Йордановден ознаменува кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в р. Йордан. В момента на кръщението небето „се отваря“ и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“."

...и тази история, преразказвана хилядолетия, отваря един нов свят, непознат и досега, но мечтан от хората от сътворението, тя е толкова наивна, колкото и прекрасна, мисълта за нея води като малка пътечка през ледена пустиня  към светлината на нов живот.

...и си мисля за този нов живот -живот в любовта, какво ще стане с тези истории за живота на хора и гълъби, живели преди нас, а на нашия живот историите ще живеят ли или ще се окаже, че сме били никому ненужни симуланти, които накрая... ще се "събудят умрели".

Любов

На мен

...какво е ЛЮБОВта ли, 

за "Л"... вече знам - нежността между две листенца от цвета на мушкато, които сияят от щастието близост.

за "Ю"...трябва юнак, който да носи...страданието, както мъжът - раница, както жената- бременност,

"Б"..е болка от рана, която хем сърби, хем боли неистово,

"О"..е обичка на ухото, която не виждаш, но чувстваш,

 а "В"...е взаимност, която две чаши, наполовина празни, допълва.

...Любовта е Извор, тя живота ражда...

Езеро

На Съзерцанието

ВИСОКО ЕЗЕРО

Особената светлина трепти

над езеро, което е почти:

почти дълбоко и почти зелено,

почти заспало и почти стаено,

почти забравено, почти спасено.

Минава птица и минава облак,

почти докосват тишината обла

с прозрачни сенки. Слънцето минава.

Особената светлина остава.

Минават дъждове, минава вятър

и всичко по реда си на земята.

По бреговете му, обрасли с клек,

почти личи пътека на човек.

Понякога по нея идва, само

да поседи накрай деня на камък,

да помълчи в сиянието нямо.

А камъкът, от лишеи изписан,

е стар почти като спокойна мисъл.

Екатерина Йосифова

......и ако от нещо не разбирам, то е от нотния запис на тъгата... понякога я виждам записана ....в петолинието на поломена мрежа и накацалите черни птици сякаш безразборно по нея, а всъщност...звучи позната мелодия, тъгата какво е ...и как се описва...езеро и съзерцаващата го тъга.

Топлик

На пеликаните

 ... пеликаните в Керкини се гледали само отдалеч, защото, изплашат ли се веднъж, никога не стъпват отново на това място.

...и при хората е така, казва го бай Йордан/ Йордан Радичков/, той умее на "реди", да разказва за подредбата:

                                 "изгубиш ли веднъж доверие - изгубваш го завинаги."

..като топлик през зимата, уж изглежда топъл, но птиците не кацат при него.