Tеодора Димова
24 май
„Голи са народите без книга” – с тези думи на свети Кирил-Константин Философ искам да започна обръщението си днес, на най-светлия, най-обичания, най-вълнуващия български празник – празника на живото слово. Защото тези думи са живо слово – автентични, верни, точни, сърдечни – думи едновременно на констатация и на призив.
Трудно е да се говори за равноапостолните просветители, трасирали пътя на България за векове напред, до днес и за в бъдеще, двамата братя пред монументалните образи на които сме застанали и пред които всички оставяме букет с цветя и пред които се молим да ни вдъхнат дух, разум, дръзновение и смирение.
Иска ми се да мисля с техния ум, да усетя трепета на тяхното сърце, да говоря с техните уста и зная, че само тогава няма да говоря сухо или маниерно. Иска ми се, но е трудно. Непосилно е. Затова нека заедно насочим умовете и сърцата си към тях. Така, както те насочиха умовете, сърцата и волята си към нас. Толкова мощен е техният дух, че ни се струва, че те виждат и разбират по-добре нас, отколкото ние тях. Те от своя далечен девети век виждат по-ясно двадесет и първия век, отколкото ние от двадесет и първото столетие можем да проникнем в техния век. Да, това е парадоксално, но духовните явления винаги се разбират най-добре през парадоксите. Ако те не се обръщаха към нас така прозорливо, но и така сърдечно, тяхното дело нямаше да ни докосва така директно, щеше да ни е далечно, чуждо и непонятно. А ние го усещаме близко и насъщно, както сънародниците ни от всички досегашни векове. Ние живеем в словото и чрез словото, в словесността, в думите, в азбуката, в писмеността, която те създадоха.
Всяко споменаване на свети свети Кирил и Методий предизвиква трепет у нас. Същият трепет на трогателната Вазова героиня Райна, когато Огнянов я пита:
– „Нашето А, Б, кой го написа?”
Онова приказно-радостно вълнение на Райна, когато сочи с очи към иконата на Солунските братя, тя няма сили от притеснение дори да произнесе имената им, а само посочва към техните образи, които благосклонно я гледат. Трепетът и сиянието на тази мъничка Райна, когато се втурва към прегръдката на майка си и тя я обсипва с целувки и сълзи, този трепет ще се предава от поколение на поколение по невидимите пътеки на българската ни кръв и българския ни дух.
И същото вълнение изпитваме от призивните думи на химна „Върви народе възродени” – един от малкото наши химни, думите на който всички знаем и спонтанно запяваме и лицата ни се одухотворяват, когато го пеем.
Де да можехме за съхраняваме този призив по-дълбоко в съзнанието си и наистина да живеем устремени към нашите светли бъднини. Какво ни липсва днес? Защо не сме така устремени, както химнът ни повелява? Върви, народе! И тук, на втората дума се сещаме за онова друго „Народе” с четирите въпросителни, изписано от Апостола Левски в неговото тефтерче. Четирите въпросителни, които спират дъха ни. Четирите въпросителни – неговият Страшен съд над нас. Четирите въпросителни, на които ние не само че не сме отговорили до днес, но към тях непрестанно прибавяме още и още, и още. „Върви, народе!”…Народ възроден ли сме или народ унизен. И тук радостта и възторгът от днешния празник притихват, помръкват, и се смълчаваме, и свеждаме засрамено глави. Но нека! Нека да се позасрамим! Как иначе ще подновим съдбите си!
Не искам, не трябва на този лъчезарен ден да изпадаме в униние, искам да си спомним думите от предсмъртната молитва на св. Кирил: „Господи, Боже мой …съхрани в Твоята вяра стадото, което си ми поверил…, събери всички в единството и стори народът, който си избрал, да бъде единомислен в истинската вяра”. Вярата, която ни е съхранила в продължение на векове без държава, без училища, без университети, без войска, без полиция, без институции. Това са толкова много поколения, които не са подивели в онези непосилно тежки условия, а са съхранили добротата, достойнството и духа си.
През 1980 г. папа Йоан Павел ІІ провъзгласи светите братя Кирил и Методий за духовни покровители на Европа. В днешните времена на духовна оскъдица Европа и България повече от всякога се нуждаят от тяхното покровителство. Да не забравяме, че те сътвориха славянските букви с една единствена цел – да преведат Свещените книги на разбираем за народа език. Тяхното дело беше продължено от Светите Седмочисленици. След това то беше поето от техните ученици – и така до днес.
Затова наш дълг е да не прекъсваме делото им. Да не предаваме делото им. Да не подрязваме корените си, за да продължаваме – възродени и възраждащи се – към своите бъднини…
Още през далечния девети век славянските просветители работиха в европейски мащаб и положиха не само основите, но и жалоните на европейска България. Утре ние сме призовани да гласуваме на европейски избори. Затова искам да завърша с призив и чрез нашия глас да допринесем за святото дело на приятелството и разбирателството между всички народи.
Слово, произнесено на 24 май пред паметника на Св. св. Кирил и Методий в София
ЕСЕ ЗА СЛОВОТО
Георги-Марков
“И ако животът на словото е посредствен на нивото на своята вестникарска повърхност, това съвсем не значи, че някъде отвъд площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си огромна дълбочина”.
Есето е излъчено по радио Дойче веле през 70-те години на миналия век. Текстът се публикува за първи път.
Вчера един английски филолог ме попита: “Вярно ли е, че на български можете да употребявате прилагателните като глаголи, че можете да кажете например: “Небето синее”? “Да”, казах, ние можем да кажем: “Небето синее”. Той се усмихна и отвърна тъжно: “А ние с нашия изумително богат език не можем да кажем: “The sky blues”. И това беше повод да му разкажа за преградата, в която вероятно всички преводачи от български са се сблъскали, за онова, което е може би най-голямото богатство и очарование на българския език – глаголните времена. Тези наистина невероятни глаголни времена, които определят не само времето на протичане на действието, но и разстоянието на действащото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там. Всичките ми европейски преводачи, някои от които с великолепна квалификация, издъхнаха при опита да преведат онзи стар български гробищен надпис: “И да те е имало, пак те е нямало”. Да не говорим за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се тъга, нито за огромната мъдрост. Просто се вслушайте в това “ло” – “И да те е имало, пак те е нямало”. На кой език – на френски, на немски, на италиански или на английски можете да преведете това наистина съвършено звучене на мисъл и дума?
Далеч съм от всякаква патриотична екзалтация, която да отнема правото на всички езици на света да бъдат еднакво красиви, но съм в правото си да се възхищавам на магията на родния си език, толкова повече, че на него се изразявам най-добре. Някой беше казал, че няма грозни думи, а има грозни мисли. Бих възразил веднага – както има грозни мисли, така има и грозни думи. Колко пъти ми се е случвало да видя красиви мисли и чувства, облечени с отвратителните дрехи на невъзможни думи, и обратното – красиви слова, маскирали уродливите тела на своята същност. Понякога така ми се е искало хората да онемеят или от устата им да излизат красиви звуци, или всеки да бъде някакъв оригинален свирач на собствените си гласни струни, но тогава съм разбирал, че всъщност не се сърдя на словото, а на приказването.
Колко пъти приказването ме е убеждавало в несъвършеното ни владеене на словото, в неспособността ни да изразяваме вярно мисли и чувства, колко пъти избраната дума не само не може да поеме ясното си съдържание, но безпощадно го смачква и поднася полумъртви изроди. Колко пъти сме се измъчвали в търсене на несъществуващата дума, в намиране на единствения и неповторим звук, който да отрази единствена и неповторима мисъл. И колко пъти е трябвало да стоим неми, неспособни да кажем с думи това, което има в нас. И най-лошото – колко пъти произволът на думите ни е тласкал към произвол на мислите и на делата, защото това е измамата на приказването – че съдържанието остава неопределено.
Но словото? “В началото беше словото!”
При друг случай преводачи от български се спънаха в друг израз. “Той е сбъркан човек”. Те трябваше да се лутат между “побъркан”, “разстроен”, “странен”, “сбъркал” и какви ли не по-близки и по-далечни синоними, защото се оказа безкрайно трудно да се намери в език като английския дума, която да означава, че този човек е сбъркан по рождение, че той е сбъркан по съдба, че “сбъркването” в случая не е нито полудяване, нито объркване, нито грешка, нито излизане извън релсите, а противоречието между характер и съдба, вътрешният трагизъм на човека.
И в двата цитирани случая ние сме далеч от дълбоко провинциалната езикова красота, защото смисловата сила и на двата израза е огромна, а оттам и тяхното звучене.
А тия дни, като прелиствах случайно един от последните броеве на “Пламък”, едно доста нещастно литературно списание, с изненада видях стихотворение на млад, непознат на мене поет, в което като дивен рефрен вървеше стихът:
“Тича, тича Луда Тича
Тича, тича Луда Тича…”
Прочетох стихотворението няколко пъти и бях поразен от чувството за езикова красота, която младият поет изтръгваше от течението на Луда Тича.
Не зная точно законите, по които живот и език са свързани и как точно те си влияят. Но безспорно връзката и влиянието съществуват. Сигурно е, че посредствеността на нравите води до опростачване на думите. Ако вземете стотиците български пиеси, изпонаписани в последните години и се взрете в диалога, вие ще се удивите на безкрайната употреба на “бе” – “Стига, бе”, Иди, бе”, “Недей, бе”, “Как си, бе?”, “Дай, бе”, “Бе, ти ли си, бе?”, “Здрасти, бе!”.
Някои критици сигурно биха нарекли това почти животинско “бекане” суровата проза на живота, а аз бих казал, че то е израз на просташка фамилиарност, зад която обикновено стои ужасяваща посредственост. Спомням си мечтата на един млад български режисьор – да постави българска пиеса без “бе”. (Хайде, бе?)
И същевременно, ако искате да почувствате най-недвусмислено езиковата пропаст, издълбана в повече от четвърт век в историята на един народ, прочетете отново писателите от началото на века и тия от последните две петилетки. Без да се усмихвате, вземете “Епопея на забравените” на дядо Вазов или каквото искате от Яворов и сравнете палитрата на думите от онова време с тая, която ви поднасят набедените казионни писатели и журналисти. Сравнете само словото. Сравнете почти приказното очарование на бележките на Яворов от Франция с каквото искате днес. Но нека не се позовавам само на един голям поет. Можете спокойно да вземете много от по-обикновените писания от същото време, за да видите грижата и любовта към словото, които показват удивителната интелигентност и музикална чувствителност у онова поколение, времето, когато пощенските раздавачи в България имат най-красивите почерци.
Да не говорим за прелестта на дядо Влайковото слово, на страстната и пъстра реч на Захарий Стоянов, Йовковата или Пелинова реч…
А сравнението със словото, което се произнася от разните видове оратори или това на вестници и списания, още по-категорично подчертава пропастта. Вгледайте се в начина на говорене на мнозина български днешни държавници (нямам предвид ония, които говорят с руски акцент). Почти невъзможно е да чуете истинско, хубаво, българско слово. Или ще е най-банална и стандартна реч от хвалби и самохвалства, или ще е доста ъглеста, насочена срещу някого и нещо. Чувствате, че думите не са се раждали в овала на човешкия мозък, а в квадратното пространство на сметачната машина с твърде ограничен регистър. Плюс непоносимата неистинност на отделни думи или пълната им обезцененост. Например, как ви звучи “другарю”? При Захарий Стоянов тази дума е пълна със смисъл, с живот, с красота. При неговите днешни потомци тя не е повече от грозна безсмислица, от печат за безразличие спрямо смъртта на нейното огромно съдържание.
Някога сам Вълко Червенков казваше, че му се повдигало, когато четял български вестници. Червенков си отиде, но вестниците, от които на всеки нормален човек се повдига останаха. Струва ми се, че едно от най-ужасните наказания, на които човек в България днес може да бъде подложен, е да го накарат да чете или да му бъдат четени български вестници, при това и ония, които имат литературни претенции. Това е най-крещящата, най-невъобразимата манифестация на непобедима неграмотност. Това са пороища от безсмислено употребени думи, това е наводнение, потоп от думи, които накрая образуват сивото море, в което се дави не само цялата национална литература, но и националният интелект. Кощунство е дори да се цитират пасажи от “Работническо дело” или кой да е друг вестник. Познавам един български писател, който реши да колекционира по-очебийните вестникарски глупости. В скоро време той запълни с изрезки кабинета си, след това хола, целия апартамент и накрая трябваше да спре своето занимание. Защото в стремежа си да колекционира глупостта, не му остана жизнено пространство.
Слушали ли сте изказвания на български спортисти след завръщането им от поредни състезания в чужбина? Човек може само да сведе глава от неудобство, че особено онези от тях, които постигат световни резултати, не могат да кажат две човешки думи, а произнасят някакви ужасни, механически скалъпени слова, че “скачали и се борили” с името на партията в уста. И при това всеки вижда на лицата им, че те сами не вярват в това, което казват. Кой превръща тези млади и сигурно добри младежи в раздрънкани високоговорители?
Пак в един от последните броеве на “Пламък” има поместени вече традиционните цитати от кандидатстудентски работи. Картината като че си остава обречено потискаща. Защото не става дума за езика на неколцина младежи, които не блестят с особена интелигентност, а въпросът е за огромното поражение, нанесено от злоупотребата с езика от страна на вестници, радио, телевизия, оратори, беседчици, пропагандатори, писатели и най-вече неграмотните учители по литература, ония нещастни служители в просветното ведомство, които засипват с купища от словесна смет природното чувство за красота на словото, което имат учениците им. Сигурно има вече стотици решения и постановления как образованието да се подобри и как това или онова да се премахне, а в действителност и това е игра на безсмислени думи – никакви решения и постановления, издадени от една посредственост срещу друга посредственост, не могат да излекуват болестта. Защото, както казах, тя не е болест на думите, а болест на съдържанието, на живота, на отношенията. И затова диалогът с “бе” носи на пиесите успехът на достоверността. “Стига, бе” е по-достоверно от “Стига”, “Иди, бе” е по-достоверно от “Иди”. Някога Толстой каза: “Език мой – враг мой”. Но очевидно Толстой е имал предвид все пак искреното отношение между мисъл и дума, докато в случая на българската словесна действителност въпросът е дълбокото отчуждение на дума и мисъл.
Но колкото и отчайващи да са примерите на тази действителност, те не са и не могат да бъдат причина за унищожението на един език. Те могат да забавят за известно време развитието му, могат да помрачат красотата му, могат да изтощят съдържанието на много думи, но не могат да унищожат разковничето на живота в него. Тъкмо защото словото е животът. И ако този живот е посредствен на нивото на своята вестникарска повърхност, то това съвсем не значи, че някъде отвъд площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си огромна дълбочина, с цялото си живо, естествено и самородно творчество, което създава и живия, естествен и самороден език. Фактът, че от времето на Кирил и Методий, през двеста години гръцко робство, през петстотин години турско робство и през разните други робства, древни и съвременни, българският език се е самосъхранил и е запазил непокътнати красивите си форми – е най-убедителното доказателство, че ще премине и през това наводнение на сивата посредственост. И сега отвреме-навреме, макар и много рядко, внезапно някой улови тази заглъхнала музика на словото и я застави да прозвучи, за да напомни за себе си. Не мога да скрия очарованието си от чудесния български език на новелата “Последно лято” на Йордан Радичков. Мисля, че това е един от най-хубавите написани български разкази, едно от наистина редките явления в нашата по-нова литература. Преди време Тодор Павлов се опита да разкритикува Радичков. Но Боже мой, как един възрастен човек, който не знае български се осмелява да критикува словото на един от малцината писатели, които знаят български. Казват, че посредствеността винаги се е опитвала да удави онова, което стои вън от нея. Щастие е, че рядко е успявала, защото както историята ни показва, от посредствеността нищо не е останало, а онова продължава да живее. И благодарение на това, за разлика от други народи, ние имаме привилегията да казваме: “Небето синее”.
Толкова по-чудно е, когато чуеш непознат глас на непознат поет да пее:
“Тича, тича Луда Тича…”
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г., излиза Мъже, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава , с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Текстът на есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
+(1).JPG)
.JPG)
