Съ(д)бина е топъл човек - живее все още, с нея сме набори, съдбата рeшила и ни родила с пролетно време, а ни срещна в лятото, сега през есента сме все заедно и вече доста си приличаме, тя първи етаж вляво с мъжа си, аз малко по-горе дясно с жена ми... все си поспират за миг стъпките, щом се пресрещнат лицата ни, грейнали в усмивки. Не знам защо, но винаги се смеем, щом се видим, така и се сбръчкахме все от този смях. Веднъж доста сериозно й казах, но много тихо, предлагам ти петарка за нощта, плюс поркане, квартира и храна, тя пък взе, че чу и се изсмя, с петарката да идеш при жена си, а честните жени недей закача. Отидох при жена ми, тя също се засмя и каза, че пет лева не било пари и би трябвало да го знам, още повече, че сме били и набори със Събина. После попитах мъжа й дали е вярно, че е честна жена, той каза, да, много е честна, ето, вика, преди да изляза идва едно младо архитектче да работят по проекти, после връщам се вечерта - още работят, много се задържа нещо, почна да ме съмнява, не за друго, но някак си не е много честно, много е често... е, аз го успокоих, че младото сигурно работи, защото му трябват пари, но има време ще събере...
Така си минават дните, стъпвам на пръсти и щом чуя, че отваря вратата на апартамента си, търча надолу да й отворя входната врага на кооперацията ни, с години вече все по-бавно тичам, но виждам, че тя все по-често излиза щом наближа техния етаж... днес успях и отворих широко вратата, за да излезе на улицата, тя пак се усмихна и каза, да не чака мечка отвън, аз също, вече по-смело, излязох след нея, нямаше никаква мечка, слънцето бе ниско полегнало и търкаляше сенки, сякаш с бавни каруци със сухи листа и закъсняло топло време идваше неуверено есен...
Вървяхме си все по тротоара до ъгъла, както винаги и както си му е ред, тя – леко подтичва, аз - плътно след нея и все напред...на ъгъла спряхме, времето пак ни разделяше, и от сегашно ставаше минало, обърнах се назад, за да се порадвам, че сме били заедно и тогава видях две сенки, но странно, главите им се допираха... Виж, Събина, нещо не е наред, сенките ни си допират главите, сигурно, защото сме един за(д) друг, май трябва да сме един до друг, за да ги разделим, тя пак се засмя, недей, че прескочи сърцето ми, наборе, а то май е наред... а сенките не чуваха, продължаваха да се допират плътно, не знам защо, може би бяхме на ред да се качим на есенната сиромашка каруца с топлото циганско време... за да не се разделим никога, ...искам да се държим дълго в тази каруца на времето,а щом тръгне и каруцата с таборът към небето, ще ни се разделят и сенките, но само студени и то от зимата...
сряда, 30 октомври 2013 г.
вторник, 29 октомври 2013 г.
Море
петък, 18 октомври 2013 г.
Мъгла
Все безкрайни истории се въртяха пред очите ни, куклата Мечо Пух следеше тихо случващото се пред екрана на компютъра, но не коментираше - умее да мълчи. Той никъде не ходи, все си стои в стаята, затова реших да го поразходя, не че иска много да ходи, но да види Копривщица... бяхме там два дни, той пак си стоеше, гледаше как правим лютеница, вечерта го слагахме до масата, за да е с нас, както искахме да е с нас и дъщеря ни, то мечето е нейно... и я чака, когато се връща от Германия, да го гушка...
В края на неделята започнах „зазимяването” на къщата, което е свързано с доста отвиваници и източване на водата, процес отегчително дълъг... Бяхме с две коли дошли в Копривщица, така че едните от нас се спасиха и отпрашиха за София, а аз, майка ми и плюшеното мече останахме да „зазимяваме”, мислех си, че ще успеем да си тръгнем по светло, но, разбира се, не става само с мислене. Оказа се, че шахтата на двора, от която се спира водата е запълнена с... пръст. И цялата тази пръст трябваше да се махне, за да се стигне до крановете за водата. Знам доста благословии, но не ми стигнаха и буквално онемях, след като ги казах, щом отворих шахтата и видях меката пръст. Да, хубаво мека пръст бе изпълнила шахтата, някой бе доста поработил, но се бе справил добре. Взех една мистрийка и продължавах да търся адрес за изпратените благословии към „лелите” на извършителя на засипването, мислех си, понеже шахтата е обща, че някой от другите съсобственици е измислил да зазимява с пръст... след като дълго, дълго изгребвах с мистрийката разбрах кой има пръст в тази работа... стигнах до кръгъл отвор на къртица, ми да, вместо да си избутва ненужната пръст нагоре в градината къртица, навярно, е събирала картофите си под земята, а с ненужната пръст бе напълнила шахтата ни...
Успях да стигна до крановете, но времето напредна и бързо се смрачи, по-точно се спусна гъста мъгла и притъмня, когато всичко приключи мъглата стана непробиваема.
Чувал съм, че чрез мъглата работят светли същества, но нямам представа как става това... запалих колата, чистачките отвориха прозорец през стъклото и видях от мъглата как изплува бате Велко, братовчед наш, помаха с гегата си за поздрав и отмина, след него притичаха дузина негови светли същества, някои тихо поблейваха, беее, много гъста мъгла беее, действително мъглата бе много гъста и те се страхуваха да не изгубят нашия братовчед, който ги водеше към дома им... Ние също потеглихме към дома си. Заключването на портите е също една дълга процедура, нарочно направена, за да обиколиш през няколко улици. С една дума, доста се забавихме, колко доста ли, ми колкото е било необходимо... мислех си, че всичко е приключило, бяхме направили лютеницата,зазимили, поставили катинарите на портите, натоварили сумати багаж в колата, а на задната седалка върху чантите бях поставил Мечо Пух, нямам специално седалка за него и той се поклащаше без да казва нищо...
За казването се случи малко след като натиснах газта и потеглихме в мъглата... почти нищо не се виждаше, но все пак успях да видя, че срещу нас идваше човек, вървеше по тротоара, близо до дуварите, познах във фигурата друг наш братовчед – Тошко... нали имаше мъгла и всичките светли същества се бяха събрали да ни изпратят... някои светли, други още по-светли... преди една година се скарахме с този братовчед, по-точно той грубо се развика на едно мое предложение за корекция на общата ни ограда, направи го доста грубо, бях в неговия двор и това, навярно, му даде възможност да си покрещи на воля, а държеше и брадва с която си дялкаше клечки, развика се и аз, нали съм добър, само вдигнах високо ръка казах, добре, спокойно, говорих и на брадвата, нека да е мир и любов, щом е не, не викай, чух го, спокойно, сега ще си отида, и за да не ги излъжа бавно заотстъпвах назад, не исках да им обръщам гръб, за да не се засегнат...върнах се вкъщи и разказах за гостоприемството на нашия братовчед и категоричното му мнение...
И от тогава не ни говори...той е братовчед по бащина линия, а майка ми му е била учителка, не й казвам, бе, ти на какво си го научила този твой ученик, за да не я тормозя, и без това тя много страда, защото го обича бате ни Тошко... и това лято същото отношение, той дръпнат и само с жената ми, нали тя не е от рода, говори, с нас не... Даже казал, да отиде майка ми, за да му се извини /не знам как е разбрал, че идеята за промяната на границата е на майка ми/, нещо, което не ми стигаше ума как може да стане, учител да се извинява на ученик... въпреки, че грозното и грубостта бяха негови. На този човечец доста сме помагали, хей така, от любов, имам запазено и едно благодарствено писмо към инженерните ми умения заедно с подарък тава, и винаги ми е приятно, когато идваше у нас, пее хубаво и много сме се смели. Но заради тази ограда нещо му стана, " издивя", казват в Копривщица...
Вървеше в мъглата срещу нас бате Тошко, аз рязко свих към него и натиснах спирачките. Майка ми бе на първата седалка, но не го видя, подскочи при рязкото спиране и вика, к`во става, и той също не разбра какво става, в тъмното се бе заблудил и отвори вратата на колата за да ни види, помисли ни за други хора, с които е щял да пътува, и каза възторжено, Веско, ти ли си Веско, и изведнъж ни видя, но беше вече късно... аз излязох от колата, прегърнах го през рамото и без да му казвам нищо го целунах по бузата. Майка ми също го запрегръща и занарежда, Тошко, Тошко... прости ми, ако съм сгрешила, Тошко, щеше да ми тежи, ако бях умряла без да сме си простили... и такива разни... Тодор се шашна, то е като да ти дадат нещо и ти да не знаеш какво е... след малко затворих вратата на колата, но преди това му казах, бате Тошко, и да знаеш, че има Бог, ако нямаше - нямаше да се срещнем в мъглата, той явно не бе на себе си и каза, "да, вярно ...има".
Потеглихме, майка ми плачеше,аз също не можех да кажа нищо... пътувахме, вече извън Копривщица успях да кажа, "този човек през целия си живот не е виждал толкова много обич, колкото получи за един миг тази вечер в мъглата"... майка ми промълви," сигурно е така, дай ми мечето, искам да го гушна", аз се присегнах и й дадох Мечо Пух, който си стоеше отзад и само ни се усмихваше, той така си живее, все усмихнат,е, обича и да го гушкат...
Утрото е по-мъдро от вечерта и това се потвърди сутринта – вървях си по моята пътечка към работата и случайно видях до самата пътечка една прясна купчинка пръст от къртичина, искаше да ми разказва, добре де, казах, не съм толкова тъп, знам, че ти ни помогна в Копривщица в мъглата, благодаря ти, подминах я и си помислих, ако всичко това е вярно трябва пред мен да намеря един орех, направих две – три крачки и орехът се появи, наведох се и го взех, исках да го покажа на тези, които не вярват..., че есента е хубава, има орехи, грозде... е и мъгла...
18 октомври, 2013 година
П.П... Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!..И през зимата.
В края на неделята започнах „зазимяването” на къщата, което е свързано с доста отвиваници и източване на водата, процес отегчително дълъг... Бяхме с две коли дошли в Копривщица, така че едните от нас се спасиха и отпрашиха за София, а аз, майка ми и плюшеното мече останахме да „зазимяваме”, мислех си, че ще успеем да си тръгнем по светло, но, разбира се, не става само с мислене. Оказа се, че шахтата на двора, от която се спира водата е запълнена с... пръст. И цялата тази пръст трябваше да се махне, за да се стигне до крановете за водата. Знам доста благословии, но не ми стигнаха и буквално онемях, след като ги казах, щом отворих шахтата и видях меката пръст. Да, хубаво мека пръст бе изпълнила шахтата, някой бе доста поработил, но се бе справил добре. Взех една мистрийка и продължавах да търся адрес за изпратените благословии към „лелите” на извършителя на засипването, мислех си, понеже шахтата е обща, че някой от другите съсобственици е измислил да зазимява с пръст... след като дълго, дълго изгребвах с мистрийката разбрах кой има пръст в тази работа... стигнах до кръгъл отвор на къртица, ми да, вместо да си избутва ненужната пръст нагоре в градината къртица, навярно, е събирала картофите си под земята, а с ненужната пръст бе напълнила шахтата ни...
Успях да стигна до крановете, но времето напредна и бързо се смрачи, по-точно се спусна гъста мъгла и притъмня, когато всичко приключи мъглата стана непробиваема.
Чувал съм, че чрез мъглата работят светли същества, но нямам представа как става това... запалих колата, чистачките отвориха прозорец през стъклото и видях от мъглата как изплува бате Велко, братовчед наш, помаха с гегата си за поздрав и отмина, след него притичаха дузина негови светли същества, някои тихо поблейваха, беее, много гъста мъгла беее, действително мъглата бе много гъста и те се страхуваха да не изгубят нашия братовчед, който ги водеше към дома им... Ние също потеглихме към дома си. Заключването на портите е също една дълга процедура, нарочно направена, за да обиколиш през няколко улици. С една дума, доста се забавихме, колко доста ли, ми колкото е било необходимо... мислех си, че всичко е приключило, бяхме направили лютеницата,зазимили, поставили катинарите на портите, натоварили сумати багаж в колата, а на задната седалка върху чантите бях поставил Мечо Пух, нямам специално седалка за него и той се поклащаше без да казва нищо...
За казването се случи малко след като натиснах газта и потеглихме в мъглата... почти нищо не се виждаше, но все пак успях да видя, че срещу нас идваше човек, вървеше по тротоара, близо до дуварите, познах във фигурата друг наш братовчед – Тошко... нали имаше мъгла и всичките светли същества се бяха събрали да ни изпратят... някои светли, други още по-светли... преди една година се скарахме с този братовчед, по-точно той грубо се развика на едно мое предложение за корекция на общата ни ограда, направи го доста грубо, бях в неговия двор и това, навярно, му даде възможност да си покрещи на воля, а държеше и брадва с която си дялкаше клечки, развика се и аз, нали съм добър, само вдигнах високо ръка казах, добре, спокойно, говорих и на брадвата, нека да е мир и любов, щом е не, не викай, чух го, спокойно, сега ще си отида, и за да не ги излъжа бавно заотстъпвах назад, не исках да им обръщам гръб, за да не се засегнат...върнах се вкъщи и разказах за гостоприемството на нашия братовчед и категоричното му мнение...
И от тогава не ни говори...той е братовчед по бащина линия, а майка ми му е била учителка, не й казвам, бе, ти на какво си го научила този твой ученик, за да не я тормозя, и без това тя много страда, защото го обича бате ни Тошко... и това лято същото отношение, той дръпнат и само с жената ми, нали тя не е от рода, говори, с нас не... Даже казал, да отиде майка ми, за да му се извини /не знам как е разбрал, че идеята за промяната на границата е на майка ми/, нещо, което не ми стигаше ума как може да стане, учител да се извинява на ученик... въпреки, че грозното и грубостта бяха негови. На този човечец доста сме помагали, хей така, от любов, имам запазено и едно благодарствено писмо към инженерните ми умения заедно с подарък тава, и винаги ми е приятно, когато идваше у нас, пее хубаво и много сме се смели. Но заради тази ограда нещо му стана, " издивя", казват в Копривщица...
Вървеше в мъглата срещу нас бате Тошко, аз рязко свих към него и натиснах спирачките. Майка ми бе на първата седалка, но не го видя, подскочи при рязкото спиране и вика, к`во става, и той също не разбра какво става, в тъмното се бе заблудил и отвори вратата на колата за да ни види, помисли ни за други хора, с които е щял да пътува, и каза възторжено, Веско, ти ли си Веско, и изведнъж ни видя, но беше вече късно... аз излязох от колата, прегърнах го през рамото и без да му казвам нищо го целунах по бузата. Майка ми също го запрегръща и занарежда, Тошко, Тошко... прости ми, ако съм сгрешила, Тошко, щеше да ми тежи, ако бях умряла без да сме си простили... и такива разни... Тодор се шашна, то е като да ти дадат нещо и ти да не знаеш какво е... след малко затворих вратата на колата, но преди това му казах, бате Тошко, и да знаеш, че има Бог, ако нямаше - нямаше да се срещнем в мъглата, той явно не бе на себе си и каза, "да, вярно ...има".
Художник Тамара Стаева - Пенчева
Потеглихме, майка ми плачеше,аз също не можех да кажа нищо... пътувахме, вече извън Копривщица успях да кажа, "този човек през целия си живот не е виждал толкова много обич, колкото получи за един миг тази вечер в мъглата"... майка ми промълви," сигурно е така, дай ми мечето, искам да го гушна", аз се присегнах и й дадох Мечо Пух, който си стоеше отзад и само ни се усмихваше, той така си живее, все усмихнат,е, обича и да го гушкат...
Утрото е по-мъдро от вечерта и това се потвърди сутринта – вървях си по моята пътечка към работата и случайно видях до самата пътечка една прясна купчинка пръст от къртичина, искаше да ми разказва, добре де, казах, не съм толкова тъп, знам, че ти ни помогна в Копривщица в мъглата, благодаря ти, подминах я и си помислих, ако всичко това е вярно трябва пред мен да намеря един орех, направих две – три крачки и орехът се появи, наведох се и го взех, исках да го покажа на тези, които не вярват..., че есента е хубава, има орехи, грозде... е и мъгла...
18 октомври, 2013 година
П.П... Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!..И през зимата.
Абонамент за:
Публикации (Atom)