Искам да Ви благодаря за времето, което отделихте за нас във Франция. Една седмица е достатъчно време за да увехне едно цвете, ако не го поливаш. Видях такова цвете на скалите в първия ден от нашата среща.
Стоеше си накрая на скалата, поклащано от лекия вятър, доста поизсъхнало, но изправено и гледаше надолу към реката. То чакаше. Чакаше водата да се върне отново при него. Водата е навсякъде, но не иска да стои на едно място. Тя вечно иска да пътува. Слязла е от облаците, преминала е бързо покрай цветето и е хукнало надолу по стръмният склон за да стигне реката, после морето и отново да полети нагоре. Нагоре при червените облаци, тези които подсказват огромната й страст за живот. И това все пред очите на цветето. Нама ли кой да й каже на водата, че цветето иска съвсем малко тя да поспре. Та колко малко му трябва на едно цвете, няколко капки, които го карат да ръзцъфне в усмивка с която говори на хората, има, има любов.
Това са същите няколко капки, които усетих, че се стичат от очите ми, когато се разделяхме. Пътувахме към летището, казвах сбогом на катарите, на Франция, на всички вас, а водата пак не спираше и ме издаваше. А от цветето вече знам, че така е когато се разделяме с тези, които обичаме.
Не знам как се казваше това цвете, както и не знаем как да опишем чувство, което ни стиска гърлото и ни пречи да дишаме. Тогава ни остава само да кажем тихо – всичко, което беше с вас, бе бютифул. Бютифул, като цвете- разцъфнало.
Поздрави, Михаил
П.П. Кристин искаше да й пиша, но ми е трудно, защото ми пречи водата в очите ми.
