На Доброто
...помията на делничното ме заливала, и колкото повече се правя, че не забелязвам, тя толкова повече намира начин да се появи отвсякъде, от хората, които сме допуснали най-близо - най-лесно й е.
...а ние сме свикнали те да въздишат заедно с нас, колкото по-близо ги допуснем, толкова по-силно въздишат, дори някои спират дъх, докато им разказваме за своите открития за великата красота, която съзираме, а и аз опиянен от възможността да я споделям - описвам я в есета, разказвам за нея "под път и над път", ефирът на Радио Любов е пълен с въздишки на околните, носещи се като нежни бели облачета по синьото небе, все съм си мислил, че като си разказваме преживяното си помагаме.
..но едно и да се мисли, съвсем друго в действителност какво се случва, когато спира дъхът...и премълчава, че неговата кауза е друга - да се съгласява, докато му трябва. И тъкмо да си повярваме, че сме направили откритието, че великата красота я има и е почти "зрима" за сетивата ни, и се излива доброто на откровението, че съвсем друг е фонът на това което живеем, дълго и уважително премълчавано несъгласие, целящо да разгроми с прозрението, че делничното е набутано с грозно и оцапано, с една дума - помия.
...има велика красота, знам и защо я има, така Доброто обича.
Няма коментари:
Публикуване на коментар