Все ми се струва, че времето минава бавно, когато чакаме зимата да си отиде. Бързаме, защото си мислим, че с пролетта ще дойде желаната промяна и всичко ще тръгне по-добре. Но, често нищо не се променя, а единствено в края на есента разбираме, колко бързо се е изнизала поредната година. Затова и новогодишните наздравици са пълни с толкова нови надежди за промяна към по-добро. И всяка година, някак свързано и със сменящите се сезони е тази цикличност. Толкова сме свикнали с нея, че не забелязваме същественото на случващото се. Заприличваме на бавноразвиващи се хора, които нямат представа за времето. И не само за времето, а и за обикновените неща, като например едно кокиче. За кокичето малко избързах, за него ще кажа малко по-късно.
Независимо, че бързаме, а може би и точно защото бързаме, минава много време, докато разберем какво точно се случва и какъв е неговият смисъл. За всичко това, за осмислянето на случващото се Учителя ни напътства чрез Словото, чрез своите беседи.
Преди време разказах при братската среща в Белоградчик за опитности, които съм имал, четейки Словото. Разказах, за хармонията между случващото се в живия живот и беседите на Учителя. Това винаги ме е изпълвало с тихата радост, че сякаш успявам да се докосна да истината. С помощта на книгите на издателство „Бяло братство” продължавам и сега да чета тези беседи. Беседите ме променят, те носят послания и отговори на въпроси, които времето ни задава.
Ето, преди доста години бях на море в Созопол, по-точно бяхме отседнали в село Равадиново. Там имаше една лечителка Таня, беше изградила цял комплекс от параклиси за апостоли и светии. Разказваха за нея, че не приема, ставало със записване, идвала и в София в Александровата болница да лекува. Но така стана, че един след обяд случайно се срещнах с нея. Дълго си говорихме. По-късно бе казала на мои познати, че съм бил мъдър и в предишния си живот съм бил цар. Това много ми хареса. Съвсем мъничко й е трябвало да каже, че съм бил мъдър цар, но не го е казала. Сега, в кръга на шегата, ще трябва да го доказвам. Но какво означава да си цар много не се замислих. Реакцията ми бе повече първосигнална. Мина време.
Доста време, и все пролет, лято, есен, зима и времето все ни взима по една година. Виждаме, че се променяме, променяме се външно и то сравнително бързо, но вътрешно оставаме си все същите, все с усещане, че сме по- от другите, щом и ясновидците ни казват, че даже и царе сме били.
Тази година започна пак така, с надежда за промяна, за живот и здраве. Само преди дни отново завързахме мартениците и зачакахме пролетта. Свързано с това написах кратко поздравление - есе, нарекох го есемес кокиче.
Кокичето се усмихваше накрая на зимата за това, че вече бе успяло да пробие белия сняг и да покаже на хората бяло-зеленото си костюмче, с което щеше да посреща вече деня... "Март е-никна", свенливо им обясняваше бялото цвете. Неговата усмивка през март хората бяха нарекли мартеничка, с която посрещаха пролетта. Затова белият цвят на мартеницата е от кокичето, а червеният от измръзналите бузки на децата, които са станали рано сутрин, за да видят костюмчето на смелото цвете.
Хареса ми това хрумване за кокичето, но какво ли означават за нас тези негови усилия и смелост да се изяви при толкова неподходящи условия? Много не се замисляме. Нали сме били царе, сега пък да мислим и за едно малко нещо като кокиче.
Учителя, сякаш за да обясни всичко тези въпроси, казва в Общ окултен клас, беседа „Земята се върти. Стремеж на душата” следното:
„Питам ви: отде произлизат заблужденията у вас? Най-близкото заблуждение, което се явява у вас, се дължи на обстоятелството, че човек не е доволен от мястото, което заема в света. Ще ви приведа един пример, за да изясня идеята си. Някой си прост актьор влязъл в една трупа и в скоро време се повдигнал. Там играл роля на цар. До това време той бил скромен и добър, но откак играл тази роля, забравил своето предишно положение извън сцената и като се връщал у дома си, отнасял се с жена си заповеднически, властно. Казвал й: „Знаеш ли кой съм аз? Не виждаш ли, че съм цар?” Ходи из къщи, заповядва, сърди се, че не го слушат. Жена му го гледа, чуди се какво иска, смята го за луд. Докато играе на сцената, всички му ръкопляскат, възхищават се от него, но щом слезе от сцената, никой не го признава за цар. И вие се намирате в същото положение. Някога в живота си сте играли роля на цар. Тогава сте имали много почести, слава, умни сте били, всички са признавали вашето царско достойнство. Днес обаче не сте царе, но вие имате за себе си високо мнение. Вие мълчите, не се издавате, минавате за скромни, но всеки мисли, че няма друг като него. Всеки казва за себи си: „Вие не ме гледайте, че съм толкова прост външно. Това само тъй изглежда. В мене има нещо царско, което вие не виждате.” Наистина се крие нещо царско в тебе – скоро си играл царска роля на сцената. Аз зная това, но питам: какво царско има скрито в твоята душа? Това е важният въпрос. Ако в душата ти има скрито нещо хубаво, благородно – изнеси го за себи си, за своите ближни, за Бога, колкото малко и да е то. Може да е малко като кокиче – изнеси го. Като
ученици вие трябва да изнесете и най-малкото добро качество, което имате скрито в душата си, и да го разработите.”
Всяка пролет кокичето ни казва това, което ни казва и Учителя: имайте смелост и дори и да нямате подходящи условия, опитайте и изразете доброто, което носите в своята душа, ако не успеете тази година, кокичето догодина пак ще го повтори – опитайте.
По-здрави, Михаил
