Трева

... писането не е мъка, а начин за преодоляването й.

                Хубаво е в България. Все не знаеш какво ще се случи.  Днес гледах тревата на мястото, където се занимавам с градинарство. Тревата е жива. Сега в средата на лятото е уморена от играта със слънцето и бавно се навежда. Не да признае, че е победена от неговата страст, а да се подготви за догодина. Тя тогава отново ще полудее за живот и още отсега се подготвя, отрупана е със семена. Тя всяка година това го повтаря и ние, понеже сме твърде слаби, се настройваме по нейното състояние и все гледаме да изглеждаме жизнерадостно бодри, но докога... Мислите са тези, които настройват света около нас. Днес гледах тревата с интерес и се опитвах да мисля като нея, утре може би ще я прегазя, мислейки си за нещо уж по-важно. Но тя си една и съща.

 Ние не можем да постигнем това невероятно спокойствие и убеденост за подреденост на света.

 Имаше и такава книга – „Всичко живо е трева” на Рей Бредбъри. Хареса ми тази книга на времето, вече не си спомням съдържанието, но сега само заглавието ми е достатъчно за доказателство за това, че написаното по-горе е  вярно. Ако и ние сме трева, значи сме живи...

                Защо ли не помним книгите, които сме прочели? Сигурно за да може въображението ни свободно да пътува. Натрупваме  все едно храна за из път, но удоволствието от пътуването не е в храната, а в това, което мислите ни подреждат и отсяват от картините, които виждаме по пътя. Спомням си за един приятел, който веднъж каза, че би изхвърлил всичките си книги, защото те вкарват в техния свят, който не винаги е твоят. Хубаво е. Все едно глътки въздух от стаи с много книги, който е затворен заедно с тях и чака кога ще хукне освободен към планината.

                Ето, например Франция. Бяхме там една седмица, но картините ми са пред очите. Вече отдавна съм забравил каква е храната, но снимките, които разглеждам,  ми отварят света, който препуска покрай нас и ние не винаги улавяме. Имаше една песен. Казваше се „стар албум със снимки черно бели, доста пожълтели , надписани дори”..... Нищо не казваха за текст към тези снимки. А той е изключително важен. Ако Библията бе първо нарисувана т.е. снимана, а след това разказана, колко повече неща щяхме да знаем. Тогава щяхме да видим, че светът не се променя, а си е все един и същ – търсещ  доброто. Тогава щяхме да знаем как изглеждат очите на хората, които ни казват да се обичаме и нямаше да заничаме по разните му плащеници..., а щяхме да видим, че това са хората до нас, които ние сякаш не забелязваме и все търсим ли търсим. И така докато изпомачкаме сумати  трева и буренаж, който е навсякъде...

               

Цвете

Уважаеми Кристин и Мишел,
Искам да Ви благодаря за времето, което отделихте за нас във Франция. Една седмица е достатъчно време за да увехне едно цвете, ако не го поливаш. Видях такова цвете на скалите в първия ден от нашата среща.

 Стоеше си накрая на скалата, поклащано от лекия вятър, доста поизсъхнало, но изправено и  гледаше  надолу към реката. То чакаше. Чакаше водата да се върне отново при него. Водата е навсякъде, но не иска да стои на едно място. Тя вечно иска да пътува. Слязла е от облаците, преминала е бързо покрай цветето и е хукнало надолу по стръмният склон за да стигне реката, после морето и отново да полети нагоре. Нагоре при червените облаци, тези които подсказват огромната й страст за живот. И това все пред очите на цветето. Нама ли кой да й каже на водата, че цветето иска съвсем малко тя да поспре. Та колко малко му трябва на едно цвете, няколко капки, които го карат да ръзцъфне в усмивка с която говори на хората, има, има любов.
Това са същите няколко капки, които усетих, че се стичат от очите ми, когато се разделяхме. Пътувахме към летището, казвах сбогом на катарите, на Франция, на всички вас, а водата пак не спираше и ме издаваше. А от цветето вече знам, че така е когато се разделяме с тези, които обичаме.
Не знам как се казваше това цвете, както и не знаем как да опишем чувство, което ни стиска гърлото и ни пречи да дишаме. Тогава ни остава  само да кажем тихо – всичко, което беше с вас, бе  бютифул. Бютифул, като цвете- разцъфнало.
Поздрави, Михаил
П.П. Кристин искаше да й пиша, но ми е трудно, защото ми пречи водата в очите ми.

Тайната на Белоградчишките скали

     Уважаема редакция,
     На братската срещата на 7 май т.г. в Белоградчик прочетох този материал, след което ме помолиха да го изпратя на Ващия адрес.

     Здравейте хора, търсещи слънцето!
     С голямо удоволствие прочетох за вашата покана за среща в Белоградчик. Много ми хареса и темата на тазгодишната среща - "Творчески прояви, вдъхновени от Учението на Учителя Беинса Дуно". Имах чувството, че отдавна съм очаквал тази среща, за да мога да разкажа за света, който се разкрива пред мен, четейки Словото на Учителя.
     Днес се събираме, за да разказваме за истината от Словото във времето, през което гората ехти от песента на славеите. Всичко за мен започна неочаквано, както неочаквано сутрин се събуждаме. Това е всяка сутрин - отваряме очи неочаквано, светлината ни обгръща и развива пред нас картината на деня. Светлината има верни приятели – птиците. СЛАВЕИТЕ са едни от тях. Те излизат само с нея и винаги, всяка сутрин я посрещат с радост. Това е същата радост, с която ние пеем "БлагоСЛАВЯЙ, душе моя, Господа". Съвпадението в звучността и вътрешното послание за единство в същността между славей и благославяй сякаш ни подсказва защо и Учителя казва, че нашият език не е обикновен език, че този език е най-точният език на земята и с него могат да се предадат окултни истини.
     Наскоро научих, че славеят пее непрекъснато в гората далече от гнездото, за да насочи опасността към себе си и така да предпази своите малки. Мисля си, че така и Учителя е насочвал към себе си трудностите, идващи от света, опитвайки се да помогне на своите ученици по избрания път. Днес ние четем Словото му и Учителя помага и на нас. Той е успял, защото неговото Слово днес ни звучи като песен на славеи, то ни омайва със своята чистота и ни води към светлината, пътя на любовта.
     Това, за което искам да Ви разкажа, се случи миналата година. Започна неочаквано като радио предаване в една съботна пролетна сутрин по програма Христо Ботев. От 10 до 12 часа се излъчваше предаване за любовта. Казваше се "Време за жени". Предаването се водеше с невероятна искреност, толерантност и човешка топлина, което определено липсва на ефира. Заслушах се и ми се стори, че самото предаване търсеше подкрепа. През годината го слушах редовно, включвах се рядко като слушател по обсъжданите теми, но редовно пишех след всяко предаване за нещата, които съм забелязал по време на излъчването, и за участниците в него. Заедно с това четях Словото на Учителя. Много често се появяваха съвпадения между темите на предаването и беседите, които четях. Намирах отговори от Учителя, които ме изпълваха с онази тиха радост, която се появява, когато се почувстваме част от тази хармония, наречена Божи свят. Пишех за тези съвпадения до предаването, за тези попадения, които те наричаха попадения в десетката и които ги смайваха, а също определяха като най-доброто нещо, което са получавали за предаването. Не е никак смайващо, ако знаеш, че истината е в Словото, така че и ако едно предаване е със истината, то и съвпаденията не трябва да ни учудват.
     Всичко това, което ви говоря, може да ви се струва странно. Но това предаване през годината съвпадна по време на излъчване с рождените дни на Васил Левски, който е искал да се освободим от омразата, на Петър Дънов – Учителя, който ни учи, че Бог е любов и тази любов е и в нас самите, на мъдреца писателя Йордан Радичков, който ни учеше да се радваме и на най-малкото и да обръщаме внимание и на запетайката в изречението, наречено живот. Съвпадна с най-българския празник 24 май, със Съединението, с дните, в които почитаме тези, които не са вече сред нас, но които не преставаме да обичаме. И тези съвпадения между значими дати и хора и теми на предаваното не са случайни. Та нали казахме, че предаването е истинско.
     Всичко продължи до м.декември. Ръководството на програма Христо Ботев прецени, че предаване за любов и истина нямало популярност и го спря. Последното предаване бе много покъртително. Обаждаха се много хора и буквално плачеха за това, че се спира човешкото общуване в ефира, за да се замени с препускаща от тема в тема повърхностна журналистика. Малко преди края на това последно предаване прочетоха в ефир Наставлението на Учителя, което бе най-добрата защита, която то си заслужаваше. Мислите в това наставление съвпаднаха изключително точно със случващото се в момента в предаването "Време за жени" на програма Христо Ботев. Иска ми се да Ви припомня мъдростта на Учителя от неговото

Наставление

     "Никога не излизайте от границите на възможното. Не искай за себе си, нито за другите това, което не знаеш дали ще е полезно или вредно. Не настоявай за това, което веднъж ти е отказано. От где знаеш, може би в него се крие твоето добро. Никога и никъде не упорствай против Истината. Никога и никъде не се колебай в Добродетелта. От човек двуличен се пази, от твърдоглав, упорит, горделив и щестлавен стой настрани. Първото ви впечатление, първия съвет на твоя ангел хранител пази. Това, което ти каже за другите, дръж го за истинско мерило. От първия глас на съвестта си се не дели. Не принуждавай душата си в това, което й е по начало противно. Не работи против собствената природа на своя дух, защото ще пострадаш. Вълка овца да направиш не се труди, защото е вън от границите на твоите възможности. Овцата в устата на вълка не давай. Не изменяй убеждението си за хубавия изглед на нещата, защото в тях се крие змийска отрова. Когато ти говори някой за любов, попитай го какво иска, дали кожата ти или душата ти. Ако се оправдава, помни, че и двете ще завлече. Правило на живота си дръж: че всеки човек, който се старае да се оправдае, е виноват, защото правият по сърце няма нужда от подобна защита. Всеки, който ти се подмазва, знай, че иска да подкопава. Всеки, който се показва, че е повече от това, което виждаш, знай, че иска да те възсяда. И всеки, който се вдига повече от тебе, знай, че мисли да те управлява. На превзет човек съвет не давай, на хитър услуга не прави, а на зъл дума не казвай. Знай, че качествата на нещата винаги си остават, каквито са си. Злото в добро не можеш да превърнеш, но можеш да го заместиш. Затова в борбата с него не мисли, че ще го унищожиш, защото е невъзможно. Свободен ако искаш да си в добродетелта, знай, че тя ще ти е щит неразрушим. В нейната крепост ще си защитен винаги. Помни сега това, което ти казвам, и ще си блажен."
     Разказвам Ви тази хармония между Словото на Учителя, предаването "Време за жени" и света, в който живях миналата година. Много са нещата, които се появиха пред очите ми, сякаш се събудих в тази съботна сутрин и не ми се иска да заспивам отново.
     Ето една история, която е свързана с Белоградчик, тема от предаването "Време за жени" и Словото на Учителя.
     Миналата година, след като слушах радио предаване с тема за щастието и децата, получихме една картичка с нарисувани цветя от Германия и там бе написано: "Дай шанс на всеки един ден да стане най-хубавият ден от твоя живот". Моята дъщеря беше изпратила картичката и я бе превела, но не беше обяснила как може да стане това. Това е казал Учителя:
     "Не търси щастието отвън. Който се е събудил веднъж, търси щастието вътре у себе си. Ако си здрав, ако имаш светъл ум, чисто сърце, благородна, силна воля, ти си щастлив... Ще ви кажа сега: обичайте, за да сте щастливи. Няма да ви кажа: Обичайте, за да ви обичат... Който обича, той е щастлив, той е господар. В това отношение пръв Бог е дал пример. Той обича всички, затова е господар на света."
     В търсене на щастието и най-хубавия ден чрез предаването "Време за жени" открих и красотата на слънчогледите. Сякаш слънчогледите заедно с мен се събудиха. Или започнаха да се появяват някак случайно. Щом разбраха, че ще им обръщаме внимание и се появиха пред очите ни. Може би те и преди са се появявали, но ние не сме ги забелязвали. Слъчогледите ни поведоха и към Белоградчик, за да се опитаме да дадем шанс на деня да стане най-щастливият ден.
     В петък, 15 май миналата година тръгнахме към Белоградчик. Преди това попитах хората, с които щях да пътувам, дали имат вкъщи слънчогледи. "Нямаме" беше техният отговор. "Имате, имате" сети се водачът на автомобила, "не може да нямате в къщи олио, това също е слънчоглед" и продължи: "Аз слънчогледи въобще и не искам да виждам, това са стоп палките на полицаите." Ех, дано поне по пътя останеше буден този наш водач... На Петрохан влязохме в заведението за кафе. Слънчогледите стояха там и ни чакаха, бяха пристигнали преди нас. Закачени в цветни гирлянди над кафе машината като триумфална арка, те ни сочеха пътя и сякаш казваха "давайте бързо, чакат ви".
     В Белоградчик на паркинга пред внушителната крепостна стена има магазинче за сувенири. Слънчогледите бяха най-отпред поставени и весело посрещаха, но и веднага задаваха своите въпроси на новопристигналите: "Каква тайна е записана от водата върху тези скали, която светът така упорито ни подсеща да видим?" Та нали Белоградчик е бял градеж, който е успял да запази до днес за нас тази тайна, но ние дали имаме очи, за да я видим. Та нали всички, които идват тук, говорят, че Бог е изваял със своите стихии тези форми. Той е записал и тайната си чрез тези стихии във формите, които е създал. Но каква, каква е тайната? Не знаех.
     На касата за задължителната такса исках да си купя карта с обиколните маршрути на скалите. Мислех си, че ако имам такава карта, която бях видял зад едно стъкло на входа на крепостта, ще успея да обиколя всичките скални форми и да разгадая тайната. Но не, на касата упорито твърдяха, че нямат такава карта. Може би не ми е била нужна.
     Все пак успях да си купя книжка "Белоградчик - пътеводител за туриста" с автор Михаил Михайлов и колектив. Михаил е директор на Историческия музей на Белоградчик. На стр.14 и 15 на пътеводителя, една до друга има описани две легенди. Затвориш ли книжката, те все едно се прегръщат, т.е. подсказват, че ни разказват нещо общо за двете.
     Да ги прочетем. Не ги публикуваме, защото нямаме разрешение .

Легенда за мадоната

     Преди векове между Белоградчишките скали се издигали женски и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на Бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Валентина, не могла да скрие под расото своята красота.
     Само веднъж в годината, на Петровден, народът имал право да посещава манастира. В такъв празничен ден съдбата срещнала младата монахиня с гордия римски патриций Антонио. Заредили се дни на щастлива мечтателност. Докато една нощ...Антонио се изкачил по спуснато въже и прекрачил прага на нейната килия. Грехът бил извършен... Заредили се тихи и спокойни нощи на любовни слова и сластни прегръдки. Любовта е чудна магия. Тя има свои закони и разумът, колкото и да е силен, отстъпва.
     Но скоро тяхната непозволена любов била разкрита. Зад дебелите манастирски стени можело всичко да се укрие, но не и детски плач... Валентина била разобличена и изправена пред съвета на монасите и монахините.
     Дълго обмисляли каква тежка присъда да и наложат. Валентина слушала примирено, прикътала в топлата си прегръдка детето. Накрая решили да я анатемосат и изгонят от манастира. Да се скита навред унизена и прокълната като символ на измяната и отречената чест и добродетел у жената.
     Монасите закретали обратно към своя манастир. Прокудената Валентина стояла пред вратите с детето на ръце.
     В това време по пътя на хълма се задал Антонио, възседнал белия си кон, неподозиращ за направените разкрития и жестоката присъда.
     И станало чудо... Господ изпратил буря, гръм и земетръс – манастирът се сринал. Всичко наоколо се вкаменило. Валентина се превърнала в каменна мадона с дете на ръце. Всички те съществуват и до днес – Мадоната с детето, Конникът и Монасите, кретащи към своя манастир.
     Ние, понеже търсим живата вода, да прочетем и следващата легенда от стр.15.

Легенда за Субашини чешма

     От разбойника Дервиш всички се страхували. Като вълк единак злодеят скитал сам и убивал всеки, когото срещнел. Убивал богатия заради парите му, а бедния, защото само душата му можел да вземе.
     Минали години и Дервиш остарял. Страхувал се вече да нощува сам в пущинака. Но в Белоградчик не посмял да отиде и заживял като прокажен в изоставена колиба на края на града. До колибата имало чешма, но от нея сълзяла вода, горчива като пелин, и който пиел от нея загивал от непозната болест. Там до отровната чешма заживял той, изоставен от всички.
     Мъдреците предсказали, че греховете на разбойника щели да бъдат опростени едва когато той убиел човек, по-грешен от него. А белег за това щял да бъде, че от отровната чешма ще бликне прозрачно чиста, благословена от Бога вода. И хората вярвали в предсказанието, само Дервиш не вярвал, защото най-добре от всички знаел колко е грешен. Разбойникът седял край колибата си буден и денем и нощем, защото сънят бягал от нечистата му съвест, а когато случайно заспивал сънувал само кошмари.
     Бавно като тиха река течало времето, а това още повече го гнетяло. Но ето, че през една есенна привечер край неговата колиба изскочил на кон някакъв непознат, който държал пред себе си малко момченце, викащо за помощ. Тогава нещо трепнало в сърцето на Дервиш, скочил той, грабнал дълго нехващания ятаган и главата на конника се търкулнала в краката му. "Още един грях – помислил си той – но поне спасих детето."
     В този миг обаче помътеният поглед на убиеца случайно попаднал на чешмата, а там вече бликала дълго чаканата прозрачно чиста вода. Невярващ на очите си, Дервиш се завтекъл и дълго пил с напуканите си устни чудната вода, която сякаш пречиствала душата."Субашин!-Хубава вода!-мълвил той- Аз най после съм простен."
     От този ден нататък чешмата била наречена "Субашин"."
     Когато седнах да пиша това писмо тъкмо щях да попитам кое е общото между двете легенди и се обади по скайпа моето дете - същото това, което изпрати картичка с цветя и преведе от немски да бъдем щастливи всеки ден. Искаше да ми подскаже, че общото в легендите е детето. Сигурно бе случайно...
     Тези две легенди разкриват тайната на Белоградчишките скали. Оставаше само да я намерим сред скалите. Качвайки се най-горе на крепостта, на тази висока част, която се пази от хайдут Велко, видях изваяна детска кукла сред скалите, хей така стои, като захвърлена надолу с главата. Виждат се много ясно малките обувки и краченца, рокличката също.

     Слушайки истинското радио предаване, предаването с тема за щастието и децата, си помислих, че ние сме тези, които захвърлихме нашите кукли, забихме ги в земята и хукнахме навън да търсим нашето щастие. При това търсене губим своята виталност, наречена живот като вода, изтичаща сякаш между пръстите. Оставаме да стърчим съсухрени като скалите.
     Също за детето говори и Учителя. Вижте колко е хубаво:
     "Ще Ви приведа един пример: кого майките носят на ръцете си - малките деца или старите дядовци? Коя майка досега е взела един стар дядо, на сто и двайсет години, на ръцете си и го е милвала и галила при себе си? Хиляди и милиони майки, като започнете от най-малките до най-големите, носят на ръцете си все своите малки дечица. И тогава старият дядо казва:"Няма кой да ме обича." Казвам: стани малко дете. Съвременните хора имат крива идея за живота. Слушал съм мнозина да казват: "Че не съм дете, я. Аз съм възмъжал вече." В природата, при сегашните условия, човек всякога трябва да остане дете. Има три вида деца – едните ги наричат деца на забавленията, които природата забавлява – те не се учат, навън още си играят, "галените деца" – ги наричат. Другите деца се учат – те се наричат "разумни деца", тях природата ги учи. Третите са мъдрите деца в света. Човек от детинството до старостта си трябва да спазва духа на детинството си. Ако ти се мислиш постоянно възмъжал и стар, и преповтаряш нещата като воденица – ти си преждевременно остарял...."
     Затова пиша, че Учителя говори истината за живота. Ние трябва да търсим щастието вътре в нас, да търсим детето в нас, това което вижда слънчогледите, цветята и им се радва, това което ни обича и се усмихва, щом ни види, защото това е Любовта.
     Това е и тайната на Белоградчишките скали – човек е щастливо дете на Бога.
     По – късно, в края на годината се появи потвърждение на темата от лятото, че човек е щастливо дете на Бога. Ето как звучеше в Словото на Учителя:
     "Онзи, който не лъже, той е благороден човек. Някой път сте предразположени да лъжете. Предпазвам ви не от лъжата, но от предразположението, което имате. Дойдете ли до там, ще имате едно - единствено действие. Без никаква лъжа. Така ще кажете в себе си. Могат да ме убият, могат да ме накъсат на парчета, но никаква лъжа. Каквото и да стане, никаква лъжа. Това е човек.
     След като направиш това, Бог ще дойде във вас и целият свят, целият космос ще бъде отворен за вас. И цялата природа ще се усмихне и ще каже – ето едно възлюбено дете на Господа."
     Щастливото дете на Бога е възлюбено дете.
     Като прочетох как целият космос може да бъде отворен за нас се върнах към Белоградчик и нашето посещение.
     На излизане от крепостта срещнахме майка с детска количка. В количката имаше дете, което се усмихваше. Не успях да го попитам защо се усмихва, бързаха към астрономическата наблюдателница горе на върха. Отиваха да видят звездите и целия космос, което е възможно да се види през деня, но само ако си дете.
     За нас щастие и дете са синоними, както са синоними дете и слънчоглед, защото слънчогледите са деца на слънцето. И те затова са щастливи.
     Както са щастливи и хора, търсещи сутрин рано слънцето и пеещите славеи. Хора като нас, докоснати от мъдростта на Учителя в неговото Слово.


     Поздрави, Михаил
     София- Белоградчик
     Май, 2010 година