......а тъмнината при залез е като тъга, която попива в сетивата, когато си замине близък до сърцето човек, всъщност, в сравнение със слънцето, колко малко нещо е светлината на една светулка, само тъгата винаги е една и съща, както е при раздяла..
.. писах на близък човек, който загуби в понеделник баща си, писах му за светулките ни по пътя, видях ги при залез, поглеждаш към диска на слънцето, после затваряш очи и тогава "виждаш" как в тъмнина гаснат безброй светли точки, сякаш тъмнината обхваща светулки и ги гаси.
... светулки по пътя ни.
.. сега, като прехвърлиш годините назад с твоите родители, заблестяват звезди, нали, сякаш светулки запалват малки фенерчета и осветяват миналите дни- дни прежни, вплели меки, топли, цветни, искрящи в радост и волност месеци и години - неусетно детство, усещаш го, когато вече го няма, като човек, когато си замине, зейва...бримка, а времето не може да я "хване", е, опитва, надплита, придърпва оттук - оттам, привнася ново, но не успява да покрие липсата.
... после... човек се унася - позабравя и животът го увлича, но понякога отнякъде чува звук, дума или вижда профил далечен на нещо до болка познато, и тогава се връща болката, която все е някъде в тебе, макар и невидима и свети в твое тайно, скришно и много навътре малко местенце, свято пазено, макар и съвсем слабо осветено, като от фенерче на мъничка светулка.
...и е ХУбаво, че в живота имаме наши си, любими хора, мисля си, че и те все са си около нас, иначе нямаше да ги има светулките.
Няма коментари:
Публикуване на коментар