Пролука

 На синьото небе

...и в сумрака на деня, под облаци от грижи примерен, понякога, до теб достигат редове от проза, написани като прекрасен стих, и в тишината на омайно слово усещаш в себе си копнеж, четеш и ти се иска да летиш след тези редове.. през мъничка пролука към синьото небе; към Бога.

ПРОЛУКА

Първан Стефанов

Така се случи, че със "стожерните" стихотворения на Фурнаджиев като "Пролетен вятър", "Конници", "Сватба" душата ми се размина. Просто защото първата ми среща с тях беше в учебниците по литература и трябваше да ги "зубря" за изпитите. А знаем, че такива срещи и в най-добрите случаи ни оставят на известно разстояние от очарованието на поезията. Истинските ми срещи с Фурнаджиев станаха по-късно, след Университета. В годините, когато аз, софиянецът със "селско жителство", трябваше да намеря трайни опори за себе си в един свят, който, поне емоционално, за дълго ми остана дълбоко чужд. И оттогава в паметта ми за цял живот са останали стихове като:

... Какво е есента? - Все облаци и вятър,

край селската чешма смълчаните стада,

навъсен влажен ден и дълга нощ, когато

дочуваш как плющи под стрехите дъжда.

И утрото - врабци на мокрите огради,

сред калното поле посърналият глог

и после къс небе сред облачни грамади,

небе като копнеж, сияещ и дълбок.

Тези стихове не съм ги учил наизуст, те сами зазвучаха в мен така, както навярно вярващия го обсебват думите на някоя молитва. Те бяха "прозорчето", през което виждах, просто изживявах отново и отново света, с който бях дошъл в големия град. В "смълчаните стада" край чешмата бяха и моите 10-12 овце, и козата, и двете крави, и конят, който внезапно умря от "пръсване на сърцето", както съм запомнил да казва баща ми. И дъждовете, и посърналият глог - също бяха "моите". В паметта ми отсъстваше само картината от последните редове - за онова късче небе, което наднича иззад облаците. Нямало е как да го запаметя. Селянинът запазва в спомените си само онова, което е изпълвало дните и нощите му с грижа и мъка по него. Той не се халосва нито по залези и изгреви, нито по други красивости на природата. Хвърля поглед към тях само доколкото могат да му подскажат какво ще е времето утре.

И ето, този мой селски свят стоеше сега под опушения връшник на града стъписан, уплашен... Сигурно едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията. Индиректно, разбира се. И магически, разбира се. А, ето я тая нищо не казваща дума, в която се опитваме да напъхаме онова необяснимо за ума ни чудо, което поезията понякога извършва с нас. И това чудо няма определена дата, нито е свързано с определено събитие. То е като дишането. Няма как да запомним кога сме започнали да дишаме. И като съмването. Не можем да фиксираме мига, когато е започнало да се съмва. Естествено, когато съм търсил брод през една или друга безизходица, емоционалната ми памет е дирила опора в примера на много литературни образци или реални хора, чийто живот е будел възхищение у мен. Други импулси за живот са идвали от припламването в паметта ми на стихове. За такива припламнали стихове става дума тук!: "... и после къс небе сред облачни грамади,/ небе като копнеж, сияещ и дълбок." Сигурно в новото ми градско битие страшно ми е липсвала тъкмо онази пролука сред облаците, откъдето топло ме е поглеждало синьото божие око.