...и снощи, в Хепито, стоим и си дрънкаме, но той не ми хареса, още щом го видях, но чакам, вижте, показвам им, какво намерих на спирката на автобуса - една гумена играчка, малка, синьо-бяла, на главата шапката на шут, а устата - разтегната в усмивка, натиснах към масата и вакумчето залепи, бутнах с пръст и фигурката се разклати, добър вечер, казва, колко ми е хубаво, и се смее.
..но той, следях го, не се засмя, само дълго изгледа човечето, докато то спря.
...и към края, докато гледах лицето му и торбичките под очите, ни каза, ще ходя на изследвания, година отлагах ..вместо 4..първо 8, после 10 и сега расте, коефициент било, над 11 е.
..и не само човечето и нещо в мене замря.
..само леко, само с пръст да ни бутнат и всичко - разсипано - прах.
..толкова крехко, всичкото толкова малко е всъщност, по-малко от малко човече, човече.
...после какво стана с човечето ли, дълго го стисках в ръка, не знаех какво да го правя, към нас по тротоара настигнахме баба с две внучета, едно през друго нещо й разказваха, спряхме и подадох играчката на едното от тях, вземи пиленце, това малко човече, намерих го, на мен не ми трябва, вземи го, но вкъщи го измий.
...не му казах, че малко преди това бе плакало на една маса с приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар