Фадо

...две стихосбирки стоят пред мен и ме питат защо ми са, Г.Г. - "Там, където не сме" и Цочо Бояджиев- "Книга на ирониите и опрощенията", нашумели  с дискусията за тях, породена от номинацията за поезия на клуб "Перото", много се изписа по нея, ето част как точно се изписа от блог на Гергина Дворецка:

"Литературна дискусия или футболен мач
В интернет продължават едни литературни дискусии, които могат да бъдат коментирани и като футболен мач. Изказването на Милен Русков по повод наградата на Георги Господинов, присъдена му за поезия от клуб „Перото“, даде началния шут. Топката пое веднага Деян Енев, който пренесе играта на военния плац, припомни си собствения войниклък, размаха фелдфебелски пръст на Русков и го накара да се извини на Господинов, защото иначе… и пр. Енев използва случая, за да се похвали мимоходом, че неговата награда „Перото“ за проза не е била оспорена от никого, както и да вмъкне ни в клин ни в ръкав дълъг хвалебствен отзив за собственото си творчество. Да използваш някаква свада, за да се самоизтъкнеш, не е особено елегантен пиар, т.е. не е голям мурафет, и саркастичните коментари в интернет по повод Еневото гръмовержеско изявление го доказаха. Някои сайтове, очевидно подкрепящи Господинов, обаче тиражираха словесния изблик на Енев като много достойна позиция и така подкрепиха атаката му към вратата на Русков. Победен гол обаче не беше отбелязан, защото симпатизантите на Русков веднага контраатакуваха във виртуалните форуми, разобличиха комичността на Еневата намеса в играта, върнаха отново топката в полето на Господинов... Стигна се, за съжаление, и до неспортсменски прояви: попаднах на инсинуации за Господинов, които отиваха отвъд литературните и публичните му изяви и навлизаха в личното му пространство. Също толкова неспортсменска проява беше колажът в един сайт за култура, където една до друга са поставени снимките на двамата опоненти: Русков с мрачен поглед, а Господинов с ангелско изражение. Ха сети се сега кой е добрият и кой лошият! Елементарно, Уотсън, но имаше и интелигентни хора, които се бяха хванали на това първосигнално послание и реагираха във Фейсбук колко страшно изглеждал Русков. Всеки човек, дори и най-красивият, може да бъде уловен от фотообектива в неподходящ момент, въпросът е дали някой ще пожелае да злоупотреби с подобна снимка, за да го злепостави. Е, намериха се такива хора и вероятно са много доволни от себе си, защото тенденциозният колаж все още „краси“ сайта за култура (Впрочем, така беше, когато написах този текст, сега откривам, че са махнали колажа от началната страница на сайта, затова пък фелдфебелско-самохвалното писание на Деян Енев срещу Русков продължава да е на видно място). Така че започналият малко стихийно, но безспорно полезен разговор за литературната среда у нас, на моменти взе да се изражда. Това ме отблъсна от дискусиите, породени от тазгодишната награда за поезия на „Перото“, и вече престанах да ги следя. Останаха ми обаче много поводи за размисъл и сред тях на първо място е темата за литературните пристрастия.
През последните дни вниманието твърде много се фокусира върху Русков, Господинов и Енев. Напълно съм съгласна с коментара на Силвия Недкова, че българската литература не се изчерпва с тези три имена. Когато става дума за литература, не мога да степенувам кой автор е по-добър от друг, но определено съвременният български писател, когото винаги чета и препрочитам с удоволствие, е Алек Попов. И това че той не намери за нужно да се вклини в тази дискусия, в никакъв случай не го прави по-незабележим за мен. Държа да добавя, че моето мнение споделят мъжът ми и синът ни. В нашето семейство от години следим книгите на Алек Попов, обичаме да си цитираме забавни реплики на негови герои, те са станали част от духовната ни среда…
Друг български автор, когото открих преди години, беше Емил Андреев. Първо ме заинтригува романът му „Стъклената река“, после издирих и прочетох разказите му… Затова, говорейки за „големите“ в съвременната българска литература, към нашумелите напоследък три имена бих добавила още и още… Всеки читател може да го направи, според своите предпочитания. Сигурна съм също така, че всеки творец си има своята публика – кой по-голяма, кой по-малка. Проблемът е, че невинаги най-талантливите се радват на най-голямо публично внимание. Но това също е субективна оценка, а теренът на личните предпочитания е доста хлъзгав.
 В разразилите се през това лято литературни дебати откроих поета Владимир Сабоурин. Отчитам като свой пропуск, че не познавам творчеството му, но със сигурност и той не ме познава като автор, така че в това отношение сме равнопоставени. Стана ми симпатичен със своя пламенен латиноамерикански темперамент, с който изразява откровено позицията си, независимо че не съм съгласна с всичко, написано от него по форумите. По повод наградата за поезия на „Перото“ той изпрати открито писмо до Георги Господинов и го призова да се откаже от отличието си в полза на поетесата Надежда Радулова, защото нейната поетична книга е по-качествена като поезия от неговата.
Е, да, но аз пък имам друго предпочитание! Според мен, този, който най-заслужено трябваше да получи въпросната награда, беше третият от шортлистата, професор Цочо Бояджиев, за когото никой не спомена в коментарите. Познавам го като поет още от средношколското издание „Родна реч“, после от Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“. Тогава той беше един от най-ярките млади автори. После се посвети на науката. През последните години се занимава успешно и с фотография. Преди време гледах много хубав документален филм за него по телевизията и тогава разбрах, че продължава да пише стихове. Когато ги прочетох, се възхитих от съчетанието на оригиналната образност с натрупаната през годините мъдрост. Ще цитирам само едно стихотворение от „Книга на ирониите и опрощенията“, за която беше номиниран през тази година от „Перото“:

ЕЛЕГИЯ
шатрите на светлината в мъгливата вечер
разпънати равномерно от двете страни на булеварда
помня пустинята
безкрайна и монотонна като песен на бедуини
суха като устните ми когато трябваше да говоря
а думите бяха пясък и се разсипваха преди още
да ги помисля
и това чак до тази вечер когато в мъглата
лампите по булеварда разпънаха своите шатри
когато в самия край на декември тук на север
пред прага на зимата мярнах кервана
на всички тези години без теб и за пръв път сглобих
фраза която всъщност няма никакъв смисъл и която
започва с все още 


Ето така пише Цочо Бояджиев! Как такава поезия да не заслужава отличие? Само че аз няма да призова публично Георги Господинов да се откаже от наградата си в негова полза. Дори на спортния терен не е редно да печели този, чиито фенове са най-гръмогласни. В литературата също. И без да е призьор, Цочо си тежи на мястото и в поезията, и в науката. Както е тръгнало у нас, най-добре е наградите да отиват у онези, които обичат да ги колекционират.
А от литературни дискусии, наподобяващи футболни мачове, в които вниманието ще се съсредоточава само върху овладелите топката на терена, не виждам полза. Особено, ако в тях се прилагат неспортсменски финтове." 


...в "продължението" на мача да прочетем само две стихотворения от въпросните автори, включени в стихосбирките, те са много близки по звучене и описват мястото където ни се иска да останем повече, но изразяват диаметрално противоположно светоусещане, и ако при Г.Г. душата ми се вцепенява от безнадежност, наречена Другаде - друг АД е, то във Фадо  на Цочо Бояджиев,"в АДо", е изразена жажда на душата да понесе в ад или рай, но да понесе, дори и самота.



Г.Г. - "Там, където не сме"
Другаде
райят е винаги другаде
в рай са винаги другите
другаде раят е другаде
друг
         ад
               е


Цочо Бояджиев- "Книга на ирониите и опрощенията"
ФАДО
фадо е звън на струна в мига преди да се скъса
последно махване с ръка от завоя на пътя
тръпчив мирис на водорасли заплетени в котвата
която се вдига за да отпътуваш завинаги
от този бряг до който се е опирал животът ти досега
и на който оставяш всичко скъпо без да знаеш
какво те очаква отвъд
фадо е жажда на душата да понесе непоносимото
и невъзможност да остане повече у дома
фадо е непреводимо на никой друг език
на никое друго чувство на никоя друга самота
saudade

...има "превод" през самотата, още от средновековието има, а за неговата "философия" кой по-добре може да напише от проф. Цочо Бояджиев:

Средновековие

дяволите танцуват на върха на иглата но това е възможно

само защото нямат твоето тяло с възвишенията му

с тайнствените му долини с чувствените потоци с екота

на пропастта между стръмнините му твоето тяло

прекалено прекрасно за да ми хрумне да спазвам

заповедта "не пожелавай" 

...................................................................................................................................................................

П.П....в "Там, където не сме" на Г.Г.  Вместо предисловие завършва с думите: "За онова, ДРУГАДЕ ( ДРУГ АД Е), където ще пристигнем някой ден." И го подписва с Г.Г.

...излиза, използвайки фриволността на буквите в една дума, че онова, което ще ни чака там, ще е ДРУГ ГАД ,тамошен посрещач, но гад е.

...не, това не е вяра за утре, това е поквара на вяра.

 Не бих изписвал тези редове, ако  от Словото, беседа Устойчиви величини, Утринно слово 1936 г., не дойдоха при мен думите на Учителя за "онова другаде", не си позволявам да го коментирам, искам само да го изпиша тук: 

"Съвременните хора живеят на земята, но искат да бъдат щастливи. На земята не съществува щастие. Друг е въпросът, когато се говори за небето. Който иска да бъде щастлив, трябва да отиде на небето.

Къде е небето? – В душата на човека.

Достатъчно е да отворите душата си, да й дадете възможност да се прояви, за да влезете в небето, т. е. в Царството Божие. Когато Павел се обърна към Бога, влезе в третото небе, дето видя и чу неща, които нито око е видяло, нито ухо е чуло. Той изпита живота на радостта и блаженството, но после мина през големи страдания и каза: „С големи страдания ще влезем в Царството Божие.“ Христос проповядваше любовта, но каза, че за да влезе в Царството Божие, човек трябва да мине през големи страдания."

ДНК

На НДК


..."ЛЕГЕНДАТА ЗА ХРАМА НА ВЕЧНАТА ЛЮБОВ

категория: Вдъхновение
Шах Джахан е бил наследник на видните монголски завоеватели Тимур хан и Чингиз хан. Легендата разказва, че докато се разхождал по пазара срещнал непозната продавачка на коприна и стъклени огърлици. Тя се оказва неговата единствена голяма и истинска любов. Името й е Аджурманд Бано Бегум, но след коронацията им той я кръщава Мумтаз Махал – Избраницата на двореца.

Двамата се влюбили безумно, но заради ранната възраст на принцесата, трябвало да чакат 4 години, докато сватбата се осъществи по всички правила и предписания на свещената книга. Бракът им предизвикал бурни дебати, тъй като след церемонията Шах Джахан загърбил полагащия му се харем и се отдал изцяло и предано на жена си. Мумтаз Махал от своя страна също била много силно привързана към съпруга си. Тя пътувала с него навсякъде, и била неговия най-доверен съветник, както и най-верният му поддръжник във всички начинания. Благодарение на нейната проницателност и гъвкави реакции принцът успял да избегне и превъзмогне много политически интриги , дори спадове, а в същото време изживял и много възходи. Мумтаз Махал била единственият човек, на когото можел да разчита в сложната атмосфера на конспирации в императорския двор и тя никога не го подвела. Всъщност и днес името на Мумтаз Махал в Индия се свързва с респект, възхищение и признателност за абсолютно безрезервната й обич и подкрепа към съпруга си. Двамата живели заедно 19 години. През това време тя родила на съпруга си 14 деца, от които само 7 оцеляват. От друга жена той нямал, а и не искал да има деца, което било абсолютна революция за времето си.

Принцът поел властта след смъртта на баща си и поредица битки между претендентите за трона. Но три години по-късно щастието му било помрачено, тъй като заради тежкото раждане на 14-тото им дете Мумтаз Махал починала.

Смъртта й напълно съкрушила Шах Джахан, а в легендата дори се говори, че само за една нощ той побелял. Цели две години императорът бил в траур. Той престанал дори да се храни и се лишил от всички удоволствия, които му напомняли за любимата жена. И единственото, което имал желание да направи, е да увековечи любовта си към Мумтаз Махал завинаги. Точно тази била причината за построяването на гробницата Тадж Махал.

Императорът искал да построи гробница, която да зашемети целия свят. Искал тя да е точно толкова великолепна и красива, колкото съпругата му и тяхната любов. Построява я на място, което се вижда в цялата си прелест от прозореца на собствените му покои. Строежът, който продължил 22 години, бил единственото нещо, което поддържало духа му жив след смъртта на съпругата му.

Правоъгълната основа на Тадж Махал само по себе си е символ на различните ъгли, от които може да бъде видяна красивата жена. Главният вход е като воала, който закрива женското лице и който трябва да бъде деликатно повдигнат при първата брачна нощ. Кубето е направено от бял мрамор, но гробницата е разположена на фона на реката и отраженията във водата създават уникланата визия на Тадж Махал. Цветовете се променят през различните часове на деня и през различните сезони. Подобно на истински брилянт, сияе на лунната светлина, която се отразява в инкрустираните скъпоценни камъни. Розовее рано сутрин, следобед е млечнобял, а когато изгрее луната - златист. Тези промени отразявали различните настроения на жената.

Шах Джахан е погребан до Мумтаз Махал. Осем години преди смъртта му той е свален от трона от един от синовете си. Наследникът затворил баща си в кралския му апартамент. От там през реката шах Джахан от сутрин до вечер съзерцавал Тадж Махал, където било останало сърцето му.
В Индия от край време вярват, че преди сватбата младоженците е задължително да посетят храма, защото има положително влияние и носи късмет на брака.

източник: polejerno.blogspot.bg"

...мисля си, че водните огледала пред НДК приличат на тези пред Тадж Махал, донякъде - и самата сграда, попитах веднъж участник в проекта, дали идеята е от Индия, той се позачуди, но не можа да каже.

Днес дълго гледах възстановените фонтани пред НДК и фигурите на падащата вода - всяка бе различна, най-горе, над фонтана, водата, описваща чудата форма, сякаш спира за миг, за да можем да я съзрем и изчезва погълната от мощната струя на фонтана, уж всичко е само вода, но всеки път картината бе различна, можеш да стоиш безкрайно дълго, но водните форми над фонтана не се повтарят.

...така е и с Любовта, толкова много жени е имало около Шах Джахан, сигурно повече от капките вода във водното огледало пред двореца, но само в една жена той е съзрял чудата форма на Любовта, която никога повече не се е повторила.

..всяка човешка Любов е със своя  форма на живот - нейно неповторимо ДНК.

Пътеводна звезда

На Полярната звезда

...понякога преди да напиша тук се връщам назад и препрочитам предишни "предавания" на радио Любов, все едно разлиствам "стар албум със снимки черно бели, доста пожълтели, надписани дори" и сякаш запяват "щурците".

...не знаем още колко ще слушаме песента на щурците, с настъпването на есента песента им бавно затихва под жълтите листа,  чрез "предаванията" се връщам назад,  харесва ми времето когато  съм имал шанс да опиша случки с добри хора, и независимо колко съм бил с тях / всъщност може би сме си заедно вечно/, тази дълго чакана среща е като миг с проблеснал лъч от светлината.

 ...доброто чрез тях се проявява, а и смисълът на живота  се долавя, смътно, за кратко, но прозира, понякога не е необходимо дори  да казват нещо, истината не е  в изказаното, а над него, но "трябва" будност за очите, за да се види.
   Преди време разказах за една такава среща с едно добро дете - за  Райна  и синята краска, даваща понятие за Истината. Припомних си за "предаването"  от една  снимка, която видях в нета:

... Петра е успяла да "хване" в обектива на апарата си синята краска, тя винаги е обект с "предимство по пътя", погледнем ли към небето, там където търсим и истината, накъдето и очите отправяме при молитвата си към Бога. Отдясно, за да е всичко олрайт, си има и знак, че сме на главния път и устремени, стъпили здраво на "стремената", препускаме напред. Преди време, плавайки с коравите на запад към новите земи, все гледали Полярната звезда да им е все отдясно, за да им олрайт начинанието.

...през лятото ме запознаха с едно младо семейство, поздравих ги за решението да продължат заедно по пътя и пожелах пътеводната звезда да им е...и тук направих пауза, като погледнах въпросително младите, а и техните родители, които бяха до нас, кажете, попитах ги, кое трябва да е вашата Полярна звезда и денем и нощем, и никой - нищо, явно не бяха "настроени" на вълните на радио Любов и отговорът ги затрудни, само бащата на момичето успа да каже - светлината. Донякъде приех отговора за верен.
...а отговорът, негов символ, бе изписан в ранната привечер на синьото небе на Копривщица, трябваше само да вдигнат очи нагоре и щяха да го видят:

..."както на небето" е изписан, "така и на земята", видях пентаграм "кацнал" и на едно дърво:

...и под водата - също, като Морска звезда, която Любовтасити е успяла да хване в обектива:

...мисля си, че е ХУбаво  Пътеводната звезда да е с нас и през деня и през нощта, затова го пожелах на младите, да не забравят, че това което ги е събрало и което и ще ги води да си е все светлина - Любовта.

Следа

На Сийка

...есента се разбърза, знае, че малко хора я очакват с нетърпение, спусна се с мрачни и студени утрини, за да заличи бързо спомените от топлото лято.
... бавно развиделява, не ми си иска да изляза навън, стоя като камък, безучастен към света.
... безучастен, така изглежда, но само на пръв поглед, че е без участ камъкът,  но то е привидно, ако преди това е оставена следа, дори само едва, едва да се забелязва, че някой е оставил топлина от себе си, това ще го разруши, видях такава снимка, един охлюв, който преминава през камък, това ще го превърне в пясък- участ на един докоснат камък от тъга.
... първо идва мъхът, после лишеи разни, малки тревички, семенце на дърво пуска корени, които ден след ден през малки дупчици, търсещи влагата, разпукват скалата.
.. а  в началото как идва мъхът ли, по следата от един охлюв.

...мисля си, че и с човек е така, събраната тъга от житейските  раздели  и несгоди превръща вярата му в  песъчинка, а самият живот - без смисъл - празна черупка от охлюв през есента.

...но това си мисля през есента, през лятото съм виждал нещо съвсем друго.

..в ранното утро на Рила през лятото видях подобен камък, той бе "преседнал" до едно момиче, което стаено чакаше изгрева, виждал съм тези първи слънчеви лъчи, искрят като следите от охлюв, те разрушават мъката на човека, лицето му засиява по един особен начин, съпричастен към магията на изгрева, мигът е толкова красив и устремен към живота, че тъгата се разсипва като пясък...не мога да опиша как, но го видях изписано по лицето на момичето.

...остави следа в мене това момиче, почти без да каже нищо, има такива хора със силна вяра, нежни и внимателни,  като ме видя,  стискайки сърдечно ръката ми, каза, много се радвам да те  видя, а аз попитах, ама вярно ли се радваш, а то само се усмихна съвсем леко и не ми каза нищо.

...и понякога, когато мъката притиска като камък, си мисля за изгревите на Рила и сияещо лице на Сийка, отразяващо първите слънчеви лъчи, и тогава мъката на есента се смалява до една песъчинка, мълчаливо се смалява и не смее да ми каже нищо.