Бял равнец

Често ме укоряват, че занимавам хората със своето "безпокойство" и веднага тръгвам да им пиша, но вината не е моя. Светът е виновен - иска да го включвам в своите писма, за да се почувства значим. През миналото лято на Рила "включих" ракетните двигатели и полетях. Говорих с най-различни хора. Даже успях да разкажа на непозната преводачка на една книга за катарите надълго и широко за тях, т.е. за съвременните катари - семейство французи, които познавам. Това мисля, че има повече смисъл, отколкото да се ровиш назад във времето. Беше й много интересно и единственото, което успя да ми каже, е да давам от време на време думата на друг. Казах й, че няма да ми стигне времето, ако спирам за въпроси... Доста са историите, които се появиха. Не знам кои да разкажа...

Ето първо нещо от Словото, което днес се появи като потвърждение за силата на мислите. Сякаш ни е чакало от 1927г. досега, за да го прочетем. Учителя казва: "Питам: какво печели човек, ако се занимава с отрицателните прояви на живота или ако се занимава със своите недостатъци? Едно трябва да знаете: бъдещият живот, бъдещата култура зависят от мислите, които се поставят за основа; като знаете това, вие трябва да бъдете внимателни: мислите ви трябва да бъдат светли, възвишени - те ще послужат като материал за съграждане на бъдещата култура. Като казвам, че хората не трябва да се занимават нито със своите, нито с чуждите недостатъци, имам предвид лошото въздействие, което те оказват върху човека. Само онзи има право да се спира върху недостатъците, който може да ги изправя - този човек ще вземе четката си и като художник тук ще драсне, там ще заличи и ще ги изправи."

Трудна работа, като знаем какви художници сме.

Да опитаме с думи, не е по-лесно, но да опитаме. Ще търсим само бялото. А липсата на бяло ще е черно.

В лагера на Братството имаше комендант - непозната за мен сестра. Направи ми впечатление, че някак много бързо се съгласи и разреши на мои познати да си опънат палатката извън въжето, което ограничаваше района на лагера. По-късно това направиха и други хора - лагерът нарастваше. При такива случаи винаги си мисля за турците, които казват: "Където е много, е боклук." Все не ми си искаше това да важи и за Рила. Вечерта на 17 август вече си бях легнал, но чух в спалното помещение на старата хижа да се говори, че някакъв човек не се е върнал. Излязъл билки да бере, а вече бе след 22 часа и го нямаше. Братството бе направило лагерен огън до старата хижа и там бяха съобщили, че бил възрастен, над 80-годишен човек. И каква бе реакцията, освен, че решили да се помолят за него? Слушах как се коментираше, че било тъмно и опасно да се ходи сред скалите. После разбрах, че няколко души са ходили да го търсят напосоки в тъмното, но бързо се отказали. Мир и тишина обхвана след малко лагера. Само някаква група припяваше малко по-късно около огъня: "Хари Кришна", но те сигурно не знаеха за човека. Излязох от хижата и се пощурках около езерото. Нямаше никой, само високо горе по пътеката за горните езера пробляскваха малки светлинки. Колкото за успокоение на съвестта си казах "Е, нали не е зима, времето е топло, сигурно утрото ще е по-мъдро от вечерта." На утрото, някъде към 10 часа, случайно разбрах от неговата дъщеря, че баща й се е върнал. Замръкнал човекът и объркал пътя за лагера. Навлязъл в долината под езерото на Съзерцанието. Прекарал нощта между клековете. По-късно разговарях с този човек. Казва се Велик - възрастен, слаб, леко прегърбен с продълговато лице, с големи уши и дълъг нос - излъчваше жизненост. Бе навлякъл няколко блузи, от които се виждаха дълги пръсти на здрави ръце. Разказа ми накратко своя живот. Дълго служил във войската и службата му била много тежка. Но тази тежка служба му бе помогнала след толкова години да оцелее през нощта в планината. Разказа ми, че някъде към 2 часа му станало студено и той започнал да марширува, сигурно си е припявал и песента „Велик е нашият войник”. Велик човек е този Велик. Сякаш някаква сила го е пазила през годините. Разказа ми, че често се е губил, но все е успявал да се справи. Веднъж ходил сам в планината и преминал през някакви кошари. Кошарите били празни, нямало овце. Тъкмо излязъл на няколко метра извън оградите на саята и от далечината със силен лай се показали три кучета. Велик спрял, знаел, че трябва да клекне, за да не го нападнат кучетата. Те го наближили и той в опита си да се наведе се подхлъзнал, паднал и навехнал силно ръката си. Така полуизправен усетил как едно от кучетата го захапало за крака, но болката от ръката била по-силна, по-късно разбрал, че е счупена. Велик каза, че когато очаквал и другите две кучета да се спуснат върху него, изненадващо те се нахвърлили върху първото куче. Започнали да се хапят помежду си, да се боричкат и това позволили на човечеца да стане и бързо да се скрие в гората. Все едно този човек е пазен, още от много отдавна, а и сега на Рила... Сега живее сам в Пловдив. Има цяла библиотека с книги на Учителя, но не чете беседите. Само от време търси нещо за здравословен начин на живот. Намислил е да освободи стаята от книгите, но не ми се стори, че е убеден, че ще го направи. Да събере там целия си багаж и да даде другите стаи от жилището си под наем. Иска да живее някъде на село. Не се разбира със съседите, които непрекъснато му чукали. Пускал пералнята за икономия след 22 часа и те му чукали по стената. А в Наредбата на кооперацията за вътрешен ред пишело, че може да се пуска пералня след 22 часа... Не го попитах ако в Наредбата пише да чете беседите на Учителя дали ще ги чете. Бе възрастен човек и нямаше да разбере, че съседите му чукат, за да се сети да чете Словото... Може би и на нас се казва, че тези, които четем Словото трябва нещо да ни чукне и да не ни остави да спим, ако един от нас се изгуби. Но е твърде сложно за разбиране... Дъщерите му, последователи на Учителя, живеят в Германия. Сега беше с една от тях, която ми каза, че цяла нощ не е спряла да се моли. Дори си е позволила нещо, което много рядко правела - да се обърне с молба към Учителя. Казала „Учителю, благи, моля те, помогни на баща ми.” И всичко това, маршировката, липсата на страх (Велик ми каза, че не го е било страх) и горещата молитва са помогнали на сутринта човекът, лазейки по огромните клекове, стъпвайки по техните клони да заобиколи Молитвения връх, да излази от Мечата долина и да се завърне с билките в лагера. Може би това ще са му най-скъпите билки, които някога е брал. Показаха ми бял равнец, който той бере... Бял равнец. Сега си мисля, че действително, както ми казаха, този равнец е по-дребен от традиционния, но си е бял... И пред Учителя всички сме равни, и пред Бога. И това не зависи от годините, на които сме. Значимостта е една и съща. Това е особено важно да се знае, щом се ходи по планините. Христо Проданов го каза на времето. Това бе неговият Еверест, който той ни остави - да мислиш за другия. Христо каза: ”Най- важното на тази експедиция за Еверест е колкото отиваме, толкова да се върнем, другото е пепел.” Той се превърна в тази пепел може би за да запомним неговите думи, че „Еверест” за всеки един е да се научиш да мислиш за другия, все едно си ти.

И целият този празник, братски живот, лагер и игри има смисъл, ако всички се завърнат...

Сега ми е лесно да го пиша, но какво друго можеше да се направи през тази нощ, в която Велик е бил сам в планината? Тогава вечерта не се сетих...

В същия ден, в който Велик се върна, попитах момиче и момче, седнали на пейката пред старата хижа, дали мога да седна на тяхната маса. Те кимнаха за съгласие и след това замръзнаха в молитва. Пред тях имаше чинии с храна и след малко започнаха да се хранят. Забелязах, че момчето прекъсваше храненето си и гледаше с любопитство към човек, който силно говореше зад мен. Заслушах се и аз. Разбрах, че това е комендантът на лагера. Същата сестра, която познавах вече от предния ден по настаняването на моите познати. Комендантката много разпалено обясняваше на всеослушание как е извикала полиция, за да арестуват някакъв човек, който според нея се държал непристойно, агресивно в кухнята на лагера и не чувал нейните забележки. „С белезници, с белезници ще го изведат оттук.” Говореше повече на себе си младото момиче. Погледнах към хранещото се момче и като го видях как се е зазяпало в разпенената комендантка и е спряло да се храни, почуках на масата пред чинията му. ”Това е значимото за теб сега, иначе за какво бе благодарствената молитва. Лесно се разсейваш.”

То се усмихна и каза: "Да така е. Лесно се отплесвам." Момичето продължаваше да говори високо. Точно над главата ми, все едно държеше да й чуя всичките аргументи за това, че вика „света” отвън да помогне на лагера. Даже обясняваше как братята не се намесили в нейна защита и оставили „лудия” според нея човек да вилнее. Този човек се казвал Жоро Енергията от Ямбол. Послушах още малко, след това станах, изправих се срещу нея и й казах да не вика толкова – все пак хората се хранят. Казах й, че нищо от това, което е намислила няма да стане, защото прекалено много приказки изговори. А и дали трябваше да се случи? Да се изведе на празника човек от лагера с белезници на ръце, както на нея й се искаше. Струваше ми се, че имаше нещо дълбоко погрешно в нейните действия, но не знаех защо й се пращаше този, според нея, „луд” човек.

Навремето при Учителя също е имало такива хора. Братята са искали да ги отстранят от беседите, но Учителя не е разрешавал, въпреки, че аргументите били, че тези хора пречат със своите действия. Учителя е казвал, че тези хора са чистилище, през тях изтича нашето недоволство и ако ги отстранят, кой ще вземе тяхната роля. Но колкото се е разбирало тогава, толкова това се разбира и от нас днес.

По късно се запознах с Жоро Енергията - бе черен, слаб, висок човек, лесно възбудим и перещ се със своята енергия, която често насочваше във високо говорене. Попитах го полицаите дали са го намерили. „Ами те ме познават” каза той, ”те ме знаят и не ме закачат”. Така си и мислех, че белезниците ще останат празни. Все пак нали трябва да се завърнем всички, но сами от планината. Белезниците щяха да оставят своите белези дълго в мислите ми, че не сме разбрали уроците, които Учителя и Рила ни даваха.

Надвечер тръгнах към извора „Ръцете, които дават” за вода. Исках да си налея малко шишенце. Вървях покрай езерото и малко преди отклонението за езерото на Чистотата видях една жена. Идваше срещу мен по пътека, бе с голяма сламена шапка. Спомних си за сламената шапка на Учителя и реших да я заговоря. „Слънцето отдавна се скри, а вие сте още със сламената шапка” казах като се спрях и се усмихнах. Жената също спря. „Не съм забелязала, много съм уморена”, каза тя, „ходихме чак до връх Кабул, за да им покажа кой действително е този връх”. След нея идваха нейните приятелки. ”Не” казах, „ходили сте толкова далече, за да можем сега да се срещнем”. Тя се засмя и се заговорихме. Попитах я дали знае за историята със сламената шапка на Учителя и като разбрах, че не я знае я разказах накратко.

Веднъж било хладно есенно време и Учителя отишъл на концерт в зала България. Братята го придружили, но били учудени, че въпреки хладното време Учителя бил със сламена шапка. Един от тях, не знам дали е бил комендант, едва изчакал да свърши концерта и хукнал към Изгрева, за да търси обяснение от сестрата, която се грижела за обходата на Учителя, защо е допуснала Учителя да ходи със сламена шапка в студеното време и да прави такова впечатление на „света”. Влетял той в стаята на сестрата и замръзнал на вратата. Пред него масата била отрупана с шапките на Учителя. Сестрата го погледнала и невинно му обяснила: „Учителя ми каза да ги попрегледам и изчистя, защото тази вечер ще има парад на шапки. ”Чак тогава на „коменданта” му станало ясно, че със сламената шапка Учителя дава урок за същественото, което трябва да ни занимава в „света”.

Та какво ли бе същественото при срещата ми с тази жена и нейната шапка покрай езерото... Оказа се, че тази жена е била с Велик предния ден на езерото на Съзерцанието и след това са се разделили. Но не е знаела, че той не се е върнал вечерта. Колко е било просто. Трябвало е от човек на човек, от палатка на палатка да се разгласи, че един човек не се е върнал. Тогава тази жена с шапката щеше да ни заведе при Велик, който е бил под езерото, където те са се разделили. Но затова се изисква да си действително брат или сестра на Велик или да си негов „личен комендант”, за да го направиш. Или просто трябва да мислиш за другия като за себе си. И ако не направиш това в лагера, а си комендант, то на другия ден ще ти се даде урок - ще се появи един възбуден човек, който ще те извади от равновесие, което ти ще приемеш като достатъчно основание да го наречеш „луд” и да искаш белезници за него.

Всичко това, което разказвам се случи. Може и да не се приеме, че е някакъв урок, но по-важното е, че Велик ще отпива през зимата от топлия чай и ще се усмихва. Тази усмивка сигурно е същата, с която Учителя си е слагал своята сламена шапка и си е мислил за уроците, които се дават, така както Велик си мисли за белия равнец. А това са светли мисли, нали?

7 септември, 2011 година

П.П. На Рила се срещнах с един познат – Благо. С Благо ходихме сутрин да посрещаме слънцето. Той изчакваше изгрева и след това тръгваше да обикаля по склоновете на планината. Разбрах, че търси бял равнец, който бил много полезен и затова той ядял неговия цвят. Тогава не му повярвах, но след урока с Велик вече знам със сигурност, че белият равнец е много полезна билка. А този, дребният бял равнец от Рила е най-полезен.

Художник - Тамара Стаева - Пенчева

Извор

На Витоша

...Витоша е конусна планина, но изглежда различно в зависимост от това откъде я гледаме. Иван Вазов, пишейки за планината, я оприличава на слон. Вазов е велик дух и според мен е казал, че това е една загадка. Няма как да го попитаме дали е имал пред вид притчата  за слона и хората, които никога не били виждали през живота си такова животно. В притчата се  разказва, че слонът бил в една тъмна стая и хората се опитали да добият представа за него без да го виждат в тъмното. Един от тях,  хващайки ухото, казал това е ветрило, друг, докосвайки крак, решил това е колона, трети, допиращ  хобота заключил  това е тръба. Не, казал друг, сядайки на гърба на слона, това е трон. Така и не се разбрали какво е това слон, всеки настоявал на представата от своя опит.
Гледайки я от Младостите, от Хладилника или от Борово Витоша е различен, но еднакво стръмен конус с най-висока точка Черни връх. Черни връх не се вижда и трябва да се качим при него, за да се помъчим да разберем защо е с това име.  Вазов казва, че там  е видял Бога. Какво ли е искал да ни каже с това. Много пъти се изкачваме на върха,  кръстосваме планината и всеки път откриваме нови места, нови красоти и загадки. Дали разбираме каква е тази магия, скрита в планината,  и на какво ни учи тя? Всеки път се връщаме уморени, но пълни с живот и искрящи очи.  През седмицата дълго я гледаме и все си мечтаем пак и пак да сме при нея. Като всяка загадка тя ни привлича, но все успява да остане неразкрита...
„Казана, казах в неделя, Казана е нашата цел на Витоша”....  Бяхме решили да излезем от Белите брези до Железница, да обиколим през Казана и да се спуснем към Селската река на селото. „ Убедени” от необходимостта на дългия преход, заизкачвахме стръмния конус Витоша от кота  възможно най-висока,  за да може всичко да се свърши по-бързо. Преминахме през серпентините  на пътя направо, възможно през най-стръмния участък . Дори в бързината направихме едно добро. Успяхме да откажем от средата на най-стръмната част една пообъркана и също толкова  поуморена пълничка жена   -  отговорихме й накъде е Железница.  Тя отклони поканата ни да продължи с нас, направи леко обръщане кръгом и се търкулна надолу. Все още й се живееше в ниското, в долината на сенките. Ние спряхме чак над Зогорчев дол.  Хапнахме от горчивите краставици, приехме  традиционните нападки към водача  и неговия маршрут /не крия, че бях аз водач/ и разбрахме, че това е може би хармония: единство между вътрешна и външна страна, горчива страна. Добре, че не носехме много краставици и бързо тръгнахме пак нагоре. Стигнахме заслоните. Имаше малка група младежи  и отделно  от тях един възрастен турист. Прочетох залепения  на вратата на  заслона  некролог на починал  турист, който е  възстановил заслоните. Имаше и дълъг списък на  неговите приятели. Попитах възрастния турист дали той не е един от тях. Той не дочуваше и ме погледна,  сякаш го питах дали не е той на некролога. След като не се разбрахме  по въпроса кой кой е реших, че е безсмислено  да го питам как да преминем през Казана.  Прецених  да не питам  и непознатите туристи от малката група. Все пак не ги познавах повече от себе си, за да им се доверя за пътя.
Тръгнахме пак нагоре и  заобикаляйки Белчева могила  навлязохме в Казана. Вятърът спря. Остана само слънцето  и шумът на водата. Вървяхме по хоризонтал по средата на Казана. Гледката бе смайваща. Бяхме като замаяни от величието на момента.  Изведнъж по средата на пътеката  между две  големи скали, сякаш притисната от тях, видяхме извираща вода. Жив кладенец ни гледаше с тъмното си око, водата непрекъснато извираше и с весело бълбукане се спускаше надолу между  камъните... Извор. След дългите изкачвания и слизания бяхме стигнали извор, чист Витошки извор. Той ни говореше на неговия си език, но колкото разбираме Витоша, толкова разбирахме и какво ни разказва той. Все едно бяхме като възрастния турист от заслона, не разбирахме какво ни се говори, въпреки че гледахме с отворени очи, с широко отворени очи. И това също е хармония. Да не можем да разбираме природата, за да държим очите си отворени. И без да виждаме някакъв смисъл, да знаем, че той съществува.
Преминахме през Казана между камъни и клек, бабуни от трева, вода и множество спускащи се поточета. Те всички се събираха в дъното на Казана и образуваха Селската река.
Над  Уструшки дол  застанахме на скалите, хванахме се за ръце сякаш полетяхме. Вятърът ни обдухваше със силни струи, ние въртяхме ръце сякаш пикирахме и се смеехме със сияещи лица. Да, ние летяхме, гледахме земята отвисоко, водата на реката , въртяхме глави в различни посоки и тогава видяхме облаците. Те се носеха бързо от порива на вятъра и бързаха в посока  Казана – Черни връх. Облаците са  вода, но която е повярвала, че може да полети. Да полети, за да може отново да се върне  при Извора и да ни разкаже за своя път. Път, който и ние имаме, но разбираме за това, чак след като полетим и се върнем към своя Извор, своя Създател.
Сега да не мислите, че всичкото това съм го измислил аз. То за водач доказвам, че си заслужавам горчивите краставици почти винаги, но да измисля за Извора ми помогна Учителя с неговата Слово, което след  неделята  на Витоша отворих днес и ето какво „случайно” прочетох:
Беседа  на Учителя „Закон за съотношения”- „..И тъй, след всеки щастлив случай в Живота иде един нещастен. На всяка планина  съответства долина – това е закон в Природата. Тъй щото, когато някой слиза, това показва, че той е на височина; когато се качва, той е в низина. Изкачването по планината изисква подем на човешкия Дух; слизането в долината изисква от човека внимание. И в двата случая има препятствия, само че тия, които заставят човека да се качва нагоре, са корубести, изпъкнали; тия пък, които го заставят да слиза надолу, са вдлъбнати.  Препятствията ще заставят човека да намери  ИЗВОРА.”

  Долу в ниското при Селската ръка разказахме  на една жена за това, че сме преминали през Казана.” Видяхте ли извора?” ни попита тя. Не беше ходила горе, но знаеше, че има извор. Не може да няма извор, помислих си, та реката  ни го разказва.
Има  Истински Извор на Витоша в Казана, има и в Словото на Учителя, защото източникът е един – Създателя.  Животът  тези дни ни го доказа, разказвайки ни всичко това, като река, ИЗВОРна река..
Случайно, ще река...