Сила

...огромен слон беше, много  силен и точно толкова добър, но хората му "видяха сметката", спомних си наскоро индийския филм "Слонът - моят приятел". И рев имаше от хората в киносалона за слона.
....накрая на филма в песента се пита:
"Животно щом човек убие, светът веднага го нарича "звяр". Човек животно днес уби, защото светът не казва нищо?"
...ако чакаме светът "да каже" ще изгледаме още много филми с подобен край. Всъщност светът никога нищо не казва, ние ако мълчим и светът не проговаря. За да проговорим ни трябва сила, огромна, която да преодолее неувереността, че нещо зависи от нас.
... а има и друго, светът е запълнил очите ни с предметността си - от малки песъчинки до огромни канари, които ни пречат да разберем този пейзаж; и това около нас подредено ли е или от нас се очаква да го подредим.
... отиваш на Витоша и пейзажът те "чака" да подреждаш...народният поет Иван Вазов, описвайки планината, я оприличава на слон, на огромен слон, навярно е гледал високата част на Резньовете. И този "слон" ти става близък с любовта, която изпитваш към планината. Чувстваш, че макар и възможно най-неподредената бъркотия е красива, носи в себе си нещо скрито и те привлича. Душата ти пее и се рее "докъдето погледът ти стига". Каква е тази тайна, каква е тази сила, с която се зареждаш и променя дните ти. Влюбен ще да си, влюбен, като в индийски филм,.... в един "слон". Как понякога може да изглежда всичко това ли, ето така, снимката се казва Слонът - моят приятел:

...въртяха се в мислите ми индийският филм, планината и щастливият  млад човек полегнал на огромната канара. Мислих си, че има нещо много общо между тях. И днес "общото" се появи, дойде случайно, като текст от Словото на Учителя, то е  топлина с невероятна сила, която събира душите и изключва студа от пейзажа на дните ни.
Утринно слово 1934 г., беседа "Посвещение в живота":
"Любовта изключва страха, противоречията, съмненията. Силата на нагорещеното желязо не е в самото желязо, но в топлината, която съдържа в себе си. Следователно силата на човека, с която може да преодолява всичко, се крие в неговата любов. Изгуби ли топлината си, заедно с това желязото губи  и силата си; изгуби ли любовта си , с нея заедно човек губи и силата си. Като знаете това, помнете следното: каквото и да се случи в живота ви, през каквито изпитания и страдания да минавате, пазете връзката си с Любовта, никога не прекъсвайте връзката си с Любовта. Искате ли да запазите силата си, не губете любовта си: Любовта прави човека силен."

Свободен

На Лили

...често влизам в малкото  магазинче на Лили, то е пълно с безброй възможности да купиш подходящо за случая ти цвете, купувам понякога, но по-често "продавам" - разказвам й своите есета, които затрупват със своята безкрайност. Тя търпеливо слуша, разказвам и често поглеждам очите й -черни, бездънни, и някъде към края на поредната история, виждам как нещо вътре в тях искри. Да разказваш какво виждаш от светлината е като да се мъчиш да запалиш огън, освен фойерверк от искри трябва ти и среда - отсрещна душа, която да те разбира.Тогава се чувствам сякаш окрилен, че това, което виждам, не е моя халюцинация, че То съществува и е разбираемо и от друг човек, съпричастен на преживяването и невидимото, което става видимо пред моите и неговите очи.
...То съществува, по-скоро ми се иска да го има, мъча да го "създавам" чрез море от есета, за да мога себе си да убедя, освен всички хора, които срещам, че го има: има Любов, незрима, но изразима в безкрай прояви, както и безброй морета има, но ги има, защото преди това някой е създал водата, помислил е за нас и жаждата, която носим винаги със себе си.

...понякога поспирам и давам възможност на Лили, докато си поема въздух, да ми разкаже за своята "жажда" да пътува по света, безкрайни дестинации от единия до другия край на света. .
...наскоро Лили ми показа снимки на безкрайни бели пясъци на остров във Филипините и там  видях как водата пише по брега на океана, малко по-късно в автобуса отворих Словото и прочетох как точно пишем  и ние, и  доколко остава  написаното от нас:

снимка: Лили


Беседа "Примирение" - Утринно слово 1933 г.

"Често хората се намират в големи противоречия. Защо? Защото са близо до бреговете на световното море. Ето защо, и на вас, каквото ви се каже, забравяте всичко.

 Морските вълни го заличават.
 Много хора пишат нещо по брега на морето, но нищо не остава от написаното – морските вълни го заличават.
 Пишеш нещо за любовта, но и то се заличава. Защо? Не е приложено.

Говориш за любовта, без да я прилагаш. Пишеш за нея, пак не я прилагаш.

 В любовта има нещо общо за всички хора и частно за всеки едного. Малцина различават общото от частното. Например обичаш парите, събираш ги и ги туряш в касата си, да им се радваш. От време-на време ги поглеждаш, да не би някой да ги е взел. Казваш: "Искам да ми се намират тези пари, да ги употребя за нещо добро, всички да се ползват от тях". Право мислиш, но не постъпваш право. Ти мислиш само за себе си, искаш да се осигуриш с тези пари. Наистина, полезни са парите, но докато има хляб. Ако няма хляб, нищо не струват. Парите са условие за хляба. Когато има изобилие и без пари може, но ако няма хляб, парите са безпредметни. Хлябът символизира Божията Любов. Следователно, без Божията Любов не може, а без човешката – може. С други думи казано: без пари може, но не и без хляб; хляб без пари може, но пари без хляб нищо не са.
Турете човешката любов на мястото на парите,
 а Божията – на мястото на хляба.
 Така поставени, те ще ви дадат истинско разбиране за живота.
 Само при това разбиране човек може да бъде
 свободен."

... човекът воден от своята жажда  е свободен, да разказва, да пише, да пътува в безкрайната дестинация - към Бога.

Oh Lord, to be near you, to be free.

Oh Lord, to be near you, to be free,

Oh Lord.

снимка: Лили

Рязан цвят

...не знам защо се казва рязан цвят, а и не знам дали въобще се казва, докато купуваш, може ли, например, 30-тина рязани цветове, знам, че след това бързо увяхвали, независимо как ще се подредят, колко бързо ли, ми докато успееш да обърнеш датата с календара и увяхвали.

...иска ни се да можем да запазим тази красота повече време с нас, но не, отрязана е тази възможност, казват, че точно си е определено кое колко да се радва на този свят, но не променяме ли тази определеност за цветята, когато режем цветовете им.

...малко дете през лятото късаше цветята в двора ни, удряше с една  пръчка, с един замах отрязваше главиците и на жълтите глухарчета, преподреждаше света  по неразбираем за нас начин, не знам дали щеше да спре или още по-настървено щеше да "реже" жълтите глухарчета, ако бях му показал как се прави венче от жълтите цветя...а  можех ли да му обясня за какво ще му е то. Мисля си, че ако не усещахме болка нямаше да може да разберем какво е ласката. И красотата, колкото и да иска да ни разказва за себе си, ние няма да можеше да я различим.

   Всъщност по какво точно се различава един рязан цвят, по своята безнадежност, навярно.Уханието от един отрязан цвят  носи болка, но кой от нас има сетива, за да я усети. Разбираме за нея, след като цветето бързо увяхва. И тази неизказана болка остава, като всичко недоизказано, чувството за вина, че не си успял да разбереш случващото се.

... никой не прави венчета от "рязан цвят" на прецъфтели жълтурчета - глухарчета, а и да иска да прави - не може да иска, те усещат, сякаш знаят какво ще им се случи, не знам дали са били някога венчета или удряни с пръчка, но още от дъхът ни, преди  първият ни допир до нежните  сфери,  белите им парашутчета литват, за да разказват как ние пак се опитваме да преподреждаме, без да усещаме болката... на  един  красив и подреден във времето свят.

Нищо

...случва се  понякога да попиташ  човек, как си, и да получиш отговор, ми нищо интересно, все едно и също, дори и за кръгъл юбилей ми казаха днес, наистина- нищо, ден - отмина.
...знаем ли какво точно е нищо, да поклатим глава и да кажем, ааа, тука има нещо, щом е нищо.

...нищо, само два дни, като други - събота и неделя, вчера отминаха.
...в събота спираме пред портата си в малкия градец, тъкмо пристигаме и ги видяхме, наши комшии, превъзбудени, облечени в черно, идваха от изпращане, починала тяхна близка - Пенка, познаваме я, наскоро, на голяма Богородица бе у нас, слаба жена, леко бледа, но имаше живот в нея, а  за нищо време -месец и половина си замина. Изказахме съболезнования, казахме, Бог да я прости, и си влязохме в двора. По- късно видях сина на Пенка, млад мъж с когото почти не съм говорил досега, протегнах ръка към него и споделих за загубата му, стоеше смутено и непохватно пое ръката ми, почти нищо не говорихме за майка му, той попита нещо за портата ни и после потегли с автомобила си.
...  в тази "нищонеслучваща се събота" лакирах нашата порта, точно според инструкцията, а в неделя, малко преди обяд, излязох отвън за да й се порадвам. Обичам да гледам дълго нещо което съм направил, после почти не го поглеждам, но докато се наситя да го гледам - гледам го.
...по улицата мина със своята каруца наш братовчед, той е от хората, които всичко знаят в малкия градец - все е навън,  с него ми е интересно да си говоря, той  поспря и си казахме няколко приказки от рода на," вчера - Пенка, а днес акушерката е починала" и други подобни тегоби - заразказва за теглото си днешно..."много хора починаха, почти няма място, нищо не остана свободно, строил съм новите гробища, запълни се всичко."  Стоях с гръб към нашата порта,/ тя сияеше - лъщеше на слънцето, отразено в нея/ слушах го как говори за своите теглила и неволи / недалеч се виждаше неговата , както сам каза, вече на доизживяване порта/ и сякаш нещо се забиваше в гърба ми.
...сега си мисля, чак пък толкова да ми е повлияло чуждото споделено тегло, то не ни влияе, просто защото не може да бъде поделено, сигурно лакът е виновен, как силно лъщеше на слънцето, а е нищо и никакъв - белгийски лак, за нищо пари - 40 лв. за литър...колко ли са данъците на къщата му, които той каза, че не може да плати вече втора година, виж, ако го бях попитал щях да напиша сега, но не се сетих тогава, нищо работа, само да се бях сетил да попитам и щях вече наистина... да зная.
.... а в същото време, през тези два дни в началото на есента беше много красиво, зелена, свежа трева, наскоро бе валяло, и тревата се беше съвзела в наситено, тъмно зелено,  малко излинели глухарчета, но безброй ярки цветя, сияещи на слънцето, а то след обед климва точно над двора, плисва светлина върху портата и рисува върху калдъръма мрежа от сенки на мъхести камъни, стоя на терасата като набеден художник, че може да рисува, а аз мога само да ахкам, колко много красив живот има и през есента, но не смея да погледна към слънцето, защото натам е къщата на Пенка, която в събота изпратиха към светлината.

.. мисля си, че няма рай, защото не може да има нещо по-хубаво от живота, убеден съм в това, иначе защо ще идва тази "самота без брод", когато някой замине.