...на връх Попадия, западно над Копривщица, има един голям камък, единична скала, преди го виждах на хоризонта, сега, дали защото обрасна или защото не довиждам, не се вижда, но знам, че го има.
...в профил той изглежда като женско лице - нашата си Богородица.
Йордан Радичков разказваше на папата как на Йорданов ден, преди време, в детството, е измивал сутрин рано една икона, той го нарича "измиване лицето на Богородица", и сега си мисля, какво би разказвал големият разказвач, ако нямаше икони, то тогава и папи нямаше да има, на които да се налага да разказваме, а всяка сутрин щяхме да виждаме, как слънцето измива със светлина един камък, и как всяка сутрин се изпълва сърцето ни с радост, че е виделина и тъмата я не обзе.
Напоследък в отношенията им се беше появила пукнатина и той чувстваше, че нещо все повече и повече го дразни у нея. Беше ли то чуждестранното й възпитание, или тоя "снобизъм", който откриваше с всеки ден в характера й - той не можеше да каже, но виждаше ясно, че любовта им постепенно си отива. По-рано те се разбираха във всичко, а сега бяха постоянно на различни мнения и спореха за нищо.
– Знаеш ли - каза му тя един ден, - моята учителка от колежа, която беше овдовяла, се омъжила за своя приятел от студентските години. На младини двамата се обичали много. Сега след четиредесет години те се събрали най-после. Каква голяма любов? Не намираш ли, че това е красиво?
– Не само че не е красиво - каза той, - но е направо нелепо и безобразно. На негово място аз не бих се съгласил, дори да умирах още от любов. И ако се излъжех случайно да се оженя за нея, бих се застрелял на другия ден след сватбата. Как могат така да се събират, като че ли е не е имало нищо между тях! Кой ще му върне младостта, всичките тези четиредесет годин? И защо му е тази баба? Аз не разбирам това желание у хората да заглаждат грешките си, да се връщат на старите решения и да опошляват всичко. Човек трябва да знае, че всяка минута е неповторима и той решава веднъж завинаги. Необходимо е да има неща непоправими. Инак животът би се превърнал в обиден фарс.
Атанас Далчев
...преди време, е, беше минало "времето" на малините, минахме покрай един малинак, само покрая и не влязохме в него, град не беше било, но беше брано и само тук- там се виждаха попрезлели малини, малинакът изглеждаше като обран човек, уж човекът си е пак той, но изглежда сякаш е друг - ударен от нещо невидимо от непоправимото минало.
...преди време, доста време, имах пластелин и с него направих едно малко човече, доста нескопосано - плоско, с крачета, ръчички, усмихнато махаше тогава на децата ни, стоеше на бялото бюро в детската стая, сега пак е там, пак маха усмихнато, но все пада, аз го повдигам и изправям до стойката на лампата, но го намирам все захлупено по очи, само да реша и мога да направя да го няма, от мен зависи, ще го направя на топче и може да "измайсторя" нещо друго, но не го правя, защото вече знам, че има "неща непоправими"- никога няма да мога да го направя отново същото малко човече, усмихнато и ... да маха..тъга.
