...художник от Перник - Александър Неговански,... починал преди 15 години, и картините на черен фон, залата - тъмна, но щом отворих вратата й, момиче отвътре светна лампите, все едно влязох в просторен гроб... картините, повечето, дори женските фигури - груби, "с лапи челични".
...ето тази ме спря и дълго я гледах - Човекът и земята.
..художник от Радомирско...поле надлъж и шир...това е нарисувал - угари, поле, набраздено от дълги редове, туй за земята, а човекът - най-отпред, облегнат на зелена греда, част от разпятие, продължаващо до хоризонта в зелена ивица между угарите.... лицето му - набраздено, дълбоко, от грижи и "хубав" живот.
...но това, което ми "събра" очите, бе малка, почти невиждаща се цигара, черно въгленче в края "на реда" - между пръстите на ръката му.
...почти извиках: угар-угарка
...казват ми, че земята била черна, защото е прегоряла от много мъки и страдания.
...Александър Неговански имал цял живот едно верую, с него живеел: "Никой не продава мечтата на своя живот." ...мисля си, че да имаш мечта е ограничение, което сам си поставяш, желание да получиш повече от самия живот, даден ти за толкова кратко време, по-кратко от времето за една цигара. ...всъщност ти продаваш живота си заради една мечта, най-ценното - на безценица.
...затова понякога накрая остава само пареща болка, че си пропуснал цял един живот, превърнал си го в угар, която не ражда; в земя, прегорена от твои претенции, че знаеш кое е най-доброто... за теб, за другия.
...мисля си, че това което написах за картината Преподобна Стойна на художничката Тамара Стаева - Пенчева е истина, но има сила, която не иска да се разчува за синята картина, преди изложбата се изви страхотна буря, едва отидох, блъскаше ме да се върна стена от дъжд и вятър, но все пак успях да стигна до изложбата и да прочета ето това:
...добър вечер на всички, които с присъствието си изразявате своето уважение към сътвореното от художничката Тамара Стаева – Пенчева, събрано от нея на осма поредна самостоятелна изложба, носеща името Мостовете на Любовта.
Всъщност за мостовете знаем какво са, връзка между два бряга, две протегнати ръце при среща, брод към другия отсреща, но какво е Любовта все се питаме от първия ни ден, в който взимаме живота в ръцете си, до последния миг, когато и той изтече между пръстите ни.
Въпросът „Какво е любов?” витае и в тази зала, гледа картините на Тамара, прескача в мислите ни, но се спотайва, остава ни сами да търсим отговор. Затова изложбата се казва самостоятелна, защото ние самостоятелно трябва да усетим невидимите мостове, по които е преминала дарбата на Тамара да рисува и чрез картините си да сподели с нас своите отговори за любовта.
Благодаря, че имам възможност да ви разкажа за свое преживяване от срещите с нея и нейните картини.
Преди време написах есе за преживяното, нарекох го „Жива икона”. Посветих го на една нейна картина в синя багра, която за мен е централната картина в тази зала. Тамара ме помоли да го прочета на тази изложба, така ще имате възможност и вие да го чуете, а и картината в синята багра ще има възможност да чуе, защо толкова очи са спират на нея и дълго, дълго я съзерцават и сякаш чакат нещо да се случи.
...наскоро в Интернет изписаха мисъл на Умберто Еко, разкриваща какво чакат хората. С едри букви като заглавие пишеше: "Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот - да са щастливи."
...за тази седмица е ясно, дочакахме изложбата на Тамара Пенчева и сме щастливи.
...А защо чакаме лятото? Чакаме го, за да може да пътуваме, дочакваме уречения ден и тръгваме да пътуваме, и колкото по-далечна е дестинацията, толкова очакванията за щастие са по-големи.
Най-голямото щастие е очакването, че след като пристигнем, ще се подредим на една дълга опашка с щастливи като нас хора, за да видим изумително творение на живял преди нас художник. Щастието ни се увеличава, ако преди това сме попрочели или чули, че то е изключително ценно. Затова ти се иска да застанеш възможно най-близо до него, на една ръка разстояние поне.
Важното е да си щастлив, "да успееш да видиш", а това, че тълпата е огромна и че ще те поблъскат като в градския транспорт, няма да успее да развали величието на мига, че си стигнал Париж и дори си влязъл в Лувъра.
Разказвано е как там портретът на Лиза дел Джокондо окончателно се превръща в икона. Звучи омайно. „Всяка година 6 милиона души посещават Лувъра в Париж заради нея. На пръв поглед тя е един обикновен портрет, изобразяващ млада жена, седнала на балкон на фона на неизвестни реки и скалисти планини. Жена, която спокойно гледа към нас, изпълнена с любов, майчина обич, Мадоната, която сякаш носи в себе си неразкрити тайни. Контрастът на студената, сякаш мъртва природа, засилва благородното сияние на жената, прави я още по-мила и по-реална. В ъгъла на устните й сякаш се крие усмивка. Да, тази усмивка...”
Ако тази картина - Мона Лиза - е като икона, кое прави хората щастливи, че са я видели, какво точно изразява тя? Това, което е горе на небето или долу на земята, неизразим кумир, на когото се "кланят", прикляквайки дълги часове по безкрайни опашки и си доставят неизразимото удоволствие да го видят, дори за един миг.
Прекалено "усмихнато" е това очакване за щастие, сътворено от доста човешки ръце.
Мислил съм си за тези картини-икони в изложбените зали, в църковните храмове, колко много мъка събират от хората, дошли при тях, колко силен е този копнеж за щастие, което е необходимо, за да осмисли пътуването им през вечно чаканите петъци, лета и години.
Наскоро срещнах разговор за иконите в Словото на Учителя, беседа "Ново разбиране", Утринно слово 1932 г.:
"После младият човек ме запита: „Какво е твоето мнение за иконите?“. Казах му: „Има нещо добро и в иконите, но те имат смисъл, ако могат да те повдигнат. Не могат ли да те повдигнат, те не са на мястото си. Според мене сега е време да мислим за живите икони – за бедните и страдащите – тях да спасяваме“.
...действително е така, / подобно твърдение прочетох и от Теодора Димова в новата й книга „Ороци”/ има нещо добро в картината, превръща я в икона, ако успее да те повдигне, да изрази неизразима, вътрешната светлина, която художникът е успял да пресъздаде.
...за да създаде картината в синята багра с вътрешна светлина, Тамара Пенчева също е пътувала през лятото, но не до Париж и Лувъра, а в друга посока - към южната ни граница и същевременно навътре в себе си, за да я търси. Не знам колко време е продължило това търсене в нейния живот, но виждам, че е успяла.
Времето бързо минава, търкулната топка, която все не успяваме да настигнем, толкова дълго се лутаме, за да я намерим, че накрая забравяме какво точно търсим, като дълго пътуване, от което ни остава само потракването на влака и зашеметени сетивата ни, а и усещането остава, че неусетно сме пораснали.
Ние кога разбираме, че сме пораснали? ...Когато престанем да се радваме на снега или на локвите и дъжда. Мисля си, че когато престанах да се радвам на пътуването с влак, детството ми остана на малка гара, на която все ни се иска и ние да бяхме поостанали повечко.
Затова обичам да ходя на изложби, защото картините са прозорците на един влак, през който светът препуска пред очите ми, и колкото повече художникът е позачистил стъклото и дръпнал перденцето, ми става по-детско.
А има картини, на които сякаш той е успял на отвори хоризонта и да ме подкани да подам глава навън. Помните ли като деца как подавахме главите си навън през прозорците на влака, как очите ни се пълниха с песъчинки и перушинки и ние крещяхме от превъзбуда? Бе толкова кратко, сега пак така крещим, но вече на децата си да "слязат от прозореца".
Та тези картини в една изложба, които те пренасят в невидим свят, са много голяма рядкост, постижими са за гениалните художници – тези, които успяват да разказват, а ние успяваме да виждаме този свят чрез техните картини, независимо, че очите, пълни с предметността на света, сякаш са затворени. Какво виждаме нарисувано ли? ... невидимото, най-същественото за душите ни.
Картината, на която искам да обърна внимание и за която бих дръпнал и внезапната спирачка, е тази синя картина – Преподобната Стойна на художничката Тамара Стаева - Пенчева.
Знаем от Учителя, че синьото е Истината, затова казвам, че картината е гениална, защото Тамара е успяла да пресъздаде истината за Стойна с помощта на смиреното чудодейно чисто излъчване от затворените всевиждащи очи, синята багра и едва уловимото замайване от случващото се, картина реплика - вярата на преподобна Стойна.
Душата е щастлива, когато може да изрази своите преживявания, трябва някой да застане пред теб и продължително да те погледне в очите, тогава, като в кладенец, някъде дълбоко се вижда светлинка, тя свети толкова слабо, че все едно е звездица от далечния космос. Тогава времето спира и без да се изкаже и една дума душите си говорят, толкова е тихо, че се чува шепотът на звездите. Как точно трябва да се погледне към другия ли? Затваряш очи и мислено заставаш пред Бога.
Към Бога - с вярата на всевиждащата Преподобна Стойна
Подобна на Бога е Стойна, а картината на Тамара Стаева - Пенчева е стаена, жива и правдоподобна.
Ето днес с Божията помощ ние, дошлите на изложбата, имаме възможност да видим картината и то без безкрайните опашки на превъзбудени от чакане хора, дошли да видят световен шедьовър, а в тишина, за която ви разказвам.
Знам и защо е жива икона картината Преподобна Стойна на художничката Тамара Стаева - Пенчева, може да разберете и вие, заставате пред картината, събирате длани, притваряте очи и с безмълвни устни шептите, но тихо, толкова тихо, че да чуете стъпките на своята душа, тръгваща нагоре плахо към Бога с думите: "Господи, Боже наш, Благий ни Небесен Баща, Който си ни подарил живот и здраве да Ти се радваме, молим Ти се..."
Почти веднага, щом написах за синята картина, дойдоха от Словото тези думи на Учителя: Разговор с Духа: Каза ми: "Гледайте онова малкото, което може да приложите от беседите, не е в многото, ще имате вяра. Та ще дойде всичко, вяра като има човек. По механичен начин не може, то ще дойде отвътре, по един вътрешен, духовен начин, по мистичен път, отвътре. Нали е казано: който има Духа Христов. Това е разбирането."
С помощта на тази картина, с вярата на Стойна, можем да стигнем отвътре - по мистичен начин, до разбирането на един отговор на въпроса „Какво е това любов?”.
Мисля си, че колкото и мостове да слагаме между два бряга, те все си остават разделени и все отстрани, все по-надолу и все по-уморени следват реката и нейното течение.
Но там някъде горе бреговете се събират, те са заедно при извора, там и мостовете са излишни.
Казано е, че Любовта е извор, който дава живот.
За своята Любов към Бога чрез живота си е разказала и преподобната Стойна, а художничката Тамара Стаева – Пенчева е успяла да пресъздаде тази Любов в картината си за нея.
Успяла е Тамара, защото носи тази любов дълбоко в себе си, доказва ни го като не спира да я рисува.
...претенция е да кажеш "всичко, всичко ми говори".
...казано е от Радой Ралин през 1964 година, бил е на 40 години, след това почти още толкова години е разговарял с "всичкото": "Бях дете и моят свят бе малък:аз общувах с чайника и шкафа, с дюлите и абажура.Те стояха зли и безразлични като идоли огромни в древен храм. Първата си крачка аз направих: дворът бе зелен, зашеметяващ. Толкова цветя и пеперуди, птиците, шуртящата чешма. Нежни обръщения им казвах! Как опитвах с тях да се сближа. Те загадъчно мълчаха. После се отдадох на звездите,на морето, на леса и канарите и на всички живи същества. В тайната им исках да проникна. Не можах. Заживявах с хората, стремях се да ги разбера и да ги следвам.С тях в окопите лежах и в съседни болнични постели сплитали сме стонове предсмъртни, а останали сме чужди. А сега какво ми предстои? Остарявам ясно, осъзнато. Остарявам властно, облекчително. Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез? Сетивата стават ненаситни и превръщат всяка багра в мисъл,всеки жест и всяка реч в идея. Всичко ми е толкова познато, всичко с мен споделя свойте тайни.Мога да осмислям вече всичко! Всичко, всичко, всичко ми говори. Ала аз не мога да говоря. Вече се превръщам на природа." ...написах, че е претенция да твърдиш, че "всичко, всичко ми /ти/ говори", не само че е невъзможно, но е лишено от смисъл, по-скоро е егоизъм, целящ да обхване всичко около себе си - не само ненужно, но и болезнена форма на обсебване е...болест, навярно, при свръхсетивност.
..мисля си, че не ми е нужно всичко да ми говори, нужно ми е с всичко да мога да разговарям, дори ми стига "всичкото" да е възможно най-малкото нещо, но да се разбираме.
...как точно искам да разговарям ли, ами, например, както разговарям с Малката мартеница.
...имам подарък една Малка мартеница, усукани бели и червени конци, промушени през синьо топче, нося я на китката на лявата си ръка, не знам защо точно тази част се нарича китка, навярно тук се събират в "букет" усуканите ни важни "конци", отговарящи за сетивността на пръстите ни...скрита е артерия, пулсираща с ритъма на сърцето ни. Мартеницата също има сърце - малка невидима частица от сърцето на човека, който я е изработил. Не вярваш ли? За да повярваш, трябва да имаш подарена мартеница, ако имаш, съвсем леко я притисни към китката на лявата си ръка и ще усетиш пулс.
..и аз не знаех до днес сутринта, че Малката мартеница също има сърце, което пулсира, докато е на ръката ми.
....бе много рано сутринта и Малката мартеница спеше, свалих я от ръката си, за да не я намокря със студената вода докато събуждам очите си, а те...първо видяха "кардиограмата", която мартеницата бе изрисувала, мисля си, че мартеницата ми въобще не е заспивала и дълго, дълго си е говорила със сърцето ми...колко е къса нощта, когато сутрин рано изпращаш.
