неделя, 26 май 2013 г.
Благо
Брат Благой Митрев – Благо е от Бояна, от групата за Паневритмия от „Южния парк” в София, която заедно с Мърчаевската братска група организираха в неделя, 26 май т.г. станалия вече традиционен празник „Изворът на Доброто” в с. Мърчаево.
Бях на този празник и се чудя кое да ви разкажа. Дали за хронологията на празника или за усилията на главния организатор Благо, а то в същността си е едно...
През 1944 год. в края на месец май, в последната неделя, в двора на къщата на брат Темелко в Мърчаево Учителя посочва мястото на извор, наречен „Изворът на Доброто”. Този извор и днес събира търсещите топлината на доброто... Благо е един от тях.
Всеки, който се е занимавал с организирането на подобни прояви, знае през какви трудности се минава. Като се започне от неизбежните въпроси дали времето ще бъде подходящо, дали празникът не съвпада с други прояви на братството или тъкмо сега изпречили се лични ангажименти и т.н., та се стигне и до сякаш неизбежните спорове за уж изглеждащи дребни детайли по провеждането на празника. Сякаш това е закономерност, с която се проверява доколко прилагаме учението...
За да ни помогне Учителя много ясно ни казва как да постъпваме в беседа „Царският път на душата 1935г. - Стари и нови разбирания”:
"Един ден тухларите и градинарите подали едновременно заявление до Господа да им изпрати – за тухларите горещ слънчев ден, да изсушат тухлите си, а за градинарите – дъжд, да полеят зеленчуците си. Господ се видял в чудо, как да задоволи едновременно две различни искания. Ако денят е горещ, тухларите ще бъдат доволни, а градинарите ще се оплакват, че зеленчуците им изсъхнали. Ако денят е дъждовен, градинарите ще бъдат доволни, а тухларите ще се оплакват, че тухлите им се мокрят. Господ отговорил на заявлението по следния начин: Споразумейте се помежду си и вижте, кои дни искате да бъдат сухи и кои – дъждовни. В природата трябва да става непрекъснато смяна, да се ползват от благата й всички живи същества. Не желайте нещата да стават така, както вие ги разбирате. Колкото да желаете това, няма да ви задоволят, затова не губете времето си в излишни очаквания. Няма човек в света, желанията на когото да са се сбъднали. Не се обезсърчавайте, когато желанията ви не се сбъдват. Така ще ви се даде нещо повече и по-разумно от това, което вие желаете за себе си. Човек желае много неща, но не знае кое от тези желания е за негово добро. Всяко желание ще се реализира, но на своето време. Сега, едно се изисква от човека: да дава. Давайте, в най-широк смисъл на думата. Искате едно ваше желание да се реализира. Щом видите, че не може да се реализира, откажете се временно от него. Това значи даване. Считайте даването като начало на всяка ваша работа. Намислили сте днес да се занимавате с един научен въпрос. В това време дохожда един ваш познат да ви поговори по своите работи. Човекът иска да чуе вашия съвет. Започва да ви разправя, че жена му била малко болна, че дъщеря му следвала гимназия, че работите му били объркани, не знае какво да прави. Вие се смущавате, виждате, че времето минава, а той изнася работите си една след друга. Ако го изслушате спокойно, без тревога, той по-скоро ще свърши разговора си. Колкото повече се смущавате, толкова по-голямо е неговото желание да ви задържа. При това вие искате да вършите волята Божия, а не знаете, как да постъпите: да го изслушате, или да го напуснете. Ако сте англичанин, лесно ще се справите. Когато англичанинът има някаква работа или е определил среща с някое лице, а го задържат гости в дома му, като дойде определеният час, той взима шапката си, казва, че има работа и излиза. Ако гостите искат да останат в дома му, той ги оставя и заминава. Българинът ще постъпи точно обратно: ще остане при гостите, докато си отидат, и след това с голямо закъснение отива на определената среща.
Изводът, който може да се направи от тези примери, е следният: Изпълнете навреме всички обещания, които сте дали в душата си към Първата Причина. Каквато друга работа да ви се яви, отложете я. Първо изпълнете задължението и обещанието си към Бога. Имаш среща с Бога – иди на време. По никой начин не отлагай срещата си. Жена ти, дъщеря ти, син ти щели да се сърдят, искали да бъдеш при тях – да не те смущава това. Извини се внимателно, вземи шапката си и излез. Като свършиш работата си с Бога, ще бъдеш свободен да изпълниш всички останали задължения. Така трябва да постъпва всеки човек, бил той баща, майка, син, дъщеря, слуга. Един като постъпва така, другият трябва да го разбира. Бог не иска от човека да носи земята на гърба си, но да изпълни най-малкото обещание, което е дал в душата си. Тези обещания са свещени. Бъдете точни към своите свещени обещания и никога не ги отлагайте. Какво ще кажат хората, това да не ви интересува. Каквото те кажат, това е тяхно право. Каквото вие направите, това е ваше право. Ваше право е да изпълните обещанията си към Великото начало на живота. Изпълни обещанието си към Него и не мисли какво ще кажат хората или какво ще кажат домашните ти.”
В седмицата преди празника тези думи на Учителя „дойдоха” при мене от Словото... Обърнах им внимание, защото преди това бях чул думите на Благо.
„Разберете ме правилно”, каза той, „ако ще и камъни да падат от небето, щом съм дал обещание за организирането на този празник на доброто, докато имам сили, ще го правим...”
Сега като пиша си мисля, че действително силата на учението на Учителя е в неговото приложение. И какъв е смисълът да изчетем всичките беседи, когато не прилагаме, когато не изпълняваме и най-малкото обещание, което сме дали в душата си. Та Благо със своята категоричност сякаш преповтаря думите на Учителя и ги изпълнява, затова казват, че времето е със смелите, с тези, които изпълняват своите обещания, защото тогава и Бог е с тях...
Е, камъни не падаха от небето за празника, но имаше доста перипетии по организирането му. Тези трудности идват, щом допуснем и най-малкото колебание. Сякаш чакат като натрупаните камъни на кариерата над заслона ” Каменоделец” като стаени предишни въздишки да отпушат недоволството ни към света, а и на самия заслон някой бе излял своето недоволство и бе счупил с камък масивния стъклопакет. Все пак прозорецът се крепеше, но от средата към рамката заплашително стърчаха острите ръбове на множество пукнатини. Там, в заслона, в събота преди събора оставихме Благо да пренощува и рано сутринта да започне подготовката за братския обяд. Малко преди това преживяхме „бурята и силния вятър” от неочаквана разправия, породена от нашето неумение все още да се отнасяме братски помежду си, от нашето желание за изява и свръхчувствителност, която често изключва добрия тон, обсебва ни сякаш черна сила, която се радва на нашите разправии за уж дребни недоразумения. Мисля си, че това е някаква сянка, която пада пред очите ни и не виждаме реалността, заживяваме в някакъв нереален свят...
Оставихме Благо на заслона при счупения прозорец и накъсания въздух от възбудените от спора гласове. Мислех си, дано в неделя успеем да „прескочим” тези препъни камъни и на сутринта всичко да мине – така, както е било при Учителя. Не ми се искаше Учителя да слуша тези наши препирни, но за съжаление те се случиха. На тръгване, след като „бурята” бе попреминала, брат Иван предложи да отправим молитва, молитва всичко в неделя да премине в изпълнение волята на Бога. Мисля си, че и така премина празникът в неделя – с Божията помощ.
Рано сутринта в неделя в къщата на брат Темелко в с.Мърчаево се събраха много хора, братя и сестри, които търсеха топлина в хладното утро. Мисля си, че я намериха - в наряда, проведен от сестра Пепа Гиргинова, в тихите молитви и братски песни, в текста на беседата на Учителя „Сянка и реалност”, а по-късно и в обдуханата от силния вятър Паневритмия на „Церова поляна”. Тази топлина бе сякаш закътана от телата на играещите братя и сестри, пазещи музикантите и музиката на Учителя от поривите на вятъра, идваше от приведената фигура на цигуларката сестра Йоана, твърдо решена да не се предава пред силата на стихията.
Тази топлина може и да се „види” на празника на „Изворът на Доброто”, но зависи от нас, от нашето желание да живеем в братската общност и безрезервно да я предаваме към другия до нас... и не казвам, че е лесно, защото „пукнатини” има много. Има ги и в самия „Извор на Доброто”, тази година водата от него не прелива, губи се в в скалите навярно или стои замислена и чака да види какви лица ще се отразят в огледалото на каменното му корито.
След празника вече знам какво лице е чакал изворът да се отрази на този ден в него – лице на щастието. Но как ли изглежда това лице?
Дали не е детско лице? На празника имаше младо братско семейство с двумесечно бебе, което непрекъснато ни се усмихваше. Към края на празника видях младото семейството до „Извора на Доброто”, детето продължаваше да се усмихва, но преди това бях видял и друго...
След Паневритмията на „Церова поляна” на заслона „Каменоделец” се проведе и братският обед, всичко бе организирано навреме и приготвено с голяма любов. Усилията на брат Благо за подготовката на празника от най-малките подробности за отстраняване на острите трънки от поляната до „запушването на неизбежните пукнатини” в организацията не бяха напразни. Освен от братството, при димящите казани дойдоха и много други хора - преминаващи туристи с малки деца, а имаше и една група от незрящи хора, които бяха дошли да чуят музиката на Паневритмията. Всички бяха добре дошли и ангелската супа, която брат Благо щедро разсипваше, сякаш извираше, а брат Благо сияеше. До мен стоеше дъщеря ми, гледаше като замаяна това непознато за нея лице и каза:” Какъв щастлив човек!” Как ми се искаше да й обясня, че това е лицето, което „Изворът на Доброто” чакаше на този ден да се отрази в него - лице на човек, изпълнил „задължението и обещанието си към Бога”.
понеделник, 6 май 2013 г.
Длан
...ще открадна "малко" време от празника, за да напиша писмо и го изпратя в ефира на радио Любов.
...наскоро прочетох:
"За духовното трябва да станеш "крадец" и да използваш по възможност всеки момент" казва старецът Йероним.
...и от Словото на Учителя:
"Бъди благодарен на това, което ти е дадено! Изплитай своето благоденствие тъй, както паякът изплита своята мрежа."
....с тези думи сякаш Учителя искаше да ме успокои , за да мога да потисна недоволството си- в предишните дни не успях да си купя интересна снимка на фреска от Бобошевски манастир - Разпятие Христово / някой ме бе изпреварил/. Изложбата е на снимки от манастири и е на улица Асен Златаров 22 ,български фрески: Празник на корена.
За тази изложба Цветанка Еленкова е написала малки есета...разпятието представлява една безкрайност, която тя много точно е описала, виждайки и осмица,и не само, в него. Ето как пише за опита да се прегърне света, / много сходно с написано преди от Рада Александрова - Кръста-сякаш да прегърне света/.
"И ако това е любовта, която се разпъва - тази крайна екстензия на прегръдката, чрез която Христос е искал да обхване целия свят,.....то тогава разпятието няма много общо с ножа, нито с жестокостта......тази точно любов е провидил и иконописецът от Бобошевския манастир, рисувайки тялото на Спасителя с извивката на осмица с една всеосветяваща светлина на светилник, който свети в мрака."....
...не успях да купя снимката с Разпятие Христово от Бобошевския манастир, но взех книгата на Цветанка, съдържаща снимките от изложбата, които също се предлагаха за продажба. По-късно седнах в автобус 120 и я разгледах набързо, после посегнах, за да я мушна в книжната торбичка, която ми бяха дали от галерията, и тогава видях ...едно паяче, стори ми се "познато", наскоро разказвах за красивите мигове с подобно малко паяче, ето как:..
... Иска ни се тези мигове да нямат край. Мигове в които пристъпваш на пръсти и внимаваш да не ги изплашиш, ако леко ги докоснеш с пръсти.
Ето малко паяче притичва - иска слънцето да хване, с капките роса играе - бисер в огърлица вплита. Сигурно е влюбено в зората, щом се съмне - непрестанно тича,
вече знам:
има ли сърце пред тебе - някой някого обича.
Същото малко паяче се полюляваше в ъгъла на външната страна на плика, беше толкова малко, че едва го видях- вкопчено в тънката нишка то подскачаше от силните подрусвания на автобуса. Замръзнах и не помръдвах до последната спирка, слязох много внимателно, все едно носих светилник, който не исках да угасне. Отидох до една череша, тя се показва над оградата на зоопарка и сякаш чака нещо. Повдигнах ръцете си високо и поставих паячето на един напъпил цвят. Паячето се сви и увисна на тънка нишка, постоя така малко, после се покатери и се изгуби в клонката. Така и не успях да благодаря на паячето, което сякаш се превърна в жива фреска от един сън. И макар, че "фреската" едва да се забелязва, сигурен съм, че без нея Христос не може да обхване целия свят, и да иска, без едно, било то и едно паяче, не може.
А и едва ли ще „иска” да го обхване, като си знаем какви сме...Мислех си, че с Рада и с Цветанка сме "открили" значението на кръста, но с това свое откритие сякаш поставяме желанието пред възможността...затова в Словото Учителя ни разкрива, че „Христос е разбирал съвсем друго...”, ето какъв символ, според Учителя е кръстът:
Царският път на душата,1935, беседа „Пробни страдания”
„Христос казва, че мъжът трябва да напусне жена си; жената да напусне мъжа си; синът да напусне майка си; дъщерята да напусне баща си; слугата да напусне господаря си; богатият да се откаже от имота си; съдията да напусне службата си, а професорът – своята катедра. Какво по-голямо противоречие от това, да напуснеш всичко, да се откажеш от себе си и да тръгнеш след Христа? Представете си, че някои разберат тия истини в буквален смисъл. Какво ще направят те? Всеки ще вдигне на гърба си по един дървен кръст и ще тръгне за някъде.
Накъде ще тръгне и той сам не знае. Много герои от войната носят по един или по два кръста за храброст. Много християни носят кръстове по вратовете си. Какво ще допринесат тия кръстове на съвременните хора? Ще надигнат кръстовете си и ще замязат на работници, които носят кръстове на гърба си, но не знаят в коя посока да тръгнат. Христос е казал: „Дигни кръста си и ела ме последвай!“ Обаче с тези думи Той разбирал съвсем друга истина. Под думата „кръст“ Христос разбирал друго нещо.
Кръстът е символ на търпение.
Който съзнателно носи своя кръст, той гледа спокойно, с търпение на всичко онова, което става в света.”
...за да се придобие търпение е необходимо време, дърветата мълчаливо ни го разказват, разбрах го от една вишна, за която се грижа доста отдавна, а тя, според мои представи, много бавно расте. Ето как изглежда напролет:
...вишната все гледа към Витоша. Щом снегът тръгне да слиза от планината, минава близо покрай вишната като весело поточе, което все бърза. Набързо й разказва за планината, носи й поздрав от върховете...и как от там всичко се виждало като на длан. Вишната кое разбрала, кое – не само се смее и пита, ама какво е това длан... да не е като хей, това облаче, което маха от синьото небе или като полъх на вятъра, който само се закача и ми роши къдриците от белия цвят. Не, казва поточето, длан е любовта на човек, който се грижи за теб...
... а ето как го е казал Учителя в беседа „ С человечески езици”:
„ Ръцете на човека са велико благо, което му е дадено на земята. Затова, като става сутрин, нека всякога благодари за великото благо, с което може да разполага. От ръцете зависи развитието на ума и на сърцето на човека. Да помилва някого, да направи добро, да напише писмо, това зависи от деликатната му и красива ръка.”
...мисля си, че и паячето, полюшвайки се на тънката си нишка, казваше същото.
Абонамент за:
Публикации (Atom)