..горските полянки с летните си черги весело ме канят, леко ще пристъпя, искам да ги видя видя тез цветя чудесни, нежните си листи вплитат в прегръдка и в лица засмени спътници намирам, пъстрота залива и цветя, и гъбки, буболечки с шарки, малки пеперудки.
...гъбите за среща пътя ми пресрещат, както се досещаш, пак се те оплакват, малко били пили, нищо не са яли, ала те отново, виж ги, как са напълняли,
дяволита теменужка чува ги как тежко пъшкат,
малка ягодка игрива сладост в сърчице е скрила,
буболечка с шарка ярка, имам си я за другарка, ще се гониме двамина, дълго, докато стане зима.
Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките — те наистина бяха хубави, — но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата — черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго — ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно, спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.
Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея. Чичо Митуш дойде още по-близо, тя се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността, наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.
Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-спокойна, по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я, държеше се близо до нея, като че искаше да я успокои заварди. Васил беше казал, че двете кобилки били сестри и че Айа е по-малката. На другия ден ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле, каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя, когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа се бъхтеше и мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде някак по-леко на Айа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се, когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си страдания и мислеше само за Айа.
Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и като устреми замътените си очи в полето — това широко, равно поле, в което с бяг беше се спасявала и от вълци, — тя се впусна да бяга колкото сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна, те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха. Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш застана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в ноздрите и. Същото направи и с черната. След туй от каруцата кобилките ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.
Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната кобилка вече теглеха каруцата тъй добре, като че бяха се родили научени. Приличаха им — особено на Айа, която препускаше с високо дигната глава — и новите хамути, потопени в катран, за да стоят меки, и герданите от сини мъниста, и червените топки на челата им. Васил караше тоя път лудешката. Кобилките минаваха от тръс в галоп, от галоп пак в бърз тръс. Не бяха изминали още и пет километра от града, а бяха вече потънали в пот.
При чешмата, дето имаше огнена мелница и кръчма, Васил спря. Айа, като че не беше почувствувала никаква умора, стоеше с дигната глава и нервно дъвчеше юздата си. Тъй като капаците на юздата отстрани на очите и бяха пречили досега да вижда Айа, черната кобилка се извърна с цялата си глава към нея, погледна я, подуши я и леко я бутна по муцуната. И застана покорно пак тъй, както си беше по-рано.
На вратата на кръчмата се показа Велико железаринът. Каскетът му беше килнат назад, тъй че разкъдрената му коса се развяваше над челото; на рамото му, преметната на широк ремък, висеше хармоника.
— О, бай Василе, здрасти! — извика той. — Ще ме закараш до село ще черпя. Ех, че кончета! — Аз с такива кончета обичам да пътувам. Ама какво… отде идеш ти? — каза той, като дойде по-близо и учудено гледаше конете. — Кога свари да ги изпотиш толкоз?
Васил махна отчаяно с ръка:
— И тъй ще мрат, не ги жаля. Докторът каза, че били болни от шап. Иска да ги застреля. Хайде, качвай се!
Чакай да почерпя.
— Няма нужда.
Велико тъй си и остана — с учудени и широко разкрити очи. Докато се наместяше в каруцата, хармониката му издаде от само себе си няколко звука. Васил му разказваше какво беше му казал ветеринарният лекар.
— И тьй ще мрат, не ги жаля! — каза най-после той и отпусна юздите. Кобилките се понесоха в галоп, преминаха един завой в тръс, след туй пак се замятаха в галоп.
Великовото село беше на три-четири километра отсам чифлика. Като стигнаха там, Велико слезе и като крепеше с едната си ръка хармониката, с другата извади часовника си, погледна го и каза:
— Вървели сме като трен! Толкоз бързо. Ех, че кончета!
Въпреки всичко, Айа стоеше твърдо на нозете си, с дигната глава. Черната се обърна, погледна я, както по-рано, и пак тьй леко я побутна по муцуната.
От тоя ден нататък двете кобилки ги затвориха в отделен обор и вече не ги изкараха. Там ги хранеха, там ги поеха — тъй беше заповядал докторът. Айа мъчно свикна с тоя затвор: дърпаше се за повода си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, очите и, изпълнени със светлина, с огън и избърнати, тъй че се виждаха червени ципи около тях, гледаха все към вратата, все към светлото навън. Черната кобилка беше търпелива, но когато Айа беше неспокойна, неспокойна ставаше и тя. Тя преставаше да яде, свиваше уши назад и не трепваше.
Понякога чичо Митуш заварваше Айа легнала. Цели дни подред тя почти не ядеше, ставаше отпусната, ленива, често лягаше. Друг път чичо Митущ заварваше двете кобилки застанали една срещу друга, като че прегърнати, и една друга се чешеха със зъби — едната от едната страна, другата — от отвъдната. В такива случаи чичо Митуш се поспирваше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре, че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба един към други.
Веднаж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на яслата на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в харманя — в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната най-напред. Напразно: с дигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. „Трап-трап-трап!“-се чуваха мерно донейде ударите на копитата и, след туй заглъхнаха.
Като остана без сили, като се умори да играе и да пропуска, Айа се върна сама и се спря пред обора. Ноздрите и играеха, тя изпръхтя силно, като че въздъхна, и се отпусна, опашката и също тъй бавно се прибра. Тя се престори, че не вижда чича Митуша, и се остави да я хванат.
Мина се тъй доста време. Ветеринарният лекар дойде по обиколка и предложи да направят последен опит: Васил купи едно мършаво магаре от един циганин, а докторът му присади болестта на кобилките.
— Ако магарето остане живо — беше казал той, — кобилките са здрави, ако умре — болни са от сап и няма какво вече: ще ги застреляме.
Затвориха магарето в един овчи ъгъл. А като мина нощта — тя се случи студена, дъждовита, — отидоха да видят какво е станало и го намериха умряло. Васил изгуби всяка надежда и все пак не му се вярваше. „Как може да умре такъв як и хубав добитък — мислеше си той. — Как може да умре Айа?“
Чакаха само да одобрят и да утвърдят книжата. И една сутрин, по-рано, отколкото се надяваха, доде ветеринарният фелдшер с един стражар. Васил се махна и се скри нейде из чифлика. Пак на чича Митуша се падна тежкият жребий. Разтреперан, той влезе в обора, с разтреперани ръце заразвързва повода — мислеше да отвърже най-напред черната, а отвърза Айа. Изведе я навън на дълго въже.
Айа не заигра отведнаж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваше, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра, като дете, като момиче.
— Ех, ех, Айа! Ех!… — подвикваше и чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.
Наедно с фелдшера и стражаря (стражарят беше снел карабината си и я носеше в ръце) заминаха към Дола, който беше над чифлика. Айа все играеше. След малко те се закриха. Откъм дола, един след друг, се чуха два гърмежа.
Не се беше минало и половин час дори, когато Васил видя, че чичо Митуш се връща. Отдалече още той гълчеше нещо високо, махаше с ръце, спуснал беше сърдито веждите си над очите.
— Какво има? — попита Васил.
— Какво ще има… Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелдшера я разряза, отвори я тук, на гьрлото — нищо няма. Настинала била малко и туйто. Съвсем здрава. Ама аз и тъй си мислех!…
Разбраха, макар и късно, че магарето беше умряло не от присадената му болест, а от студ. То и без това си беше слабо, а нощта се случи студена, валеше лапавица.
Спаси се от смърт черната кобилка. Дълго време след като се изгуби Айа, тя често преставаше да яде и като още държеше стиската сено в устата си, ослушваше се, а очите и, черни и светли, като че щяха да изскочат. В една-две години тя много се измени: стана голяма, кокалеста, отпусната и тромава. Всяка година раждаше по едно конче, което приличаше на нея. Но на третата година кончето, което роди, беше вече друго: макар малките кончета да са все червени с тънките си нозе приличат повече на сърни, чичо Митуш веднага разбра, че кончето прилича на Айа, и се зарадва. Като Айа то беше живо и пъргаво. След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, изпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб.
Художник - Тамара Стаева - Пенчева
...Айа, ето я - ей я красотата, само да я зърнем - тя ще ни спаси, вечна и във всичко - слънце, като зрънце малка - по-малката сестра... на Любовта.
......намерих перушинката в парка, по-точно тя падна пред мен, дълго се въртя описвайки нежна спирала, повдигнах я от земята, после я снимах на перваза,
не я пуснах да лети, исках да ми разказва, да ми напише нещо,
както искам от теб, а аз да хукна към написаното, както едно време тичахме с писмо в ръката и викахме, писмо, писмо и ни се струваше,че летим.
...писмото е перце от птица и с него може да се лети.
...как ми се иска да съживим този минал живот, как ми се иска, сигурен съм, както и Й.Р. ни казва, че една перушинка иска да полети:
”Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!”
...и много се чудих какво точно е това, гледайки тази пукнатина и перото, как се чудя ли, ами не се доверявам много-много на очите, за да разбера какво виждам, а "фотографирам" и бутам снимката в някое свободно ъгълче във временната си памет, поставям отгоре въпрос, който си чака времето, за да получи отговор, и минава определеното време, а с него идва и отговорът, само трябва да съм буден, за да го запиша, докато не е минало времето за това, така и с пукнатината и перцето, което пишеше на перваза.
... отидох на изложбата на Райко Алексиев и видях, че той много отдавна я е нарисувал, като мълния, която излиза от една ръка, а ми, да, това е и отговорът, точно така, че какво друго е едно писмо, което идва неочаквано като гръм от ясно небе, от ясно - по-ясно - някой обича, иначе за какво въобще ще седне да пише...и сякаш далечно нещо ми светна, малко, като светулка и признателно.
.....и бирата, любезно ми казват, може да вземете вътре - в кино салона / в салууна, де/ и аз - по-неук от Нанук я взимам, влизам вътре и гледам да седна, до мен седна и бирата, а ядки - имах, и солени бисквити- също, но щом филма "Ага" започна и Седна засвири, по-късно същото тихо изпя, в мен нещо приседна, сви се - замря, а на екрана то започна да ми разказва, но с много малко думи някакъв Морзов код, замръзнали сякаш думи, но между тях - топло,
по-скоро целият филм е едно многоточие и един бял екран между точките.
...и когато във филма Седна си тръгна в салона една жена заплака, като Нанук - безмълвно, беше тъмно, само екранът светеше в сълзите на осветеното й лице...като в диамант.
...като изпрати Седна, за да изпълни нейното последно желание, Нанук тръгна да търси Ага и заслиза все "надолу": уби кучето, остави всичко - цял един свят- бял свят за него и също толкова осветен и свят.
...слизаше,слизаше Нанук по спиралата на рудника за диаманти и все надолу, надолу, там откъдето започва нищото - краят на филма.
... веднага след него запалиха лапите, стоях на стола и не помръдвах, вцепенен от протяжния стон накрая на Ага, след малко станах, понесъл празното бирено шише и една чаша, голяма чаша, студена и стъклена, като изцъклено копие на рудника бе, пристъпих навън от салона и погледнах в чашата, имаше останала съвсем малко бира, набързо, и някак смутено, я допих.
...но сега си мисля, че сгреших, трябваше да направя друго, но ми трябваше време, за да го разбера, може би толкова съм разбрал и филма Ага.
.... накрая трябваше да отсипя останалата бира от чашата, както се прави за Бог да прости за заминал човек; за един свят, който за Нанук Е ние.
...писал съм и преди за моята баба Слава, майката на баща ми и за моята баба Кунка, майката на моята майка, но мисля, че няма да мога да напиша всичко, до края, за тях, невъзможно е да спра и да кажа, ами това беше, друго няма, защото от дебрите на спомените все излиза, дори и нещо съвсем малко, но значимо и смайващо, което отваря очите ми за случващото се наоколо, помага ми със своите критерии за истинност и сякаш ми показва накъде е светлината.
...и в примерите от техния живот има величие, което ми вдъхва вяра да продължа своя собствен живот, но то може да се разбере от хората, ако поне малко поспират и успеят да поразмислят, колкото и да им е трудно в забързаното ежедневие.
...наскоро ми казаха, че снобизмът е болест - чумата на нашето време - тя погубва с блясъка на лъскавата фасада душите на хората, зад тази фасада няма нищо - всъщност слънце си има, но не там, където е суетата на снобизма. Затова си мисля, че връзката с хората, живели преди нас, може да ни помогне, да ни лекува от връхлитаща зараза на трудно лечимата болест. Тези хора носеха една висока нравственост, изпитана от времето, излъчваха вътрешна чистота и една неизменна топлата на общуването. Сега, като пиша, усещам липсата на тази топлина, като от меките къдели, които предеше баба ми Славка и колко много имаше от нея в думите на баба ми Кунка. И това, за да го разбереш, трябва да си го живял, то не може да се прочете и прихване без да го има, шанс е да е било съвсем близо в твоето детство, влиза в кръвта ти и го носиш, за да го предадеш, някой ден на тези след теб...как странно звучи, ваксина от бабината Доброта, не по-малко велико, а и най- вече - антиснобско.
...мислил съм, откъде е идвала тази светлина / тази "възрожденска" вяра, че ще успеят да се преборят с връхлитащите ги трудности/ в тези жени...лесно е да се каже, ами от Бога, от неизменна си връзка с Него, с непоклатимата си убеденост, че Той няма да ги остави. За казване - лесно, но как се живее тогава, когато всичко изглежда непоправимо, като в улица тупик, пътят ти свърша и изход сякаш няма.
...за това "как" искам да разкажа с два дълги, предълги разказа, като дългата нишка навита на бабино вретено, за да оплета мрежа в която да хвана, колко трябваше..."две риби, а и пет хляба", за да "нахраним" своята вяра, че изход има - винаги с Бога.
..ето първия разказ, за един белгиец, който търси "изход" на остров Крит:
През лятото, за което разказвам, бяхме в хотел на остров Крит със звезди, с мрамор и огледала, светещи малки слънца над главите ни в рая, вежливи лица, усмивки безкрайни, синя вода в карето пред нас, покривките бели, леглата безшумни, нощта е омайна....На 29-ти август почина един от гостите на хотела. Човекът, който си отиде, бе от белгийска група и ние случайно разбрахме вечерта за случилото се. Първата ми реакция бе, че не трябва да се проведе предварително насроченото парти. Но "вежливите лица" не ме разбраха. Доста се учудих на "споделената съпричастност" на веселото им парти. Животът продължаваше... Но защо този човек си беше отишъл точно сега, през горещото лято, на морския бряг, в хотела на рая. После научихме, че той е поискал да бъде погребан на този остров, да остане тук. Този човек бе дошъл през най-горещия месец с два прекарани инфаркта да се стопли, по-точно да се стопи на южното слънце. Сякаш е търсил и чакал да се случи всичко това точно тук...
Той сигурно е бил слънчоглед, който не може да живее без слънцето. Гледах изгорелите слънчогледи в края на лятото и си мислех за този белгиец. Слънцето бе тръгнало на юг и слънчогледите бяха усетили, че ще останат сами. Те затова и така изглеждат, безнадеждно сами.
Следващите дни срещах в хотела съпругата на починалия белгиец. Изглеждаше като едно голямо разплакано дете, с уморени очи, едро светло лице и неспокойни ръце. Исках да й кажа няколко думи, но все не оставаше сама. Успях веднъж да застана пред нея, хванах ръката й и дълго й говорих, гледайки я в очите. След малко й предложиха превод на това, което й говорих на български. Тя каза, че няма нужда и че всичко е разбрала и след това благодари тихо. Помислих си, а ние дали бяхме разбрали какво точно става в този хотел.. То ни бе
“обяснено” малко по-късно.
Една от следващите вечери имаше забава, наречена кариоки. Белгийците не спряха да си избират песни и да пеят, гледайки текста, изписан на монитор пред тях. Ние, българите, за да не останем само слушатели също решихме да изберем от дългия списък, състоящ се сигурно от 100 френски и 200 английски песни, една популярна, случайно избрана песен. И знаете ли коя песен прозвуча? Тя е хубава песен за един хотел със стъклени витрини и много светлина, с прекрасни условия за живот вътре в хотела, но с едно условие,
че от този хотел не се излиза, защото това е хотелът на самоубийците. Песента е „Хотел Калифорния”.
Какво случайно обяснение защо този човек бе решил да дойде на този остров, след два инфаркта, при такива високи температури. Той сигурно е търсил точно такъв хотел, за който ние пеехме: хотел на самоубийците. Хотел със звезди, малки звезди...
Излишно е да пиша, че в хотела нямаше нито един слънчоглед. Стилизиран слънчоглед имаше на бензиностанцията пред хотела, но този слънчоглед не смееше да влезе вътре в хотела. Стоеше си горе над бензиностанцията и дори не поглеждаше към хотела.
Управителят на този хотел се казваше Винсент. Казах му, че ние почиващите сме неговите слънчогледи. Само не знам дали Винсент Ван Гог е обичал своите слънчогледи и дали те още са живи, макар и безнадеждно сами , а може би са в някой хотел с много звезди....
По сюжета на разказ "Хотел Танатос" на Андре Мороа е написан текста на песента „Хотел Калифорния“ на американската рок група „Ийгълс“.
.."Тупик", според Андре Мороа, е и загуба на борсата, ето как той увлекателно разказва и с умение повежда своя отчаян от загубата, но "здрав и прав", герой към хотел Танатос.
..това е вторият разказ, един отчаян човек търси "изход" в хотел Танатос
-„Стийл” на колко е? – попита Жан Моние.
-Петдесет и девет и четвърт – отговори една от дванайсетте машинописки.
Тракането на пишещите машини звучеше със загатнат джазов ритъм. През прозореца се виждаха гигантските сгради на Манхатън. Телефоните виеха, размотаваха се хартиени ленти и с невъобразима скорост изпълваха офиса със зловещите си серпантинии, изпъстрени с букви и цифри.
-„Стийл” на колко е? – попита повторно Жан Моние.
-Петдесет и девет – отвърна Гъртруд Оуен.
Спря за миг и се вгледа в младия французин. Немощно отпуснат в креслото, обронил глава в ръце, той изглеждаше сломен.
„Поредният играч на борсата – помисли си тя. – Жалко за него!... Жалко и за Фани...”
Жан Моние, служител в нюйоркския клон на банка „Холман”, две години по-рано се беше оженил за секретарката си.
-„Кенъкот” на колко е? – обади се пак той.
-Двайсет и осем – отговори Гъртруд Оуен.
Някакъв глас извика иззад вратата. Влезе Хари Купър. Жан Моние се изправи.
-Ама че работа! – заяви Хари Купър. – Двайсет процента понижаване на всички котировки. И още има глупаци, които твърдят, че това не било криза!
-Криза е – каза Жан Моние и излезе.
-Той си е изпатил – подхвърли Хари Купър.
-Да – потвърди Гъртруд Оуен. – вече е гол като пушка. – А наум допълни: „Така каза Фани. Ще го напусне довечера.”
-Какво да се прави? – въздъхна Хари Купър. – Криза.
Красивата бронзова врата на асансьора се плъзна встрани.
-Надолу – каза Жан Моние.
-„Стийл” на колко е? – попита момчета, което обслужваше асансьора.
-Петдесет и девет – отговори Жан Моние.
Беше купувал на сто и дванайсет. Загуба от петдесет и три долара на акция. А и останалите му борсови операции не бяха по-успешни. Цялото му скромно състояние, спечелено по-рано в Аризона, беше отлетяло. За Фани нямаше и цент. Край. Когато се озова на улицата, забързан към гарата, опита да си представи бъдещето. Да започне от нулата? Ако Фани прояви кураж, не беше невъзможно. Припомни си как се беше борил в началото, как бе работил за един скотовъдец в Аризона, стремителното си издигане. Какво пък, беше само на трийсет години. Знаеше обаче, че Фани ще бъде неумолима.
Така и стана.
Когато Жан Моние се събуди следващата сутрин, почувства се съвсем обезсърчен. Въпреки бездушието на Фани я беше обичал. Чернокожата прислужница му поднесе закуската – обичайния резен пъпеш, овесена каша – и поиска пари.
-Къде е господарката, мистър?
-На пътешествие.
Даде й петнайсет долара, после направи сметка какво му остава. Разполагаше с малко под шестстотин долара. Колкото да преживее два месеца, може би три... А после? Погледна през прозореца. През изминалата седмица вестниците почти всеки ден пишеха за случаи на самоубийства. Банкери, брокери, играчи на борсата избираха смъртта пред една вече загубена битка. Полет надолу от двайсет етажа височина? Колко секунди? Три? Четири? После ще се размаже... А ако не умре? Представи си страшни болки, потрошени крайници, раздробена плът. Въздъхна, сетне, с вестник под мишница, отиде да обядва в обичайния си ресторант и се изненада, че все още са му вкусни палачинките, полети с кленов сироп.
Хотел „Танатос Палас”, Ню Мексико... Кой ли ми пише от този странен адрес?
Имаше и бележка от Хари Купър – нея прочете първо. Шефът питал защо не се е появил в офиса. Сметката му в банката била на червено. Дължал осемстотин деветдесет и три долара. Какво възнамерявал да направи по въпроса?... Въпросът беше жесток или наивен. Но наивността не беше сред пороците на Хари Купър.
Второто писмо. Под три напечатани кипариса се четеше:
Хотел „Танатос Палас”
Директор: Хенри Бурстечър
Драги господине,
Обръщам се към Вас не случайно, а защото разполагаме със сведения, които ни позволяват да се надяваме, че нашите услуги биха могли да Ви бъдат от полза.
Положително сте установили, че в живота и на най-смелия човек е допустимо да възникнат обстоятелства, тъй злополучни, че борбата с тях е невъзможна – и тогава смъртта се явява избавление.
„Да затворя очи, да заспя и да не се събудя, да не чувам повече въпроси, повече упреци...” Мнозина измежду нас са мечтали за това, пожелавали са го... И все пак, извън твърде малко на брой изключения, хората не посмяват да се отърват от мъките си. Впрочем разбираемо е, ако се вгледаме в онези, които са пробвали да го сторят – защото повечето от самоубийствата се провалят по ужасен начин. Един иска да си пръсне мозъка с куршум, но само прекъсва зрителния нерв и ослепява. Друг смята, че ще потъне във вечен сън благодарение на някакво приспивателно, но три дни по-късно се събужда с увреден мозък, заличена памет и парализирани крайници. Самоубийството е изкуство, което не допуска нито посредственост, нито дилетантство, при все че поради самото си естество не позволява натрупването на опит.
Този опит, драги господин Моние – ако, както предполагаме, въпросът Ви вълнува, - ние сме готови да Ви предоставим. Притежаваме малък хотел на границата между Съединените щети и Мексико и поради пустинния характер на местността не подлежим на никакъв контрол, ето защо сметнахме за свой дълг да предложим на онези от ближните си, които поради сериозни и безусловни основания жадуват да се откажат от живота, способи да го сторят безболезнено и, смеем да твърдим, почти без опасност.
В хотел „Танатос Палас” смъртта ще Ви застигне в съня и по най-благ начин. Техническите ни умения, придобити през последните петнайсет години на постоянни успехи (само миналата година имахме две хиляди гости), ни позволяват да гарантираме точна дозировка и бърз изход. Нека добавим, че посетителите, които биха се измъчвали от основателни религиозни задръжки, ние чрез изобретателен похват освобождаваме от всякаква лична отговорност.
Отлично знаем, че в мнозинството си нашите клиенти не разполагат със значителни парични средства и че честотата на самоубийствата е обратно пропорционална на дебита в банковата сметка. Ето защо сме положили усилия да занижим цените в „Танатос” до възможно най-долната граница. Ще е достатъчно, като пристигнете, да внесете триста долара. Тази сума ще Ви освободи от всякакви други разноски по време на престоя Ви при нас – престой, чиято продължителност за Вас трябва да остане неизвестна, - ще покрие разходите във връзка с начинанието, погребението и впоследствие поддръжката на гроба. Поради очевидни причини обслужването е включено в посочената твърда сума и от Вас няма да се очакват никакви бакшиши.
Важно е да добавим, че „Танатос” е разположен в извънредно красива местност и че разполага с четири тенис-корта, голф игрище с осемнайсет дупки и басейн с олимпийски размери. Тъй като нашите гости са от двата пола, а и почти всички принадлежат към висши обществени кръгове, сладостта на пребиваването Ви, подсилена от странността на ситуацията, ще е несравнима.
Молим гостите да слязат на гара Дийминг, откъдето ще ги вземе хотелският автобус. Също така ги молим да ни предизвестят кога ще пристигнат, с писмо или телеграма, поне два дни по-рано. Адресът е „Танатос”, Коронадо, Ню Мексико.
Жан Моние извади колода карти и нареди пасианс, на който го беше научила Фани.
Пътуването се оказа много дълго. Часове наред влакът се движеше между памукови плантации, където над бяла пяна се подаваха главите на чернокожи работници. После, редувайки сън и четене, прекара още две денонощия. Накрая пейзажът стана каменист, могъщ и приказен. Композицията напредваше вдън дефиле, между шеметно високи канари. Огромни виолетови, жълти и червени ивици прорязваха напречно склоновете на планината. Някъде по средата й се рееше дълго повесмо от облаци. На гаричките, където спираше влакът, се мяркаха мексиканци с широкополи плъстени шапки и везани кожени сетрета.
-Следваща станция: Дийминг – каза на Жан Моние чернокожият шафнер от пулмановия вагон. – Да ви лъсна ли обувките, мистър?
Французинът прибра книгата и затвори куфара си. Удивляваше го простотата на сетното му пътуване. Дочу шум на буйна река. Спирачките изскърцаха. Влакът спря.
-„Танатос”, сър? – подвикна носачът индианец, който тичаше покрай вагоните.
На количката му вече бяха натоварени багажите на две руси момичета, които вървяха след него.
„Възможно ли е тези очарователни момичета да са дошли тук, за да умрат?” – помисли си Жан Моние.
Те също го гледаха, вглъбено, и си разменяха шепнешком думи, които той не чуваше.
Автобусът на „Танатос” не оправда опасенията, че би могъл да има вид на катафалка. Боядисан в яркосиньо, с тапицирани в оранжево-синьо седалки, той блестеше на слънцето, сред разните таратайки и ругаещите наоколо им мексиканци и индианци, заради които площадът приличаше на автомобилно гробище. Скалите покрай железопътната линия бяха покрити с мъх, от който камъкът изглеждаше заметнат със сивосиньо було. По-нагоре искреше слюда. Шофьорът, който носеше сива униформа, беше пълен мъж с изпъкнали очи. Жан Моние седна до него, от желание да не се натрапва на спътничките си и да ги остави насаме; после, докато автобусът пое по острите завои, за да превземе планината, се опита да разприказва своя съсед:
-Отдавна ли сте шофьор на „Танатос”?
-Три години – измърмори човекът.
-Работата ви сигурно е странна.
-Странна ли? Защо пък странна? Въртя геврека. Какво странно има?
-Пътниците, които превозвате нагоре, връщат ли се понякога по обратния път?
-Рядко – отвърна човекът, леко смутен. – Рядко... Но се случва. Аз съм такъв пример.
-Вие? Наистина?... Дошли сте тук като... клиент?
-Господине – каза шофьорът, - приех службата, за да не говоря вече за себе си, а и завоите са много трудни. Нали не искате да ви убия, вас или тия момичета?
-Не, естествено – отвърна Жан Моние.
После си помисли, че отговорът е забавен, и се усмихна.
Два часа по-късно шофьорът, без да продума, му посочи с пръст силуета на „Танатос” върху платото.
Хотелът беше в испано-индиански стил, нисък, с покриви-тераси и червени тухлени стени, при които циментът във фугите грубо наподобяваше глина. Стаите гледаха на юг, към слънчеви площадки. Портиер италианец посрещна пътниците. Гладко избръснатото му лице тутакси припомни на Жан Моние за друга страна, за улици на голям град, за потънали в цветя булеварди.
-Къде, по дяволите, съм ви виждал? – попита той портиера, докато едно пиколо отнасяше куфара му.
-В „Риц”, Барселона, господине... Името ми е Саркони... Напуснах, когато избухна Гражданската война...
-От Барселона, та в Ню Мексико! Какъв преход!
-О, господине, длъжността портиер е еднаква навсякъде... Само формулярите, които ще ви помоля да попълните, тук са по-сложни отколкото другаде... Ще прощавате, господине.
Действително, напечатаните листи, които бяха връчени на тримата новодошли, изобилстваха от графи, въпроси и обяснителни бележки. Препоръчваше се да упоменат съвсем точно датата и мястото на раждане, а също и близките, които бъдат уведомени при нещастен случай:
„Моля, посочете поне два адреса на роднини или приятели и непременно препишете на ръка, на обичайно използвания от Вас език, текста, обозначен с А, а именно”:
„Долуподписаният/ата... заявявам, че съм в добро физическо и душевно здраве, и удостоверявам, че по своя воля се отказвам от живота и при злополука освобождавам от всякаква отговорност ръководството и персонала на хотел „Танатос Палас”...
Седнали една срещу друга на съседната маса, двете момичета прилежно възпроизвеждаха текст А и Жан Моние забеляза, че са избрали да пишат на немски.
Директорът Хенри М. Бурстечър беше спокоен човек с очила със златни рамки, много горд със своето заведение.
-Ваш ли е хотелът? – попита Жан Моние.
-Не, господине, хотелът е собственост на анонимно дружество, но идеята беше моя и аз съм пожизнен директор.
-А как така не сте имали сериозни неприятности с местните власти?
-Неприятности? – повтори господин Бурстечър, учуден и шокиран. – Господине, та ние не правим нищо, което да е в противоречие с хотелиерските задължения. Осигуряваме на клиентите каквото желаят, всичко каквото желаят, нищо повече... Впрочем, господине, тук няма местни власти. Областта е погранична и всъщност не е ясно дали е част от Мексико или от Съединените щати. Дълго време това плато е минавало за непристъпно. Според една легенда тук преди няколкостотин години се събрала дружина индианци, за да умрат заедно и така да убягнат от европейците. Местните хора твърдели, че душите на тези покойници възпрепятстват достъпа до планината. Благодарение на това успяхме да придобием терена на съвсем приемлива цена и да водим тук независимо съществуване.
-И семействата на вашите клиенти никога не са ви подвеждали под отговорност?
-Да ни подвеждат под отговорност! – възкликна негодуващо господин Бурстечър. – Че защо, за Бога! И пред какъв съд? Семействата на нашите клиенти, господине, са предоволни, задето без разгласа се разрешават въпроси, които са деликатни и дори, почти винаги, мъчителни... Не, не, господине, тук всичко протича кротко, по най-редовен начин, а клиентите са за нас приятели... Ще желаете ли сега да видите стаята си?... Ако не възразявате, тя е номер сто и тринайсет. Нали не сте суеверен?
-Ни най-малко – каза Жан Моние. – Възпитан съм обаче в религиозен дух и ще ви призная, че мисълта за самоубийство не ми допада...
-Но и дума да не става за самоубийство, господине! – извика господин Бурстечър тъй безпрекословно, че събеседникът му не се задълба повече. – Саркони, покажете на господин Моние номер сто и тринайсет. Що се отнася до тристата долара, господине, бъдете любезен пътьом да ги внесете при касиера, канцеларията му е до моята.
В сто и тринайсета стая, озарена от възхитителен залез, Жан Моние се впусна в търсене на смъртоносни съоръжения, но не намери и помен от такива.
-В колко часа е вечерята?
-В осем и трийсет, сър – отвърна прислужникът.
-Облекло официално?
-Повечето от гостите го предпочитат, сър.
-Добре! Пригответе ми папийонка и бяла риза.
Когато слезе във фоайето, Моние установи, че действително всички жени носят деколтирани рокли, а мъжете са в смокинги..
-А, господин Моние... Търсех ви... Щом сте сам, помислих си, че може би ще ви допадне да споделите масата си с една от нашите клиентки, госпожа Кърби-Шоу.
Моние направи жест на досада.
-Не дойдох тук, за да водя светски живот... – възрази. – И все пак... Бихте ли ми показали дамата отдалеч, без да ме представяте?
-Разбира се, господин Моние... Госпожа Кърби-Шоу е младата жена в бяла сатенена рокля, която седи до пианото и прелиства списание. Външността й едва ли ще ви отблъсне... Даже напротив... А и тя е твърде приятна дама, с прекрасни обноски, умна, артистична...
Госпожа Кърби-Шоу със сигурност беше много хубава жена. Тъмната й коса на букли беше прибрана в нисък хлабав кок на тила и оставяше открито високото, волево чело. Погледът й беше мек, одухотворен. Защо, по дяволите, тъй чаровна личност искаше да умре?
-Дали госпожа Кърби-Шоу...? Дали и тя ви е клиентка като мен и при същите условия?
-Естествено – натърти господин Бурстечър и сякаш натовари наречието с дълбок смисъл. – Ес-тест-ве-но.
-Е, тогава ни запознайте.
Когато приключи вечерята, която се оказа простичка, но превъзходна, а обслужването бе отлично, Жан Моние вече беше наясно, поне в общи линии, с живота на госпожа Кърби-Шоу. Съпругът й бил богат и много добър, но тя никога не била изпитвала към него любов; шест месеца по-рано го напуснала и последвала в Европа някакъв млад писател, привлекателен и циничен, когото срещнала в Ню Йорк. Смятала, че е готов да се ожени за нея, щом тя получи развод, но още като пристигнали в Англия, той показал, че е склонен да се отърве от нея възможно най-скоро. Изненадана и наранена от коравосърдечието му, тя се опитала да му опише какво е пожертвала заради него и ужасното положение, в което щяла да изпадне. Той много се смял.
-Клара, ти наистина живееш в някакво друго време!... – казал й. – Ако знаех, че си с такава викторианска нагласа, щях да те оставя на съпруга и децата ти... Върни се при тях, скъпа. Ти си родена да се грижиш мирно и тихо за многобройно домочадие.
Тогава у нея назряла последна надежда – че мъжът й, Норман Кърби-Шоу, ще склони да я приеме обратно. Убедена била, че ако успее да го види насаме, лесно ще си го възвърне. Ала под влияние на роднините и съдружниците си, които му оказвали постоянен и враждебен към Клара натиск, Норман бил непреклонен. След няколко унизителни и напразни опита, една сутрин тя намерила в пощата си проспект на „Танатос” и проумяла, че за болката й това е единственото решение, незабавно и лесно.
-И не се боите от смъртта? – попитал бе Жан Моние.
-Боя се, разбира се... Но по-малко, отколкото от живота.
-Красив отговор – отбеляза Жан Моние.
-Не целях да е красив – отвърна Клара. – А сега, разкажете ми защо вие сте тук.
След като изслуша Жан Моние, остро го порица.
-Но това просто не е за вярване! Как?... Искате да умрете, защото акциите ви са се обезценили?... Не разбирате ли, че ако имате куража да живеете, след една, две, три, та дори и повече години, ще сте забравили загубата, а може би дори ще сте я възстановили?
-Загубата е само предлог. Тя действително нямаше да е от значение, ако все още имаше за какво да живея... Но както ви споменах, жена ми се отказа от мен... Във Франция нямам близки роднини, нито приятели... Всъщност, за да бъда съвсем искрен, ще ви призная, че навремето напуснах родината си заради любовно разочарование... Заради кого да се боря сега?
-Ами заради самия себе си... Заради хората, които тепърва ще ви обичат... и които неминуемо ще срещнете... Ако в тежки мигове сте пострадали от низостта на някои жени, не съдете несправедливо за останалите...
-Наистина ли вярвате, че има жени... имам предвид жени, които бих могъл да обичам... които биха били способни да приемат, поне за няколко години, да живеят в бедност, в борба...
-Убедена съм – заяви тя. – Има жени, които обичат да се борят и намират в бедността романтична притегателност... Аз например.
-Вие?
-О, исках просто да кажа... – Млъкна, после добави: - Май трябва да вървим във фоайето... Само ние сме останали в ресторанта и оберкелнерът броди отчаяно около нас.
-Нали не вярвате – започна той, докато обгръщаше раменете на Клара Кърби-Шоу с хермелиновата й наметка, - нали не вярвате, че... още тази нощ...?
-О, не! – възрази тя – Та вие току-що пристигнахте...
-А вие?
-Тук съм от два дни.
На раздяла се уговориха идната заран да се разходят заедно в планината.
Утринното слънце хвърляше връз площадката пред входа косо покривало от светлина и мека топлина. Жан Моние, който току-що беше взел студен душ, се хвана да мисли: „Животът е хубав!...” После си каза, че има пред себе си не повече от няколко долара и няколко дни. Въздъхна и гласно изрече:
-Десет часът... Клара сигурно вече ме чака.
Облече се припряно и в белия ленен костюм се усети лек, безтегловен. Когато стигна до тенискорта, установи, че Клара Кърби-Шоу също е в бяло; разхождаше се между двете млади австрийки, които бързо се отдалечиха, щом видяха французина.
-Плаша ли ги?
-Смущавате ги... Тъкмо ми разправяха историята си.
-Интересна ли е?... Ще ми я разкажете. Успяхте ли да дремнете?
-О, да, дори спах чудесно. Подозирам, че смущаващият господин Бурстечър сипва хлорал в напитките ни.
-Едва ли – възрази Моние. – И аз спах като къпан, но сънят ми явно е бил съвсем естествен, защото тази сутрин се чувствам с напълно бистра глава. – И след миг добави: - И напълно щастлив.
Тя го изгледа с усмивка, без да отговори.
-Да тръгнем по тази пътека – предложи той – и ми разкажете за австрийките... Ще бъдете моята Шехерезада.
-Само дето нашите нощи няма да са хиляда и една...
-Да, за жалост... Нашите нощи...?
Тя го прекъсна:
-Близначки са. Отраснали са заедно, първо във Виена, после в Будапеща, и никога не са имали други близки приятелки. На осемнайсетгодишна възраст се запознали с някакъв млад унгарец, от стар благороднически род, красив като полубог, музикален като циганин, и двете в същия ден се влюбили безумно в него. Няколко месеца по-късно той поискал ръката на едната. От отчаяние другата се опитала да се удави, но безуспешно. Тогава избраницата решила също да не бъде с граф Ники и така се родил замисълът да умрат заедно... И тогава, като вас и мен, получили проспекта на „Танатос”.
-Що за лудост! – възкликна Жан Моние. – Те са млади и възхитително красиви... Защо да не заживеят в Америка, където ще ги обикнат други мъже?... Няколко седмици търпение и...
-Винаги от липса на търпение хората се озовават тук... – отрони тя тъжно. – Ала ние всички сме мъдри, що се отнася до другите... Кой беше казал, че човек винаги има достатъчно смелост да понесе чуждите нещастия?
През целия ден гостите на „Танатос” наблюдаваха как една двойка в бяло обхожда парковите алеи в подножието на скалите, току до пропастта. Мъжът и жената разговаряха със страстно увлечение. Когато се мръкна, те тръгнаха обратно към хотела и виждайки ги прегърнати, градинарят мексиканец извърна глава.
След вечерята Жан Моние се усамоти с Клара Кърби-Шоу в един малък салон и не спря да й шепне думи, които явно я вълнуваха. После, преди да се прибере в стаята си, отиде при господин директора Бурстечър. Намери го пред разгърната дебела тетрадка с черна подвързия. Господин Бурстечър проверяваше отчети и от време на време, с дебел червен молив, зачертаваше някой ред.
-Добър вечер, господин Моние. С какво мога да ви бъда полезен?
-Господин Бурстечър, добър вечер... Поне се надявам да е добра... Това, което имам да ви кажа, ще ви изненада... Промяната е внезапна... Но такъв е животът... Накратко, дойдох да ви съобщя, че се отказвам... Вече не искам да умра.
Господин Бурстечър учудено вдигна очи.
-Сериозно ли говорите, господин Моние?
-Да, знам, че ще ви се сторя непоследователен, нерешителен... – продължи французинът. – Но ако обстоятелствата се променят, нима не е естествено това да се отрази и на желанията ни?... Преди седмица, когато получих писмото ви, се чувствах отчаян, сам на света... Не смятах, че си струва да се впускам в нови битки... Днес всичко е различно. И всъщност – благодарение на вас, господин Бурстечър.
-Благодарение на мен ли, господин Моние?
-Да, защото чудото се дължи на младата дама, при която ме настанихте първата вечер... Госпожа Кърби-Шоу е прекрасна жена, господин Бурстечър.
-Бях ви го казал, господин Моние.
-Прекрасна и храбра... След като й доверих колко окаяна е участта ми, тя склони да я сподели... Изненадан ли сте?
-Ни най-малко... Тук сме навикнали с подобни ненадейни обрати. Много се радвам, господин Моние... Вие сте млад, твърде млад...
-Та, ако не възразявате, ние с госпожа Кърби-Шоу утре ще заминем за Дийминг.
-Значи и госпожа Кърби-Шоу като Вас се отказва от...?
-Да, естествено... Впрочем тя лично ще ви го потвърди след малко... Остава да уредим една твърде деликатна подробност... Тристата долара, които ви изплатих и които представляват кажи-речи цялото ми имущество – дали остават безвъзмездно за „Танатос”, или е възможно да ми бъде възстановена част от тях, за да купя билетите?
-Ние сме почтени хора, господин Моние. Никога не таксуваме услуги, които всъщност не сме извършили. Още утре сутрин на касата ще бъде изготвена сметката ви, изчислена на база двайсет долара дневно заедно с обслужването, и ще си получите обратно остатъка от сумата.
-Вие сте извънредно любезен и великодушен... Ах, господин Бурстечър, безкрайно съм ви признателен! Преоткрито щастие... Нов живот...
-Удоволствието е мое, господин Моние – отвърна господин Бурстечър и проследи с поглед французина, който се отдалечи и излезе. После натисна едно копче под бюрото и нареди: - Саркони да дойде при мен.
След няколко минути портиерът се яви.
-Викали сте ме, синьор диреторе?
-Да, Саркони. Включете газта в сто и тринайсета стая след малко... Около два след полунощ.
-Да пусна ли първо сънотворен газ, а после летален, синьор диреторе?
-Едва ли ще е нужно... Нашият гост ще заспи като отсечен. Засега няма друго, Саркони... А утре – двете момичета от номер седемнайсети, както беше предвидено.
Портиерът бе тръгнал да излиза, когато на вратата се появи госпожа Кърби-Шоу.
-Влизай – покани я господин Бурстечър, - тъкмо се канех да те повикам. Твоят клиент дойде да ми съобщи, че си тръгва.
-Смятам, че заслужавам поздравления – каза тя. – Добра работа свърших.
-И то бързо-бързо... Ще ти го отчета.
-Значи нощес?
-Да, нощес.
-Горкото момче! – отрони тя. – Беше мил, романтичен...
-Те всичките са романтични – отсече господин Бурстечър.
-Жесток си все пак – каза тя. – Премахваш ги точно когато си възвръщат вкуса към живота.
-Жесток ли?... Напротив, тъкмо тук е човечността на подхода... Нашичкият имаше задръжки от религиозно естество. Отървах го от тях. – Взря се в черната книга: - Утре почиваш. Вдругиден обаче имам човек за теб... Пак банкер, но този път швед. И не е първа младост.
-Младият французин ми харесваше – промълви тя замечтано.
-Човек не си избира работата – строго каза директорът. – Ето ти десетте долара, плюс още десет бонус.
-Благодаря – отвърна Клара.
Но докато прибираше банкнотите в чантичката си, въздъхна.
След като тя излезе, господин Бурстечър посегна към червения молив и с помощта на метална линийка зачеркна от регистъра едно име.
...
Разказът е включен в сборника „Разкази за любов от знаменити писатели“, издаден на български език с марката на Издателство „Фама“!
...спокойно, де, ето тук свършиха двата безкрайни разказа за хотел на остров Крит и хотел Танатос, доста сходни - все за търсещи "изход" от живота хора.
...мисля си, че не може самоубийството да е изход от "тупик", самоубийството е само едно убийство, нищо повече, жертва и убиец - едно, но човек е много повече от едно, затова е казано, където са двама...и аз съм там, и това е живот ...вечен..с Бога.
...моята баба Слава живееш точно в "тупик", старата й къща бе в двор, който зад една черна порта бе на края на улица без изход, и още...тя е останала на 26 години вдовица с три деца, и това, иска ми се да мога да да кажа на героя на Андре Мороа, е по-тежко от това да изгубиш част от акциите си, но баба ми не е тръгнала да се самоубива или да легне на гробищата и да вие, докато умре,
избрала е да живее,
заради децата си,
заради себе си,
а и заради Бога, и с него - до края си.
...със същата вяра, /въпреки, че е късно да го казвам на белгиеца от остров Крит/, живя до последно и баба ми Кунка. Тя почина през 1968 от болест, която от страх не споменавахме. Тогава бях малък, но все още си спомням за мъките, което тази жена изтърпя. Много по-късно, след 40 години, научих, че до последния си ден тя сутрин е правила кръстния знак и е казвала: "Благодаря ти, Боже, и за днес."
И така - до края, въпреки негодуванията на своите деца , че Бог постъпва несправедливо с нея. Тя е вдигала ръка и ги е спирала с думите: "Не богохулствайте, аз му благодаря, че и днес видях белия ден, че ви имам вас, моите пет деца, а за това, което е определил за мен, аз ще си го изтърпя до края." Сега си мисля, че тези нейни мъки са били за нас, за да имаме, независимо от тежестите на живота, нейната вяра и търпение.
...разказах наскоро всичко това, за хотелите и за своите баби от Копривщица, на една далечна, живееща чак под Южния кръст своя приятелка, мислих, че е твърде далеч и ще й е трудно да разбере какво е това "тупик" и как тези жени намират изход от него...но тя,сигурно защото е по-близо до кръста, ми написа кратичко, но много точно за тях - за моите баби Слава и Кунка:
вярата се определя и от вътрешната моралност на душата.
...и ми стана някак леко, топло, че съм успял да разкажа за тях, странно, но не ми се иска да спирам, то е като нежна музика, която ти се иска да няма край.
