Мечта

На облаците

...преди доста време гледах небето, днес -  също, безкрайно дълго, странно е, толкова време мина, а то не се променя, като мечта е.

...безкрайността е синя, иначе небето щеше да има друг цвят.
...и това, което написах преди осем години за небето, днес отново се появи, мислих си за него, а малко по-късно "дойде" в една снимка - оживя изписаното за една мечта.

... хубаво е, че понякога мечтите ни не се сбъдват, за да не разрушат цял един свят изграден с трепета на нежното очакване, и това се знае, и водата го знае, но не спира, все опитва, като човек, иска безкрайно, иска да  докосне мечтата си.

...но днес  гледах небето хей така, без нищо да му искам. Гледах облаците, но така, че да не виждам от земята нищо друго освен тях. Струваше ми се, че те все се прегръщат, но при внимателно наблюдение се разбира, че те се разминават, защото са на различно разстояние от земята. Заемат огромни пространства  и описват различни фигури, сигурно така си говорят – чрез символи. Веднъж се сетих, че върховете на дърветата са четки с които те рисуват облаци, с тях са свързани нашите мисли, затова и купестите облаци са толкова черни  и градоносни. С нашите мисли предаваме своето недоволство от света и тогава се получава най -голямата градобитнина. То и водата, падаща от тези облаци, е страшно недоволна от това, че  сме я пропридърпали към нашите си земни грижи.За да намали своето недоволство, водата хуква надолу с бързината на своето желание да стигне морето. Винаги съм се чудил, защото водата винаги така бърза. Даже, ако решим да я спрем по този път, тя събира такава мощ и силно бучене, че завлича всичко по пътя си. Дори корените на дърветата не им помагат и водата ги влачи към морето. Стигайки морето водата иска да опита отново да полети. 

Облаците са мечтата на водата да лети. 

...да лети нависоко, там където са перестите облаци, там където стигат тези, на които пера са мечтите им.

Коминче

На Ганка Клечканка

...преди време, да, де, за хубавото време преди, баща ми разказваше за една бедна женица в Копривщица, тя ходила да събира клечки  и да проси по къщите, и все нещо искала и от тях, влизала в двора, но стояла до портата, сигурно заради кучето или заради лошото в хората, не смеела да влезе по-навътре,  и от там ги питала, а те, деца, които си играят навън, пред къщата:

...майка ви Слава, вкъщи ли е?

 а те, за да се отърват от нея, бързо я отпращали, като казвали:

... няма я

 Ганка Клечканка, явно знаела верния отговор, още преди да попита, отвръщала сопнато:

... що ма лъжете, бе, не вида ли, че коминчето / на къщата им/ пуши?

...и най-често баба ми, чула всичко, излизала и давала по нещо, не знам защо тази жена била избрала да събира клечки и да проси, вместо да работи нещо, и кое е по-лесно...дали пък не за друго, а да научи децата, че не може да се лъже и не е в това славата ни...не знам.

....и сега, като видя някъде коминче да пуши, все си мисля за Ганка Клечканка и докато пуши, все си мисля, не мога да спра мислите си, дори и като си мисля, ето сега ще ги спра, нали това са пак мисли, как да излъжа себе си, че не мисля - не успявам, вътре в мен сякаш огън гори и през незнайно коминче ме издава.

...и не спира, като мелодия, която е вътре в теб и ти звучи безкрай.