..а днес, освен безделието на съботата, се появи и стихотворение на Станка Пенчева. Станка си отиде тази година, сега, вярвам, попоглежда, не само в съботите, като как продължаваме с въздишките и примигванията от светлината на деня. Тя умееше да се радва на тази светлина, и да пише - умееше. Ще й напиша, че пак ще трябва да се върне, не само, че ми липсва нейната нежност, но за да й прочета моя отговор на нейното стихотворение " Мъжество". По-добре е да го изпратя в ефира на радио Любов, за да го прочете още сега. Жалко, че няма да може да ми отговори какво разбира и дали е съгласна да се върне пак. Ще чакам, може пък да намери начин, за да го направи.
Станка Пенчева
Искам да защитя правото да си тъжен.
Който казва, че трябва винаги да си весел -
лъже.
Не за сватба на тая земя сме калесани.
Може
като стара селянка да оплакваш своите мъртви.
Да пъшкаш, когато с длани премазани
зидовете във себе си къртиш.
Да те тресе от люта любов или люта омраза.
Да извикаш горестно като елен,
когато най-близкият те предава.
Да скърцаш със зъби, от зло повален.
Понякога да си сам.
Да си болен.
Забравен.
Но да поемеш върху си света такъв,
какъвто е -
и слънчев, и нощен.
Когато се биеш за него -
да плюеш солена кръв,
да плачеш от болка, но да се биеш още!
Тъгувай! Тъгата те прави човек,
тя дава цена
на победата,
на ласката.
Денят ти е пълен – затова не е лек.
А вечно се смеят само маските…
...
...ей, тази Станка как мачка с танка, как блъска на стана, прочетох "Мъжество" и спор ще захвана.
...майка ми плетеше, преди време беше, през деня плете, вечер - разплита, и защо ли е било, дали - късичко, дали е било тясно, не знам, знам само, че не чакаше вечерта, за да разплита, ако пропуснеше някой клич , веднага разбираше, че тази малка дупчица няма връзка с останалите хванали се бримки на плетивото, и бързо разплиташе, ....като разплата е това нейно разплитане, разбираш кому колко дължиш и си плащаш.
...а Станка пълни редовете на своята черга, наблъсква думите - прави ги стегнати, стига до там да римува ласка с маска ...и толкоз, даже надписва и чергата с Мъжество...като всяка страстна жена, всичкото й блъскане, за да стигне до... мъжеството.
... мисля си, че и в нейната стегната черга има от плетивото на майка ми, и не само че гали, когато го погледнеш, а защото разбираш, че има смисъл само ако осмисляш преливащите скърби - да разплиташ, в радостите - да наплиташ вълнен пуловер.
... затова се казва и ХУбав вълнен, стегнат пуловер, без дупчици , защото е наплитано с вълнение, че трябва на някого да му е топло.
...и за хоро трябва хората да са хванати един за друг, за да не къса стъпката... и плетката, де.
...а, оказа се, че Станка имала отговор, как да се измъкнем от безкрайното наплитане, две напред, едно наопаки:
Бягство
Станка Пенчева
Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора -
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата -
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространсто
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.
...ми да, то е като да се тюхкаш, че нямаш ключ, а да се окаже, че ливадата нямала и ограда.
Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.
..и още Валери ни казва с неговата Тинтява, да не умираме, да си живеем сплетени, но с нас да е и добро:
Бих го взел преди известно време
тоя стар турист със голо теме,
услужлив и мек съм общо взето,
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по-разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките, учтивите,
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душите бездни.
Хора на доброто, не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
още е тинтявата в ръцете ни!
*клич м. 1. Ключ 2. Бримка на плетиво
