... писането не е мъка, а начин за преодоляването й.
Хубаво е в България. Все не
знаеш какво ще се случи. Днес гледах
тревата на мястото, където се занимавам с градинарство. Тревата е жива. Сега в
средата на лятото е уморена от играта със слънцето и бавно се навежда. Не да
признае, че е победена от неговата страст, а да се подготви за догодина. Тя
тогава отново ще полудее за живот и още отсега се подготвя, отрупана е със
семена. Тя всяка година това го повтаря и ние, понеже сме твърде слаби, се настройваме
по нейното състояние и все гледаме да изглеждаме жизнерадостно бодри, но
докога... Мислите са тези, които настройват света около нас. Днес гледах
тревата с интерес и се опитвах да мисля като нея, утре може би ще я прегазя,
мислейки си за нещо уж по-важно. Но тя си една и съща.
Ние не можем да
постигнем това невероятно спокойствие и убеденост за подреденост на света.
Имаше и такава книга – „Всичко живо е трева” на Рей Бредбъри. Хареса ми тази
книга на времето, вече не си спомням съдържанието, но сега само заглавието ми е
достатъчно за доказателство за това, че написаното по-горе е вярно. Ако и ние сме трева, значи сме живи...
Защо ли не помним книгите, които
сме прочели? Сигурно за да може въображението ни свободно да пътува.
Натрупваме все едно храна за из път, но
удоволствието от пътуването не е в храната, а в това, което мислите ни
подреждат и отсяват от картините, които виждаме по пътя. Спомням
си за един приятел, който веднъж каза, че би изхвърлил всичките си книги, защото те вкарват в
техния свят, който не винаги е твоят. Хубаво е. Все едно глътки въздух от стаи
с много книги, който е затворен заедно с тях и чака кога ще хукне освободен към
планината.
Ето, например Франция. Бяхме там
една седмица, но картините ми са пред очите. Вече отдавна съм забравил каква е
храната, но снимките, които разглеждам, ми отварят света, който препуска покрай нас и
ние не винаги улавяме. Имаше една песен. Казваше се „стар албум със снимки черно
бели, доста пожълтели , надписани дори”..... Нищо не казваха за текст към тези
снимки. А той е изключително важен. Ако Библията бе първо нарисувана т.е.
снимана, а след това разказана, колко повече неща щяхме да знаем. Тогава щяхме
да видим, че светът не се променя, а си е все един и същ – търсещ доброто. Тогава щяхме да знаем как изглеждат
очите на хората, които ни казват да се обичаме и нямаше да заничаме по разните
му плащеници..., а щяхме да видим, че това са хората до нас, които ние сякаш не
забелязваме и все търсим ли търсим. И така докато изпомачкаме сумати трева и
буренаж, който е навсякъде...
