Йордан Радичков има разкази събрани в книжка „Смокове в ливадите”. Така се нарича и най –хубавият разказ, в който тетка Анастасия и Черната Станка убиват доста смокове, които след това мистериозно изчезват. Радичков е истински, защото разказва за самия живот, част от който, съществената част, са нашите мисли.
Нашият ум, казва Учителя, е змията, която изкушава в рая.
/ Но това колко хора го съзнават? Малко. Другите веднага се обаждаха в предаването и заклеймяваха убийството на змии, но продължаваха силно да любят и мразят.../
Мисля си, че човек убива от страх. Убива и от яд, че този страх го издава какъв е в действителност. Убива и най-беззащитното, то затова е беззащитно, за да ти покаже, че то не очаква някой да го мрази. Като таралеж например... Не, чакайте за бодлите, Гаро има таралежи, които са без бодли. Имаше и такъв филм, но ние не вярваме, че таралежите не мразят. Таралежите ни помагат като убиват змиите, нашите мисли, които не ни правят хора. Тези мисли понякога ни поставят в положение много, много по-ниско дори и от таралежи.
По време на предаването Гаро разказа, че женският му таралеж е изчезнал и се е скрил някъде из стаите и ще ходи да го търси. И защо ще бяга, учудих се аз, нали е в една клетка с мъжкия. Гаро ми обясни, че това са двойка малки латиноамерикански таралежи. Мъжкият се е развил по-бързо и нощем, те тогава били активни , преследвал женското таралежче. То издавало силни звуци и така се карали по цяла нощ. Гаро излезе и отиде да търси по стаите избягалото таралежче.
От убийството на смокове от предаването и таралежите на Гаро веднага изплува една история, случила се на границата. Разказа я един човек, случайно дошъл, може би за предаването, за да потвърди, че действително, както пише Радичков , човек убива често най–беззащитното.
„Бяхме на южната граница, някъде под Доспат”, започна човекът. „Двама души нощен наряд. Оглеждахме полосата, широка, заравнена и изчистена земя, на която всеки отпечатък дори и от птица се вижда. Бе доста тъмно и ние с фенерчета шарихме по земята. Нямаше нищо, никакви следи. Бе много тихо и всеки звук отекваше ясно в нощта. Изведнъж чух тежко дишане, тежко като човешко дишане. Спряхме, изгасихме фенерите и наострихме уши. Дишането продължаваше съвсем близо до нас. Снишихме се и леко пристъпвайки заобиколихме мястото, откъдето идваше шума. Доста изчакахме, след това леко разтворихме високата трева и осветихме пред нас...Шумът изведнъж престана и под светлината на фенерчето видях два прегърнали се таралежи.Те правеха любов. Другият от наряда каза нещо грубо за таралежите, срита ги с крак и след това промуши с щика на автомата мъжкия таралеж. Но, защо го направи, едва успях да му извикам аз. Мамка му, каза той, така ме изплаши. ”
От страх, нали го познаваме, казва се човешки страх.
Този страх въздейства върху нашите мисли, те започват да скачат на разни посоки, да се объркват и да подсказват най-неправилните решения..., мислите ни не са като риби в рибен пасаж, които знаят как да не се блъснат, а уплашени те са като смокове в ливадите, които ни се привиждат като съскащи и опасни змии...
Човек не се ражда със страх към змиите, но научавайки се от хората да мрази, той започва да се страхува и от змиите. Нали се разбра, че змиите са нашите мисли, от които най- много се страхуваме.
Това за змията Учителя го е казал много отдавна, Радичков – същото, наричайки ги смокове в ливадите..., Яна Добрева в своето предаване за лъжата ги нарече чудовища.
Няма коментари:
Публикуване на коментар