Каро

  ...днес сутринта, малко преди да съмне, си е заминал Каро, куче порода бигъл.

...с Каро сме приятели от доста време, казвах му моят приятел Каро, той почти нищо не казваше т.е. не правеше дълги изречения, говореше повече едносрично и винаги помахваше с опашка за поздрав. Не знам как, но ме усещаше отдалеч и започваше да лае....после все се въртеше около нас и полягаше да си почине все в краката ми. Каро е куче на мои близки и навярно е усещало моето отношение към тях, допадало му e и без да знае човешките ни сентенции, че приятелите на моите приятели са мои приятели, ми стана приятел.

..мисля си, че имаше и нещо друго. Наскоро прочетох, че душа може да живее и в животно, временно, доколкото трябва. При Каро това продължи 14 години.
..тази душа ме гледаше, Каро не можеше да изрази с думи какво точна казва, но очите му говореха достатъчно изразително. Ето как:

...горната снимка е от едно негово мартенско пожелание, накичен с мартеница ни пожелаваше живот и здраве. Написах му отговор:

"Уважаеми господин Каро,
Приятно съм изненадан от Вашето пожелание за баба Марта. Вие също да сте жив и здрав. Виждам във Вашето изражение, отразено в снимката, която ми изпратихте, известна тъга. Прави са хората, че трупайки знание, трупаме тъга. Ето, вече знаете да пишете и това веднага  Ви прави зависим от празниците, за които не може да се правим, че не сме се сетили и трябва да пишем необходимите пожелания. И това всичкото, за да демонстрираме внимание. Необходимо, но дали е достатъчно..."

...сега си мисля, че дори и да можем да говорим и да изпращаме пожелания за подобаващите празници, не сме по-различни от Каро, защото душата не може да изрази своите преживявания, всъщност може, но трябва някой да застане пред тебе и продължително да те погледне в очите, тогава, като в кладенец, някъде дълбоко се вижда светлинка, тя свети толкова слабо, че все едно е звездица от далечния космос. Тогава човек спира и, без да се изкаже и една дума, душите си говорят, толкова е тихо, но се чува шепотът на звездите. И това може да стане и в най-обикновен ден, който дори не е обявен за празничен, може да стане много рядко с човек, но почти винаги - с куче, куче като Каро.
..и понеже ми е мъчно за Каро, а е странно, нали все пак е куче, си мисля, че неговата душа иска още да си говорим, но като не разбирам езика на душите, той е по-различен от човешкия език, то е шепот, но на звезди, ще изпратя в ефира песента за две души, които се разхождат в небето, може пък моят приятел Каро да я чуе...

Две души, гуляя по небесам,

Говорили в тишине по душам.

О земле говорили, ничего не забыли

Из того, что пережили там.

О земле говорили, ничего не забыли

Из того, что пережили там.

Две души...

Две души...

Две души...

Две души...

Две души вдали от грешной земли

Разговор неторопливый вели.

Как друг друга искали, но в толпе потеряли.

Тонкий след печали замели.

Как друг друга искали, но в толпе потеряли.

Тонкий след печали замели.

Две души обнявшись там под звездой

Вспоминали час особенный свой.

Час, когда тьма пропала, и душа отыскала

Путь к душе единственной родной.

Час, когда тьма пропала, и душа отыскала

Путь к душе единственной родной.

Две души, гуляя по небесам,

Говорили в тишине по душам.

О земле говорили, ничего не забыли

Из того, что пережили там.

О земле говорили, ничего не забыли

Из того, что пережили там.

П.П....вчера, късно привечер, заваля, първо подхвана дъждът, после го обърна на сняг, струваше ми се, че не си вали кротко, а иска да засипе всичко навред, излязох да видя какво става навън, за малко излязох, колкото да се направят няколко крачки, но успя доста да ме натрупа, бързо побелях, шапката, дрехите, дори дланите ми не успяваха да разтопят снежните кристали, толкова много бяха те и без край се сипеха от притъмнялото небе... По същото това време земята приемаше Каро...Мислех си, че този  сняг не случайно бе изпратен да засипе всичко навред, навред само бяло, а знаете как сякаш черното изведнъж изчезва или се смалява толкова, че заприличва на една точка от белия лист. Но кой ще обръща внимание на една точка, очите ми бяха в...белия лист. Нали така ни говори невидимият свят - със символи. Исках да прочета какво ми казва с тази бяла приказка.
Днес минах през парка, вървях по алеите, а от дърветата се  посипваше бял прашец от вчерашния сняг, веднъж, два, няколко пъти, искаше да дописва от вчера, посипваше ми книгите, които носих, и затова му казах накрая, "е, стига де, какво още искаш?" До езерото с лилиите едно детенце подканяше баща си, казваше му," ти, ти направи". Баща му правеше снежна топка, подхвърляше я над езерото и тя падаше върху бялата повърхност на водата, пробиваше тънката корица лед и поставяше  точка.
.. всъщност точката не е край на черното, а е начало на бялото.
..затова при всяка раздяла, когато си мислим, че всичко свършва и край - точка, от невидимия свят идва да дописва бялото като сълзи, като бял сняг, като ...бели птици. Случайно на тази дата ,7 февруари, миналата година  написах, че е красиво, когато човек не е сам и има приятели.


петък, 7 февруари 2014 г.

Жажда за живот - скръб

...днес погребват Кольо...

...за този човек написах  преди време есе "Трите вафли".... Малко преди да почине с него е разговарял по телефона най-добрият му приятел - Гаро, за да го разбере как е. Разговаряли са, така както могат да разговарят само хора, които са си истински...едни непрекъсващи закачки, шеги и всичко с една топлина в общуването, от която ти се иска да полетиш... ще ме закърпят, казал Кольо от болницата, и ще съм добре, а ти какво правиш попитал на свой ред той, при гълъбите ли си, да, отговорил Гаро, седя си при тях на пейката, а кафе пийваш ли в момента, да, бе, казал му пак Гаро, нали ти казах - пълен релакс....и Кольо: ей, завиждам ти, да знаеш...това надвечер, а през нощта е починал, навярно, все така завиждайки или по-точно, че е красиво когато си с гълъбите - своите приятели...

...на сутринта, все още не знаех, че Кольо е починал през нощта, погледнах към небето, високо горе летяха гълъби, правиха  огромни кръгове и внезапни пируети, между тях се открояваше един бял гълъб, слънцето пречупваше светлината си в него и светлината ставаше видима...завиждам на птиците, които могат да летят, завиждам, както Кольо...

...тъжно е когато си отиват хора с жажда за живот, сякаш нещо се пречупва, но и виждаш колко е било красиво, че ги е имало и въпреки, че сълзите тръгват и не може да ги спреш на сутринта, разбирайки, че те са си отишли, вдигаш очи към летящите гълъби в небето и търсиш белия гълъб, защото с него е някак по-светло, както денят с приятел.


Трите вафли
на Кольо


...в Словото на Учителя / не съм си записал точно в коя беседа/ има следната мисъл:

„Повече от три основни мисли никой не може да носи. Те са следните: любов към Бога, обич към ближния и почит към себе си.”

  От скоро работя близо до Южния парк. Вчера на обед седнах на една пейка, поставена на най-високата част в парка зад мола. От пейката се вижда като на длан света, който бързаше традиционно по обед. Гълъбите също обядваха, кълвяха настървено тревата и семенцата от земята и на малки ята, може би така живеят- колективно, обикаляха навред. Има какво да се кълве в късната есен. Така и човек в своята есен остава само да наблюдава и ако може да поеме малко красота от живота, която ще е негова тиха радост преди зимата да вземе  дните му...
 В главата ми имаше повече от три основни мисли и разсеяно влязох в магазина "Ена" срещу трамвайната спирка. Купих си три вафли - бяха обещали след обед да ми донесат кафе и аз реших, че ще дам едната вафла на човека, който ще ми донесе кафето. Другата вафла бях определил за себе си. Много обичам горчиво кафе със сладка вафла. Тъй като не бях решил какво да правя третата вафла, може би и затова я забравих на касата.” Господине, Господине,” провикна се момичето от касата след мен,” забравихте си вафлата”. Върнах се, благодарих и смутено набутах третата вафла при другите две в чантата си.
 Стана така, както си мислих за кафето. Дадох едната, а другата вафла схрусках набързо, посръбвайки си от горчивото кафе. В чантата ми остана сама третата вафла. Интересно ми е дали тя бе същата, която забравих на касата. Сигурен съм, че бе тя, та нали и момичето извика, че тя е на ГОСПОДина.
 Денят продължи бързо да се изнизва, не му се чакаше да види какво ще стане с третата вафла.
 Късно след обед при нас влезе един човек, приятел на колегата, с когото работех. Човекът беше с високо чело, меки очи и топъл глас. Каза „здравейте” и докато се обърна донесе три кафета. Едното даде на мен и аз го попитах „какво е това  кафе?”. Три в едно, каза човекът и се усмихна.
Това е същото както за трите мисли, които носим в живота си, търсейки топлината по пътя, която се нарича Любов.
 „Имам за Вас вафла”, казах аз, скочих, отворих чантата си и му я подадох. Той я взе и понечи да я раздели на три. Казах му „тя е за Вас, ние също ядохме преди малко”.
С този ГОСПОДин  ми стана някак топло , сигурно бе от кафетата...

П.П. Преди два дни при нас влезе друг човек, познат на колегата, с когото работех. Човекът беше с подпухнало лице, носеше очила и очите му бяха неспокойни. Носеше две кафета, едното задържа в ръката си, а другото подаде на колегата. „Искате ли и на вас да донеса?”, попита ме той. „Не, благодаря”, казах и си помислих - не пия кафе без вафли.
Сега вече бих допълнил, без трите вафли.