Капки

...ноември почти си е тръгнал, но  в последните си дни успява да ми припомни една позабравена история. Позабравена не означава стара, тази история се е случвала и ще подължава да се случва, тя си е вечна, като капките, които от памтивека са си все същите, никой не помни откога има земно ускорение, кое така привилича телета ни и капките също, и ако капките не са се променили, сигурен съм, че и хората никога няма да се променят, те все ще си поплакват при проявена нежност или при липсата й с все едни и същи капки, но само на вид, всъщност, сълзи на радост или тъга.

 ...в събота, късен след обед, минах на връщане през градинката пред  Народния театър. В градинката свиреха забравен блус и младоженци си правеха снимки между дърветата. Не  се криеха между тях, а ги използваха като естествен декор на щастливия миг. От този естествен декор става много естествен Ноев ковчег, щях да си помисля, но нали съм добър, не си го помислих. Аз не бих си правил снимки там до пресъхналия фонтан и умореното от трудния баланс  метално момиче на Чапкънов.  Чапкънов постави красивата Европа на рогата на един бик /неумела маскировка на мераците на Зевс/ в градинката на „Ангел Кънчев”, но те успяха да избягат с мургави приятели и това ги спаси от хорските одумки. Това момиче, въпреки че играещите шах много не му обръщат внимание, си стои там като замръзнало. То може да избяга, но не го прави. На един крак далече няма да стигне, но поне да опита. Може да е спяща красавица и да чака своя принц  да излезе от театъра и да й предложи снимки между дърветата и чак след това да чака Потопа.

                Мисля, че няма да стане скоро. Около пресъхналия фонтан има цяла редица  от фотоси със запечатани моменти от сватбени церемонии. Толкова са много и толкова щастливи са младите, че няма да остане щастие за металното момиче. Мисля си, че леко може да се примъкне при шахматистите. Те са толкова вглъбени в играта, че няма да забележат как ще се появи като някаква най-безобидна фигура на шахматната дъска. Независимо каква, може и като пешка. Пешките при повече шанс могат да станат царици. Лошото е, че се променят.  От най-безобидните пешки стават най-киселите царици. Особено ако царството им е по-големичко, не остава почти нищо от добрата и скромна пешка.  Не знам коя е причината в тази игра, наречена шах-мат, да стават такива големи промени.

                Спрях се за малко при шахматистите.  Всички разбираме тази игра, поне сме наясно с правилата. Само фигурите не го знаят и шарят нагоре надолу по дъската. Шахматната дъска беше от къмък. От камък беше масичката на играещата двойка, разграфена на бели и черни квадрати.Играта на каменната дъска бе започнала отдавна, но цариците бяха все още в игра. Дали пък някоя пешка не беше се промъкнала и да бе стигнала до края, превръщайки се от безобидна пешка в кисела, ама много кисела царица...

                Едната от цариците бе влязла навътре във вражеския лагер, даже бе много близо до самия цар. Какво ли искаше да му каже? Ако му каже, че го обича много, това ще е гибелно за него, ако я допусне до себе си. Каквато е кисела тази царица като оцет, ще му сгорчи живота, а горчив живот не е живот. Имам познати, които тези дни се карат на живот и смърт едва ли не уж само заради един оцет от шкафа, който царицата, от тези бившите пешки, не е успяла да намери. Но дали само този ненамерен оцет отдавна не е променил усмивките им от запечатените сватбени дни в кисели физиономии?

                Гледам, че пешките на другия цар от играта стоят на позиции, от които се познава, че скоро няма да стигнат края на дъската. Значи и царицата си е царица, от истинските. От тези с принципите, които усещат граховото зърно, и преценяват кое е стойностното и какво да правят с оцета. Моя позната ми разказваше как нейният човек преместил оцета в къщи и тя също го търсила,но без да е с цената на живота. Но това сигурно е бил някакъв друг оцет, за който не можеш да направиш скандал, естествено ако не си кисела царица,превърната от онези, безобидните пешки.

                Чувал съм, че има оцети менте, но лесно се познавали. По какво ли се познават киселите пешки? По това, че прекалено се правят на влюбени при снимките между дърветата.

Мечта - на таралежа смелостта

...в събота бях отново при колегата от Южния парк - Гавраил. Беше доста шумно и ми пречеха да слушам радио - предаването "Време за жени" на програма "Христо Ботев", посветено на Йордан Радичков. Повече се използваха репликите от предаването, за да се разказват истории от живота за животни. Нали и Радичков разказва за такива неща. Ние трудно слушаме разказите на другите, защото сме живели доста и все ни се иска да разказваме колко много знаем, без вече много-много да се интересуваме от другия.
Йордан Радичков има разкази събрани в книжка „Смокове  в ливадите”. Така се нарича и най –хубавият разказ, в който тетка Анастасия и Черната Станка убиват доста смокове, които след това мистериозно изчезват.  Радичков е истински, защото разказва за самия живот, част от който, съществената част, са нашите мисли.

Нашият ум, казва Учителя, е змията, която изкушава в рая.

/ Но това колко хора го съзнават? Малко. Другите веднага се обаждаха в предаването и заклеймяваха убийството на змии, но продължаваха силно да любят и мразят.../

Мисля си, че човек убива от страх.  Убива и от яд, че този страх го издава какъв е в действителност. Убива и най-беззащитното, то затова е беззащитно, за да ти покаже, че то не очаква някой да го мрази. Като таралеж например... Не, чакайте за бодлите, Гаро има таралежи, които са без бодли. Имаше и такъв филм, но ние не вярваме, че таралежите не мразят. Таралежите ни помагат като убиват змиите, нашите мисли, които не ни правят хора. Тези мисли понякога ни поставят в положение много, много по-ниско дори и от таралежи.
По време на предаването Гаро разказа, че женският му таралеж е изчезнал и се е скрил някъде из стаите и ще ходи да го търси. И защо ще бяга, учудих се аз, нали е в една клетка с мъжкия. Гаро ми обясни, че това са двойка малки латиноамерикански таралежи. Мъжкият се е развил по-бързо и нощем, те тогава били активни , преследвал женското таралежче. То издавало силни звуци и така се карали по цяла нощ. Гаро излезе и отиде да търси по стаите избягалото таралежче.
От убийството на смокове от предаването и таралежите на Гаро веднага изплува една история, случила се на границата. Разказа я един човек, случайно дошъл, може би за предаването, за да потвърди, че действително, както пише Радичков , човек убива често най–беззащитното.

„Бяхме на южната граница, някъде под Доспат”, започна човекът. „Двама души нощен наряд. Оглеждахме полосата, широка, заравнена и изчистена земя, на която всеки отпечатък дори и от птица се вижда. Бе доста тъмно и ние с фенерчета шарихме по земята. Нямаше нищо, никакви следи. Бе много тихо и всеки звук отекваше ясно в нощта. Изведнъж чух тежко дишане, тежко като човешко дишане. Спряхме, изгасихме фенерите и наострихме уши. Дишането продължаваше съвсем близо до нас. Снишихме се и леко пристъпвайки заобиколихме мястото, откъдето идваше шума. Доста изчакахме, след това леко разтворихме високата трева и осветихме пред нас...Шумът изведнъж престана и под светлината на фенерчето видях два прегърнали се таралежи.Те правеха любов.  Другият от наряда каза нещо грубо за таралежите, срита ги с крак и след това промуши с щика на автомата мъжкия таралеж. Но, защо го направи, едва успях да му извикам аз. Мамка му, каза той, така ме изплаши. ”

 От страх,  нали го познаваме, казва се човешки страх.
Този страх въздейства върху нашите мисли, те започват да скачат на разни посоки, да се объркват и да подсказват най-неправилните решения..., мислите ни не са като риби в рибен пасаж, които знаят как да не се блъснат, а уплашени те са като смокове в ливадите, които ни се привиждат като съскащи и опасни змии...
Човек не се ражда със страх към змиите, но научавайки се от хората да мрази, той започва да се страхува и от змиите.  Нали се разбра, че змиите са нашите мисли, от които най- много се страхуваме.
  Това  за змията Учителя го е казал много отдавна, Радичков – същото, наричайки ги смокове в ливадите..., Яна Добрева в своето предаване за лъжата ги нарече чудовища.