Светулка

На пухнатината
         к

......намерих перушинката в парка, по-точно тя падна пред мен, дълго се въртя описвайки нежна спирала, повдигнах я от земята, после я снимах на перваза,

не я пуснах да лети, исках да ми разказва, да ми напише нещо,

 както искам от теб, а аз да хукна към написаното, както едно време тичахме с писмо в ръката и викахме, писмо, писмо и ни се струваше,че летим.
...писмото е перце от птица и с него може да се лети.
...как ми се иска да съживим този минал живот, как ми се иска, сигурен съм, както и Й.Р. ни казва, че една перушинка иска да полети:

”Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!”

...и много се чудих какво точно е това, гледайки тази пукнатина  и перото, как се чудя ли, ами не се доверявам много-много  на очите, за да разбера какво виждам, а "фотографирам" и бутам снимката в някое свободно ъгълче във временната си памет, поставям отгоре въпрос, който си чака времето, за да получи отговор, и минава определеното време, а с него идва и отговорът, само трябва да съм буден, за да го запиша, докато не е минало времето за това, така и с пукнатината  и перцето, което пишеше на перваза.

... отидох на изложбата на Райко Алексиев  и видях, че той много отдавна я е нарисувал, като мълния, която излиза от една ръка, а ми, да, това е и отговорът, точно така, че какво друго е едно писмо, което идва неочаквано като гръм от ясно небе, от ясно - по-ясно - някой обича, иначе за какво въобще ще седне да пише...и сякаш далечно нещо ми светна, малко, като светулка и признателно.