О, автобус 120!

На автобус 120

...късно вечерта пътувам в мистичния автобус 120, седнал на първата седалка, водачът - превъзбуден, търси разговор, разказва ми през шума за автобуси, за дългия си трудов стаж, посочва ми закрепеното над главата му българско знаме, което чака да мине гаранцията на новите MAN-ове и той ще го забие най-отгоре, за да се вее както и на предишните му автобуси, само да смее да ми каже някой нещо за знамето, продължава той, преди време така наритах един, който се опита да го сдърпа, че дълго ще ме помни...след малко неочаквано ме пита, искаш ли да те почерпя, и защо ще ме черпиш, чудя се аз, да не съм ти копал, сега ще чуеш защо, навежда се, щракна някакво копче и в автобуса, сякаш от под краката ми, от пода нагоре тръгват думите на мъжки глас, изказани през стиснати зъби с едва сдържан гняв, познати думи, до болка познати...
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;

...о, Шипка, казвам, и усещам как тялото ми настръхва, а в автобуса заедно с мен и хората онемяха, за да чуят йоще от стиха на Вазов.

нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!

...и тук един младеж дойде до водача, каза му нещо, от което аз чух "само така" и "браво" и видях как го потупа по рамото и силно стисна ръката му, с една дума - момчето сияеше...
...мълчах и слушах, автобусът гърмеше с Вазовото стихотворение, а водачът пригласяше в най- сюблимните моменти...и така докато стигна края "от урва на урва и от век на век".
...поизчаках малко, за да мине еуфорията на момента и попитах водача, знаеш ли, че носталгията е болест, липса на звуковата среда, в която си израснал, затова нашите навън, щом чуят българска реч или българска народна музика, нещо до болка познато, "спират да дишат", българското е в кръвта ни, влязло е с майчиното мляко и няма изтриване, затова и това момче дойде да те поздрави, защото чувства, че средата, в която е сега, е неговата среда, българската, тази, която е и в кръвта му.
...йоще много друго си издумахме, затова ако видите, след като мине гаранцията на МАN-овете, автобус 120 да развява българското знаме, спрете за миг и помахайте на водача, и той ще спре, ще отвори предната врата и ще ви качи, тази вечер така направи точно преди Семинарията...сякаш му се иска да може да събере разпилените българи по света.

П.П....ето  как изглежда нашият човек Илия Ранев - Американеца

Радо

На Радой

..и докато спим снощи Радой си е отишъл.
... и сутринта се събуждаме, но с един вече по-малко, но в ранното утро не знаех какво се е случило,беше много тихо, гледам по клоните сняг, клоните- мокри, и от снега ли, от нещо "друго" ли те - черни, та черни, но аз нали знам, че идва пролет и ми е приповдигнато, весело ми е, малко по-късно разбрах че "другото" е Радо и че той е починал.

..защо е така: до бялото - черно, сякаш е правило: за да ти е на теб радостно, трябва някой някъде да скърби.

...Радой е бил спасител, разказваше ми веднъж как е вадил хора от водата, от ръцете на клиничната смърт дори е изваждал хора за живот, и едно чудно красиво момиче спасил, като с огромен риск без да е лекар намерил сили и се решил - забил животоспасяваща инжекция в сърцето на момичето и го измъкнал от смъртта.
... а после, разказваше Радо, то дойде да ми благодари, стои и ме гледа с чудно красивите си очи, точно пред мен, а аз най-обикновен спасител на морето, за когото е правило - красота не се пропуска, но този път наруших правилата и не посегнах, а след това още няколко пъти се виждахме, и все така - аз нищо, но беше много хубаво с това чудно красиво момиче.
....разказваше ми това Радо в Банкя и аз му вярвах, че не съжалява за това, че е нарушил правилата.
...мир на праха ти Радо, мир на доброто ти сърце.