На мадам Бовари
...операта "Мадам Бътерфлай" бе в парка на Военна академия преди точно десет години.
.. дали има повече живот в една опера, ако представлението е вечер и сред живата природа. По това време живата природа, след като слънцето вече се бе скрило, уморено притваря очи. На този ден, 24 юни, казват, че слънцето трепти. Може би като крила на пеперуда . Какво друго така нежно трепти. Може би хванатите в клетка нежни души. Или хванати от клетва верни дъщери и жени, като Чо Чо Сан.
Като малки хващахме красивите пеперуди, за да им се радваме. Прашецът от крилата полепваше по нашите пръсти и след това, колкото и да подхвърляхме докосната от нас пеперуда, тя не политаше. Тези любов между децата и пеперудите е несподелена. Това е любов – клетка. Дали това знаят и хората с името Бътерфлай, необходима е цяла вечност опити, за да се разбере идеята на Джакомо Пучини – идеята за несподелената любов.
Мисля си, след като гледах операта, че не разбираме източника за една любов. Не е необходимо да си мислим дали Джакомо е имал предвид това. Не съм убеден, че авторите винаги разбират дълбокия смисъл на своите произведеня. Говорим за значимите произведения, които са проводник на вечните идеи. Всеки човек има такива произведения, някой ги нарича душевни терзания, по точно - човешки терзания. Тези терзания променят картината на света и главните герои уморени притварят тъжни очи, като малко преди това са забили острие в своето сърце. Джакомо е бил също много уморен. Уморен - защото и той е криел своя любов.
И за какво е всичкото това, сякаш ме попита едно малко момиченце в тъмното, което тръгна да излиза със своята баба, малко преди мадам Бътерфлай да затвори очи. Исках да й кажа, да не вярва на Джакомо, че това е истинската любов. Може би детето искаше да каже и на нас същото, и че не си заслужава да стоим до края.
До края стоеше тригодишното момче на Бътерфлай. Чакаше момента, в който гордо щеше да вдигне парче раиран плат с пришита синя кръпка на него с много звезди - неговата нова любов, неговата шарена пеперуда, която ще гони след като порасне. Само че малкото момиченце си беше вече отишло и нямаше как да му каже, че истинската любов не е записана като смразяваща клетва на бащин самурайски нож, нито е затворена в красивата клетка на богатия американски дом, нито е с лъскавата офицерска униформа. Даже не е и в музиката на Джакомо.
Истинската любов е над всичко това, тя може да се види вечер в операта в парка, но трябва да запазим тишина, да угасим светлината и да погледнем нагоре всемира. Тя искри чрез звезди и ни гали с криле и прашец от любов – Божията Любов.
П.П. По време на антракта разговарях с младото момче, Й.К., което разпалено дирижираше операта....говорихме и за Словото на Петър Дънов - Учителя. То ми каза, че хората не са разбирали Учителя, все едно че сега го разбираме. И даде пример, че хората разбирали Словото, колкото неговият тригодишен син. Не, децата разбират повече, защото те знаят повече за истинската любов, били са при нея съвсем скоро. Нали малкото момиченце от моя ред ми каза това. А ние, порасналите, сякаш всичко сме забравили и ходим на опера в парка, уж за да си я припомним.
...жалко, че не се сещаме да погледнем нагоре всемира, всяка вечер притваряме уморени очи, за да можем да я видим в невидимия свят и тогава ресните ни трептят нежно, като крилата на пеперуда.
