На чичо Дончо
...снощи валя дълго, дъждът неспирно обливаше тъмата, шумеше с вятъра по листа и клони, събаряше невидимото и в насъбрано бучене затискаше навред, на сутринта всичко утихна, в просъницата на утрото чух вайбъра, той изстреля неговите си звуци и замря, с лошо предчувствие прочетох полученото съобщение..."няма го вече чичо Дончо, бог да го прости, да е светъл пътят му".
...малко по- късно разбрах и подробностите как чичо ми си е заминал в нощта, заминал за там, откъдето връщане няма...и ми разказват как е пазил, носейки ги непрекъснато със себе си, стихотворенията за Копривщица, за адресите на паметта..ето едно от тези стихотворения, което неговият брат Георги , моят баща рецитираше на всички срещи, когато кръвта ни събираше :
Копривщица
Какви адреси мойта памет има,
какво ме води тук и за какво,
тук всеки миг от българския климат
е пълен с подвиг, кръв и мъжество.
Тук всяка стряха има своя повест
тук всичко има, няма само срам,
Копривщица - кенар от сърмен пояс
опасва средногорския Балкан.
Тук българските съвести не дремят,
апостолската чест е на простор
и те догонва по петляво време
тъга от Дебелянови двор.
Тук утрото е бистро и прохладно,
повейне вятър, ситно зароси,
тогава всички паметници плачат,
...плачат паметниците, но от дъжда, а в сутринта на шести юни заплакаха душите ни, знаем, че чувствата не чуват, колкото и да си мислим и говорим, че животът не е без край, все така става, щом човек, когото си обичал си тръгва и стане жител на невидимия свят, сълзите тръгват.
..за чичо ми Дончо плача сега, защото той беше един от хората, които съм обичал и са ме обичали в живота, винаги ми се радваше, радвахме се на срещите, които имах с него...той приличаше на баща си, на дядо Михаил, мургав, среден на ръст, сериозно лице, остри черти, имам снимка на дядо си и затова го знам.
...знам и друго, че светът ни събира не само за земния живот, но и след смъртта, затова си мисля, че смърт няма, ряздяла физическа има, но докато си мислим за чичо Дончо, той ще е с нас тук на земята, за после...като се съберем горе, ще си говорим повече и ще си декламираме любимите стихотворения, например, за Богдан, това стихотворение, което баща ми написа преди много време, се "появи" случайно отново пред мен в последната нощ на чичо Дончо, сякаш брат му Георги го очакваше в тази нощ, както се чакат братя , които винаги са се обичали, защото брат е човек, който ти е даден от Бога да сте си с една и съща кръв.
Богдан
От далеч ме поздрявава
и ме възхитено кани.
Радостта си нам раздава,
закърмен навек с балкани
Детелин, Ватаха Дончо,
двамата му верни сина -
те стояха във гората
докат всеки си отмина.
Всичко помнят те от лани:
зимни бури, сняг и рани,
свободата - първа радост,
храбреци, борци отбрани.
Често ходя да го видя.
Радвам се на шир далечни.
Мен окото ми не стига
тоз ореол - мир сърдечни!
...сбогом чичо Дончо, Бог да прости и поведе душата ти по светъл път към него.
6.06.2022 год.
София - Бургас
